В края на втори курс и макар да ходех на лекции много рядко, имах дързостта да поискам да пиша дипломна работа за иронията у Хайне (струваше ми се утешителен неговият начин да пише за нещастните любови с нещо, което ми се струваше като заслужен цинизъм — подготвях се за своите любови).
— Вие, младите, ех, вие младите — каза ми Ди Самис безутешно, — веднага се хвърляте на съвременниците…
В нещо като миг на просветление разбрах, че дипломната работа с Ди Самис няма да я бъде. Тогава се сетих за професор Ферио, по-млад, известен с мълниеносния си ум, който се занимаваше с епохата на романтизма и сие. Но по-възрастните ми колеги ме предупредиха, че при всички положения Ди Самис щял да бъде втори рецензент на дипломната ми работа и не трябвало да се обръщам официално към професор Ферио, защото Ди Самис щял да разбере и да ме намрази за вечни времена. Трябваше да мина по заобиколни пътища, за да излезе, че Ферио ми е предложил да пиша дипломна работа при него, и така Ди Самис щеше да си го изкара на него, а не на мен. Ди Самис мразеше Ферио по простата причина, че го беше довел в катедрата. В университета (тогава, а сигурно и сега) нещата вървят обратно на нещата в нормалния свят: не децата мразят бащите си, а бащите мразят децата си.
Мислех си, че ще мога да заговоря Ферио едва ли не случайно по време на някоя от месечните конференции, които Ди Самис организираше в своята аула магна: те се посещаваха от много колеги, защото той винаги успяваше да покани изтъкнати учени.
Но нещата се стичаха така: веднага след конференцията следваше дискусията, която беше монополизирана от доцентите, после всички излизаха, тъй като лекторът беше поканен в ресторант „Ла Тартаруга“, най-хубавия в района, в стил средата на деветнайсети век, където сервитьорите носеха фракове. За да се стигне от орловото гнездо до ресторанта, трябваше да се пресече една широка улица с портици, после да се мине през един исторически площад, да се завие зад ъгъла на една монументална сграда и накрая да се пресече едно площадче. И така, покрай портиците лекторът вървеше заобиколен от асистентите и следван на прилично разстояние от най-храбрите студенти. На историческия площад студентите се сбогуваха, на ъгъла на монументалната сграда се оттегляха асистентите, нещатните пресичаха площадчето, но се сбогуваха на прага на ресторанта, където влизаха само гостът и редовните преподаватели.
Професор Ферио така и не разбра, че съществувам. Междувременно бях разлюбил средата и вече не ходех на лекции. Превеждах като автомат, но човек трябва да взема каквото му се предлага, и обръщах в долче стил нуово един тритомен труд за ролята на Фридрих Лист в създаването на Zollverein, немския митнически съюз. Разбирате значи защо спрях да превеждам от немски, но вече беше късно да се върна в университета.
Проблемът е, че не приемаш мисълта: продължаваш да живееш с убеждението, че един ден ще си вземеш всички изпити и ще защитиш. А когато живееш, като подхранваш невъзможни надежди, вече си губещ. И когато го разбереш, се отпускаш съвсем.
Отначало намерих работа като частен учител на едно германче, твърде глупаво да ходи на училище, в Енгадина. Чудесен климат, приемливо усамотение, и издържах една година, защото заплатата беше добра. След това майката на момчето ме сгащи един ден в един коридор и ми даде да разбера, че не би ѝ било неприятно да се отдаде (на мен). Имаше щръкнали зъби и намек за мустак и аз любезно ѝ обясних, че не съм на същото мнение. Три дни по-късно бях уволнен, защото момчето не напредвало.
След това започнах да се препитавам като драскач. Мислех да пиша за вестниците, но успях да се вмъкна само в няколко местни ежедневника, пишех театрална критика за постановките в провинцията и местните трупи. Дори успях да напиша рецензия за без пари на аванспектакъла, като тайно гледах иззад кулисите танцьорките, обути с мрежести чорапи, очарован от целулита им, и като ги следвах в млечния бар, където вечеряха кафе с мляко — и, ако не бяха на червено, едно яйце с масло. Там имах първия си сексуален опит с една певица в замяна на ласкателна бележка в един вестник в Салуцо, но на нея ѝ стигаше.
Нямах родина, живеех в различни градове (дойдох в Милано само защото Симеи ме повика), правил съм коректури за поне три издателства (университетски, никога за големите издателства), за едно редактирах думите в една енциклопедия (трябваше да се проверят датите, заглавията на творбите и прочие), приемах всякакви поръчки, чрез които си създадох нещо, което в един момент Паоло Виладжо нарече „чудовищна култура“. Губещите, също като автодидактите, винаги имат по-широки познания от победителите; ако искаш да победиш, трябва да знаеш само едно нещо и да не си губиш времето да знаеш всичко, удоволствието на ерудицията е запазено за губещите. Колкото повече знае човек, толкова по-малко му върви.
За няколко години се посветих на четенето на ръкописи, които ми даваха разни издателства (понякога и важни), защото там никой не иска да чете ръкописите, които постъпват. Давах ми по пет хиляди лири на ръкопис, по цял ден се търкалях в кревата и четях ожесточено, след това пишех резюме от две странички, като давах най-доброто от сарказма си, за да разгромя небрежния автор, в издателството всички изпитваха облекчение, пишеха на неблагоразумния как със съжаление го отхвърлят и така нататък. Да четеш ръкописи, които никога няма да бъдат публикувани, може да се превърне в занаят.
Междувременно стана и това с Анна и приключи, както се очакваше. Оттогава така и не успях (нито пък поисках горещо) да мисля с интерес за жена, защото се страхувах, че пак ще се проваля. За секса се грижех терапевтично, с по някоя случайна забежка, при която не те е страх, че ще се влюбиш, една нощ — и това е, благодаря, беше хубаво, и с по някоя и друга периодична връзка срещу заплащане, за да не бъда обсебен от желанието (танцьорките ме бяха направили нечувствителен към целулит).
И все пак мечтаех за това, за което мечтаят всички губещи: някой ден да напиша книга, която да ми донесе слава и богатство. За да се науча как се става велик писател, дори работих като негър (или ghost writer, както казват днес, за да сме политически коректни) за един автор на криминални романи, който на свой ред, за да се продава, се подписваше с американско име като актьорите в спагети уестърните. Но беше хубаво да работя в сянка, прикрит от две завеси (Другия и другото име на Другия).
Да пишеш чужд криминален роман беше лесно: трябваше просто да имитираш стила на Чандлър или в най-лошия случай на Спилейн. Но когато се опитах да нахвърля нещо свое, разбрах, че за да опиша някого или нещо, прибягвам до литературни ситуации: не бях способен да кажа, че някой си се разхожда в ясен и светъл ден, а казвах, че върви „под небе от картина на Каналето“. Впоследствие си дадох сметка, че и Д’Анунцио прави така: за да каже, че някоя си Костанца Ландбрук има еди-какви си качества, той пише, че е като излязла изпод четката на Томас Лоурънс, за Елена Мути отбелязва, че силуетът ѝ напомня някои профили на младия Моро, а Андреа Сперели напомнял портрета на неизвестния господин в Галерия Боргезе. И така, за да прочетеш един роман, трябваше да разлистиш свезките на някоя история на изкуството, която се продава по реповете.
Ако Д’Анунцио беше лош писател, това не означаваше, че и аз трябва да съм лош. За да се отърва от порока на цитирането, реших да пиша повече.
Като цяло животът ми не беше нещо особено. И когато бях на петдесет, дойде поканата от Симеи. Защо не? Струваше си да опитам и това.
Какво да правя сега? Ако си подам носа навън, рискувам. По-добре е да изчакам тук, те може да са навън и да ме дебнат да изляза. Но няма да изляза. В кухнята имам няколко пакета сухари и консерви месо. От снощи ми остана и половин бутилка уиски. Ще ми стигнат за ден-два. Ще си капна две капки (а после може би още две, но чак следобед, защото от пиенето сутрин се оглупява) и ще се опитам да се върна в началото на това приключение дори без да има нужда да гледам дискетата, защото помня всичко съвсем ясно, поне засега.
