Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Дори само имената на тези личности ще бъдат новина — каза доволно Симеи, който си водеше бележки. — Помислете си, господа, Пол дьо Грание дьо Касаняк, Ликастро (как беше?) Грималди Ласкарис Комнин Вентимиля, Карло Ставала от Флавини…

— … Роберт Басараб фон Бранкован Кимкяшвили — напомни му победоносно Лучиди.

— Смятам — добавих аз, — че мнозина от нашите читатели някога са получавали подобни предложения и ще им помогнем да се защитят от подобни спекулации.

Симеи се поколеба за миг и каза, че трябва да го обмисли. На другия ден явно се беше информирал и ни съобщи, че нашият издател се нарича Командора, защото е почетен с това звание от командването на ордена на Дева Мария във Витлеем:

— Оказва се, че орденът на Дева Мария във Витлеем е друга бира. Автентичният орден е на Дева Мария в Йерусалим, или по-точно l’Ordo fratrum domus hospitalis Sanctae Mariae Teutonicorum in Jerusalem, признат от понтификалния годишник. Разбира се, вече и на него не бих се доверил с всички каши, които забъркват във Ватикана, но във всеки случай е сигурно, че командорът на Дева Мария във Витлеем е като кмета на Бенгоди. А вие искате да публикуваме материал, който хвърля сянка на съмнение или дори на присмех върху ордена на нашия Командор? Нека да оставим всеки на неговите илюзии. Съжалявам, Лучиди, но трябва да изхвърлим в коша хубавата ви статия.

— Казвате, че за всяка статия трябва да проверяваме дали харесва на Командора? — попита Камбриа, както винаги специалист по тъпите въпроси.

— Задължително — отвърна Симеи. — Той е нашата опорна точка, както се казва.

В този момент Мая събра кураж и разказа за едно възможно разследване. Историята беше следната: в района на Порта Тичинезе, в една зона, която става все по-туристическа, имало пицария-ресторант, който се наричал „Паля е Фиено“. Мая, която живеела на каналите, минавала край нея от години. И от години тази пицария, просторна, през прозорците се виждали поне сто места, била неизменно и отчаяно празна с изключение на някой и друг турист, който пиел кафе на масичките отвън. Заведението не било запуснато, Мая отишла веднъж, от любопитство, и била сама с изключение на някакво семейство на двайсетина маси от нея. Поръчала си специалитета на заведението, четвъртинка бяло вино и ябълков сладкиш, всичко било прекрасно и на разумна цена, сервитьорите били много любезни. Та, ако някой управлява толкова голямо заведение, с персонал, кухня и така нататък, в което от години не ходи никой, ако има ум в главата, трябва да се отърве от него. Но „Паля е Фиено“ си стоял отворен, ден след ден, може би от десет години, приблизително три хиляди шестстотин и петдесет дни.

— Тук има някаква загадка — отбеляза Костанца.

— Чак пък толкова — отвърна Мая. — Обяснението е очевидно: това е заведение на триадите или на мафията, или на камората, купено е с мръсни пари и е добра инвестиция на светло. Но, ще кажете вие, инвестицията е вече направена в стойността на пространството и биха могли да го държат затворен, без да хвърлят още пари. Но не, заведението работи. Защо?

— Защо? — попита, както винаги, Камбриа. Отговорът показа, че мозъчето на Мая щрака.

— Заведението служи, за да се перат ден след ден мръсни пари, които постъпват непрекъснато. Обслужваш шепата клиенти, които идват вечер, но после пускаш куп касови бележки, сякаш си имал стотина клиенти. Обявяваш приходите и ги слагаш в банката и вероятно за да не биеш на очи с всичкия този кеш, защото никой не е платил с кредитна карта, си открил сметки в двайсет различни банки. На този капитал, вече законен, плащаш данъци, след като щедро си покрил разходите по управлението и снабдяването (не е трудно да си намериш фалшиви фактури). Знае се, че като переш мръсни пари, трябва да предвидиш загуба от петдесет процента. С тази система губиш много по-малко.

— Но как да се докаже всичко това? — попита Палатино.

— Просто — отвърна Мая. — На вечеря отиват двама финансови инспектори, може би мъж и жена, с вид на съпрузи, хапват и се оглеждат, виждат, че има, да кажем, още само двама клиенти. На другия ден от финансовия надзор отиват на проверка, откриват, че има издадени сто касови бележки, и искам да видя как ще отговорят онези.

— Не е толкова просто — отбелязах аз. — Двамата инспектори отиват, да речем, в осем, но колкото и да ядат, след девет трябва да си тръгнат, иначе ще станат подозрителни. Кой ще докаже, че стотината клиенти не са дошли между девет и полунощ? Тогава трябва да изпратиш поне три или четири двойки инспектори, за да покриеш цялата вечер. А и да има проверка на другата сутрин, какво от това? Инспекторите ликуват, когато открият, че някой не декларира приходите си, но какво могат да направят, ако някой декларира твърде много приходи? Онези могат да кажат, че им се е развалил касовият апарат, че всичко е отишло по дяволите. И какво ще направиш тогава? Втора проверка ли? Онези не са глупави, вече са идентифицирали инспекторите и когато те се върнат, няма да отпечатват фалшиви касови бележки. Иначе финансовите трябва да продължат да ги проверяват много вечери поред, като държат на крак половин войска, която да лапа пици, и за около година може би биха ги докарали до фалит, но е вероятно да им омръзне по-скоро, защото имат и друга работа.

— И все пак — отвърна засегнато Мая — финансовият надзор трябва да намери начина, ние просто трябва да сигнализираме за проблема.

— Скъпа моя — каза ѝ добродушно Симеи, — ще ви кажа какво ще стане, ако публикуваме това разследване. Първо, ще настроим срещу себе си финансовия надзор, който вие упреквате, че не е разбрал за измамата — а тези хора знаят как да си отмъщават, ако не на нас, със сигурност на Командора. А от другата страна, сама го казахте, стоят триадите, камората, ндрангетата или каквото и да е там, нима смятате, че те ще кротуват? И ние ще стоим тук и ще чакаме преспокойно да ни сложат някоя бомба в редакцията? И знаете ли какво ще ви кажа? Че нашите читатели ще бъдат въодушевени от възможността да хапнат на добра цена в заведение от криминален роман, „Паля е Фиено“ ще се напълни с идиоти и ние, в крайна сметка, ще му помогнем да печели. Така че — на боклука. Успокойте се и се върнете към хороскопите.

7

Сряда, 15-и април, вечерта

Мая ми се стори толкова смазана, че на излизане я настигнах. Без да се усетя, я хванах под ръка.

— Не си го слагайте на сърце, Мая. Хайде, ще ви изпратя до вас и по пътя ще пийнем по нещо.

— Живея на каналите, там е пълно с барчета. Знам едно, в което правят отлично „Белини“, моята страст. Благодаря.

Излязохме на Рипа Тичинезе и за първи път видях каналите. Разбира се, бях чувал за тях, но бях убеден, че всичките са под земята, а вместо това ми се стори, че съм попаднал в Амстердам. Мая ми каза с известна гордост, че някога Милано наистина бил като Амстердам, пресичан от кръгове канали до самия център. Сигурно е бил много красив град, затова Стендал го е харесвал толкова. Но после покрили каналите по хигиенни съображения, само тук имало още, с мръсна вода, а някога край брега седели перачки. Но ако се тръгнело навътре, се намирали още остатъци и стари къщи. И там също много от тях били къщи с парапети.

За мен къщите с парапети също бяха чист flatus vocis11, или образи от петдесетте години, които бях виждал, докато подготвях енциклопедиите и трябваше да цитирам мизансцена на El nost Milan на Бертолаци в Малкия театър. Но и тогава си мислех, че са от деветнайсети век.

Мая се разсмя.

— Милано е още пълен с къщи с парапети, но вече не са за бедните. Елате, ще ви покажа. — Накара ме да вляза в един двор. — Тук на приземния етаж всичко е реконструирано, има малки антикварни магазини — всъщност вехтошарници, които се надуват и вземат скъпо — и ателиета на художници, които търсят слава. Вече всичко е за туристите. Но там, горе, онези два етажа са точно както едно време.

вернуться

11

Празен звук (лат.) — Б.пр.

11
{"b":"280764","o":1}