Видях, че горните етажи са заобиколени от железни парапети и че вратите се отварят към терасата, и попитах дали някой още си простира прането навън.

Мая се засмя.

— Не сме в Неапол. Почти всичко е реконструирано, едно време по стълбите са се качвали право на терасата и оттам са си влизали вкъщи, а в дъното е имало една тоалетна за няколко семейства, и то с клекало, за душ и баня можело само да мечтаеш. Сега всичко е преправено за богаташи, в някои апартаменти има дори джакузи и струват майка си и баща си. С изключение на мястото, където живея. Аз съм в гарсониера, стените текат и слава богу, че имам дупка за тоалетната и душа, но обожавам квартала. Със сигурност скоро и там ще има преустройства и ще трябва да се изнеса, защото няма да мога да си позволя наема. Освен ако „Утре“ не тръгне възможно най-бързо и не ме наемат на постоянно място. Затова търпя всички тези унижения.

— Не се разстройвайте, Мая, очевидно е, че в подготвителната фаза трябва да се разбере какво е добре да се разказва и какво не. От друга страна, Симеи има отговорност както към вестника, така и към издателя. Може би когато сте се занимавали с романтични връзки всичко е било подходящо, но тук е различно, говорим за ежедневник.

— Именно. Надявах се, че съм излязла от онзи кръг любовни глупотевини, исках да съм сериозна журналистка. Но сигурно съм неудачница. Не се дипломирах, за да помагам на нашите до смъртта им, а после беше твърде късно да започна пак, живея в дупка, никога няма да стана специален пратеник, да кажем, за войната в Залива… С какво се занимавам? С хороскопите, залъгвам лековерните. Това не е ли провал?

— Току-що започнахме. Когато нещата влязат в релси, човек като вас ще има други възможности. Дотук давахте блестящи предложения, харесахте ми и мисля, че харесахте и на Симеи.

Усещах, че я лъжа, трябваше да ѝ кажа, че се е навряла в сляпо черво, че никога няма да я изпратят в Залива, че може би е по-добре да избяга, преди да е станало прекалено късно, но не можех да я потисна още повече. Дойде ми спонтанно да ѝ кажа истината, но не за нея, а за мен.

Тъй като се канех да разголя сърцето си, като поета, почти без да се усетя, минах на „ти“.

— Виж ме, така както ме гледаш, и аз така и не се дипломирах, работил съм само на дребни службици и попаднах в ежедневник, след като чукнах петдесетака. Но знаеш ли откога наистина започнах да мисля, че съм неудачник? Откогато започнах да мисля, че съм неудачник. Ако не се бях вторачил в това, щях да спечеля поне една ръка.

— Петдесет? Не ви личат. Тоест, не ти личат.

— Щеше да ми дадеш само четирийсет и девет?

— Не, извинявай, ти си хубав мъж и когато ни обучаваш, си личи, че имаш чувство за хумор. Което е знак за свежест, за младост…

— Понякога е знак за мъдрост и следователно за бели коси.

— Не, разбира се, че не вярваш в това, което говориш, но очевидно си приел да се хванеш на хорото и го правиш с един цинизъм… как да го нарека… изпълнен с веселие.

Изпълнен с веселие? Тя беше смесица от веселие и меланхолия и ме гледаше с очи (как би казал някой лош писател) на кошута.

На кошута? Стига де, докато вървяхме, ме гледаше изотдолу, защото бях по-висок от нея. Това е. Всяка жена, която те гледа отдолу, прилича на Бамби.

Междувременно бяхме стигнали нейното барче, тя отпиваше от белинито си, а аз се чувствах отпуснат пред своето уиски. Отново гледах жена, която не беше проститутка, и ми се струваше, че се подмладявам.

Може да беше от алкохола, но вече го бях ударил на откровения. Откога не си бях изливал душата пред някого? Разказах ѝ, че някога съм имал съпруга, която ме е зарязала. Разказах ѝ как ме беше спечелила, защото веднъж, в началото, за да се оправдая за някаква каша, която бях забъркал, ѝ казах да ми прости, защото съм глупак, и тя ми каза: „Обичам те въпреки че си глупак“. Подобни неща могат да те накарат да полудееш от любов, но после тя сигурно осъзна, че съм по-глупав, отколкото може да понесе, и всичко свърши.

Мая се смееше (какво хубаво любовно обяснение, обичам те въпреки че си глупак!) и после ми разказа, че макар да била по-млада и никога да не се била мислила за глупава, и тя имала нещастни любови, може би защото не можела да понася чуждата глупост, а може би защото всички на или малко над нейната възраст ѝ изглеждали незрели.

— Все едно аз съм зряла. Виж ме, почти на трийсет съм и още съм мома. Просто никога не сме доволни от това, което имаме.

На трийсет? Във времената на Балзак жената на трийсет години е вече повехнала. Мая изглеждаше като на двайсет, ако не броим няколкото малки и съвсем тънки бръчици около очите, сякаш беше плакала много или не понасяше светлина и непрекъснато присвиваше очи в слънчевите дни.

— Няма по-голям успех от приятната среща между два провала — казах и в мига, в който го изрекох, се уплаших.

— Глупчо — каза тя грациозно. После се извини, засрамена от прекалената фамилиарност.

— Не, всъщност ти благодаря — казах аз. — Никой не ме е наричал глупчо толкова прелъстително.

Бях минал всякакви граници. За щастие тя бързо смени темата.

— Толкова искат да приличат на Harry’s Bar — каза тя, — а дори не знаят как да си подредят алкохола. Виж, между бутилките уиски има една с джин „Гордън“, а „Сапфир“ и „Танкерей“ са на друго място.

— Какво? Къде? — попитах, загледан пред себе си, където имаше само други маси.

— Не бе — каза ми тя. — На бара.

Обърнах се. Права беше, но как можеше да си мисли, че аз виждам същото като нея? Това беше само намек за откритието, което щях да направя след време и с помощта на онзи клюкар Брагадочо. В момента не обърнах особено внимание и използвах случая да поискам сметката. Казах ѝ още една-две утешителни фрази и я изпратих до една голяма врата, през която се виждаше вход за работилница за дюшеци. Явно въпреки телевизионните реклами на матраци с пружини все още съществуваха дюшекчии. Тя ми благодари.

— Сега се чувствам по-спокойна. — Усмихна се, докато ми подаваше ръка. Беше топла и признателна.

Петък, 17-и април

През следващите дни, докато всеки си пишеше домашните (както вече ги наричаха), Симеи ни занимаваше с проекти, които макар да не бяха спешни, трябваше да започнат да се обмислят.

— Все още не знам дали ще бъде в брой 0/1, или в 0/2, защото и в 0/1 имаме още много бели страници, не казвам, че трябва да тръгнем с шейсет страници като „Кориере дела Сера“, но двайсет и четири трябва да напълним. Няколко ще оправим с реклама, няма значение, че никой не ни дава реклами, ще ги прекопираме от други вестници и ще се престорим, че са наши — и така ще вдъхнем доверие на поръчителите, че могат да очакват добри бъдещи печалби.

— А колонка с некролози? — предложи Мая. — И това са пари в брой. Позволете ми да я измисля. Обожавам да убивам хора със странни имена и безутешни семейства, но най-вече ми харесват обявите за кончината на важни личности, с опечалени a latere, които не страдат особено нито за покойника, нито за семейството, а използват некролога като name dropping, в смисъл, виждате ли, и аз го познавах.

Както обикновено находчива. Но след разходката от онази вечер я държах на разстояние, тя също странеше от мен. Чувствахме се реципрочно беззащитни.

— Съгласен съм за некролозите — каза Симеи. — Първо обаче довършете хороскопите. Но си мислех и друго. За бордеите, тоест за старите публични домове. Аз ги помня, през петдесет и осма, когато ги затвориха, вече бях голям.

— Аз вече бях пълнолетен — каза Брагадочо — и бях пообиколил някои.

— Не говоря за този на улица „Киаравале“, пълен бардак, с писоари на входа, за да може посетителите да се облекчат, преди да влязат…

— … и дъртите грозни курви, които минават с широка крачка и се лензят на войниците и на уплашените селяни, и мадам, която крещи „напред, младежи, какво висите тук“…

— Моля ви, Брагадочо, тук има дама.