Помислих за Мая и убежището в Орта. Връзката ми с Мая бе останала незабелязана, струва ми се, и тя едва ли беше под наблюдение. Тя не, но моят телефон да, така че не можех да се обадя от къщи, а за да се обадя от външен телефон, трябваше да изляза. Спомних си, че от двора се влизаше през тоалетните в бара на ъгъла. И дори си спомних, че в дъното на двора има желязна врата, заключена от десетилетия. Това ми разказа хазяинът, когато ми даде ключовете от апартамента. Заедно с този от вратата на кооперацията и входната врата имаше още един, стар и ръждясал.

— Никога няма да ви потрябва — каза ми хазяинът с усмивка, — но от петдесет години всеки живущ има такъв. Разбирате ли, през войната тук нямахме противобомбено убежище, а в отсрещната къща имаше доста голямо, в онази, която гледа към улица „Куарто деи Миле“, успоредната на нашата. Тогава направиха проход в дъното на двора, така че семействата да могат бързо да стигнат до скривалището при тревога. Вратата се заключваше и от двете страни, но всички живеещи тук имаха ключ, който, както виждате, е ръждясал за почти петдесет години. Не мисля, че ще ви потрябва някога, но в края на краищата тази врата е добър път за бягство в случай на пожар. Ако искате, оставете го в някое чекмедже и забравете за него.

Да, това трябваше да направя. Слязох долу, влязох в бара през задния вход, собственикът ме познаваше и го бях правил и друг път. Огледах се, сутрин нямаше почти никого, една възрастна двойка седеше на една масичка с две капучино и кроасани, не приличаха на тайни агенти. Поръчах си двойно кафе, все пак трябваше да се събудя, и влязох в телефонната кабина.

Мая вдигна веднага, много развълнувана, и аз ѝ казах да мълчи и да слуша.

— Слушай и не задавай въпроси. Вземи си багаж за няколко дни в Орта и се качвай на колата. Зад къщата ми на улица „Куарто деи Миле“, не знам точно на кой номер, има една порта, горе-долу на нивото на къщата ми. Предполагам, че е отворена, защото мисля, че през нея се влиза в един двор, където има магазин за не знам какво си. Ако не успееш да влезеш, изчакай отпред. Свери си часовника по моя, за петнайсет минути трябва да стигнеш, нека се видим там точно след час. Ако портата е затворена, ще те чакам отпред, но бъди точна, защото не искам да стоя дълго на улицата. Моля те, не питай нищо. Вземи си нещата, пали колата и ела. После ще ти разкажа всичко. Не би трябвало да те следят, но за всеки случай гледай в огледалото за обратно виждане и ако ти се стори, че някой кара след теб, прояви фантазия, прави абсурдни завои, нека да загуби следите ти, което не е лесно, понеже си на каналите, но пък има много начини да се изплъзнеш ненадейно, например да минеш на червено на някой светофар, така че другите да трябва да спрат. Доверявам ти се, любов моя.

Мая явно можеше да си намери работа във въоръжените обири, защото направи всичко идеално: в уговорения час беше влязла през портата, напрегната, но доволна.

Скочих в колата, казах ѝ къде да завие, така че да излезем възможно най-бързо на улица „Чертоза“, откъдето сама знаеше как да се качи на магистралата за Новара и коя е отбивката за Орта.

През цялото пътуване почти не си отворих устата. Когато стигнахме в къщата, ѝ казах, че поема риск, ако узнае това, което мога да разкажа. Не иска ли да ми се довери и да остане в неведение? А, не, и дума да не става.

— Извинявай — каза, — още не знам от кого или от какво се страхуваш, но или никой не знае, че сме заедно, и тогава съм извън опасност, или ще го разберат и ще са убедени, че вече знам. Изплюй камъчето, иначе как ще мисля това, което мислиш ти?

Смела. Трябваше да ѝ разкажа всичко, все пак тя беше плът от моята плът, както казва Книгата.

Четвъртък, 11 юни

През изминалите дни се бях барикадирал в къщата и се страхувах да изляза.

— Стига де — казваше Мая, — тук никой не те познава. Тези, от които се боиш, които и да са те, не знаят, че си тук…

— Няма значение — отговарях. — Човек никога не знае.

Мая започна да се грижи за мен като за болен, даде ми успокоителни, галеше ме по тила, докато седях пред прозореца и се взирах в езерото.

В неделя сутринта отиде веднага да купи вестници. Убийството на Брагадочо беше отразено без особени подробности: убит е журналист, разследвал канал за проституция, вероятно е бил наказан от някого, който печели от това.

Явно бяха възприели тази теза, подадена от моите думи, а може би по показания на Симеи. Със сигурност вече не мислеха за нас, редакторите, и дори не бяха разбрали, че със Симеи сме изчезнали. От друга страна, ако са се върнали в офиса, са го намерили празен, а този инспектор дори не ни беше записал адресите. Същински Мегре. Но не ми се вярва да се тревожеше за нас. Следата с проституцията беше по-удобна, рутинна. Естествено, Костанца би могъл да каже, че с тези дами се занимава той, но сигурно и той се беше убедил, че смъртта на Брагадочо е някак си свързана с това, и бе започнал да се страхува за себе си. Така че мълчеше като риба.

На следващия ден Брагадочо беше изчезнал и от новините. Полицията имаше предостатъчно такива случаи и беше умрял само четвърторазреден журналист. Round up the usual suspects, и толкоз.

Привечер гледах мрачен смрачаващото се езеро. Остров Сан Джулио, така блестящ на слънце, се издигаше от водите като острова на мъртвите на Бьоклин.

Тогава Мая реши да ме извади от унеса ми и да ме заведе на разходка на Сакро Монте. Не бях ходил, това е поредица параклиси, кацнали в планината, в които се откриват мистични диорами от полихромни статуи в естествени размери, смеещи се ангели, но преди всичко сцени от живота на свети Франциск. Уви, в майката, която прегръща болната си рожба, виждах жертвите от някой минал атентат, в тържествената среща на папата с различни кардинали и мрачни капуцини откривах сборище на ватиканската банка, която планира залавянето ми, дори всички цветове и благочестиви глинени фигури не стигаха, за да ме накарат да мисля за Царството небесно — всичко ми се струваше коварно замаскирана алегория на долни сили, които кроят козни в тъмнината. Дори си представих как през нощта тези фигури се превръщат в скелети (та какво е розовото тяло на ангела, ако не лъжлива обвивка, която крие скелет, пък бил той и небесен?) и участват в злокобния танц на „Сан Бернардино але Оса“.

Наистина не смятах, че съм толкова страхлив, и се срамувах, че Мая ме вижда в това състояние (ето, казвах си, сега и тя ще ме зареже), но образът на Брагадочо, проснат ничком на улица „Баниера“, непрекъснато беше пред очите ми.

На моменти се надявах, че през някаква внезапна пролука в пространство-времето (как казва Вонегът, хроносинкластичен инфундибулум) на улица „Баниера“ през нощта се е материализирал Боджа, убиецът отпреди сто години, и се е отървал от натрапника. Но това не обясняваше телефонното обаждане, получено от Вимеркате, и този аргумент използвах с Мая, когато тя намекваше, че е възможно да е било убийство с цел грабеж, че от пръв поглед се виждало, че Брагадочо е мръсник, мир на душата му, че и може би се е опитал да използва някоя от онези жени и това било отмъщението на сводника ѝ, обичайно престъпление от типа de minimis non curat praetor20.

— Да — повтарях, — но сводникът няма да се обади на редактора, за да закрие вестника.

— Но откъде знаеш дали Вимеркате наистина е получил такова обаждане? Може да е съжалил, че е започнал това прескъпо начинание, и когато е научил за смъртта на един от редакторите, я е използвал като претекст да ликвидира „Утре“, като плати заплати за два месеца вместо за една година… А нали ти ми каза, че „Утре“ му е трябвал, докато някой не му каже да спре и не го пуснат в светлия салон. Ами да предположим че тип като Лучиди е донесъл където трябва, в светлия салон, вестта, че „Утре“ се кани да публикува изобличаващо разследване, те се обаждат на Вимеркате и му казват, добре, остави този нещастен вестник и ставаш един от нас. Брагадочо пък е убит по друга причина, може би от някой случаен луд, и елиминираш проблема с обаждането до Вимеркате.