— Може би, ако ще пишете за това — реагира Мая без смущение, — трябва да кажете, че хетери на синодална възраст се разхождали лениво, правейки неприлични мимики, пред пламналите от желание клиенти.

— Браво, Фрезия, не точно така, но със сигурност ще се наложи да намерим по-деликатни изрази. А и защото аз бях очарован от по-уважаваните домове като този на „Сан Джовани сул Муро“, направо ар нуво, пълен с интелектуалци, които ходеха там не заради секса (така казваха), а заради историята на изкуството…

— Или онзи на улица „Фиори Киари“, ар деко с шарени плочки — каза Брагадочо с глас, в който се прокрадваше носталгия. — Кой знае колко от читателите ни ги помнят.

— А тези, които още не са били пълнолетни по това време, са ги виждали във филмите на Фелини — добавих, защото когато нямаш свои спомени, ги вземаш от изкуството.

— Погрижете се вие, Брагадочо — заключи Симеи. — Напишете ми хубав материал, колоритен, от типа колко беше хубаво едно време.

— А защо да се връщаме към бордеите? — попитах аз, изпълнен със съмнение. — Това може да развълнува старците, но да скандализира стариците.

— Колона — каза Симеи, — ще ви разкрия нещо. След затварянето през 58-а, някъде през шейсетте, някой купи стария бордей на улица „Фиори Киари“ и го превърна в ресторант, много шик с цветните плочки. Но бяха запазили една-две тоалетни и бяха позлатили бидетата. Да знаете само колко дами с вълнение молеха съпрузите си да ги заведат в този бардак, за да разберат какво е ставало там едно време… Е, това просъществува само за кратко, следователно и на дамите е омръзнало, а може би кухнята не е била на висотата на останалото. Ресторантът затвори, и край. Но слушайте внимателно, мисля си за тематична страница: отляво материалът на Брагадочо, а отдясно за деградацията на околовръстните пътища с неприлично разхождащите се жрици на любовта — вечер човек не може да си пусне децата да минат оттам. Никакъв коментар, който да свързва двете явления, ще оставим читателите да си направят изводите, в дъното на сърцето си всички са съгласни да се върнат здравословните публични домове, жените — защото мъжете няма да спират по шосетата, за да качват курви и да умирисват колата на евтин парфюм, мъжете — за да могат да свърнат в някой от тези входове и ако някой ги види, да казват, че минават заради местния колорит или може би за да видят стила ар нуво. Кой ще направи разследването за жриците на любовта?

Костанца каза, че иска да се заеме, и всички се съгласиха. Няколко нощи край шосетата значеха да се охарчиш за бензин и имаше опасност да се натъкнеш на някой нравствен патрул.

Същата вечер бях впечатлен от погледа на Мая. Сякаш бе осъзнала, че е в гнездо на змии. Затова, преборил всяко благоразумие, я изчаках да излезе, постоях няколко минути на тротоара, като казах на другите, че трябва да остана в центъра, за да мина през една аптека — знаех откъде ще мине тя — и я настигнах по средата на пътя.

— Тръгвам си, тръгвам си — каза ми почти през сълзи, цялата трепереше. — В що за вестник съм попаднала? Моите романтични връзки поне не вредяха на никого, най-много да увеличат оборота на дамските фризьорски салони, където жените ходят точно за да четат моите материали.

— Мая, не се формализирай, Симеи прави умствени експерименти, не е казано, че наистина ще публикува всичко това. Сега сме във фазата на съчиняването, правят се предположения, сценарии, това е добър опит, никой не те е карал да обикаляш шосетата, преоблечена като проститутка, за да интервюираш някоя от тях. Но тази вечер всичко ти върви наопаки, трябва да спреш да мислиш за това. Какво ще кажеш да идем на кино?

— В онова там дават филм, който вече съм гледала.

— В онова там ли?

— В онова, което подминахме току-що, на отсрещната страна на улицата.

— Но аз те държах под ръка и гледах теб, не съм гледал отсреща. Знаеш ли, ти си страхотна работа!

— Ти никога не виждаш нещата, които виждам аз — каза тя. — И все пак съм съгласна за киното, да си купим вестник, за да видим какво дават.

Гледахме филм, от който не помня нищо, защото, понеже чувствах, че тя продължава да трепери, в един момент я хванах за ръка, отново топла и признателна, и седяхме така като влюбени, но от тези около кръглата маса, които спели с меч помежду си.

Изпратих я до тях — беше малко по-спокойна, — целунах я братски по челото, потупах я леко по бузата, както подобава на възрастен приятел. В крайна сметка (казвах си) бих могъл да съм ѝ баща.

Или почти.

Петък, 24-ти април

През тази седмица работата вървеше с големи прекъсвания. Като че ли на никого не му се работеше, в това число и на Симеи. От друга страна, дванайсет броя за една година не са по един брой на ден. Четях първите чернови на статиите, уеднаквявах стила, мъчех се да обуздавам натруфените изрази. Симеи одобряваше:

— Господа, това е журналистика, не литература.

— И като стана дума — намеси се Костанца, — започна да се разпространява модата на мобилните телефони. Вчера един във влака до мен говори надълго и нашироко за отношенията си с банката и аз разбрах всичко за него. Мисля, че хората полудяват. Трябва да напишем нещо по въпроса.

— Тази работа с мобилните телефони — възрази Симеи — не може да продължи. Първо на първо са много скъпи и малко хора могат да си ги позволят. Второ, хората скоро ще открият, че не е жизненонеобходимо да се обаждат на всеки по всяко време, ще страдат от загубата на разговорите на четири очи и лице в лице и в края на месеца сметката им ще е стигнала недостижими върхове. Тази мода е обречена да замре в рамките на година, най-много две. Засега мобилните телефони са полезни единствено на прелюбодейците, за да могат да имат връзки, без да използват домашния телефон, и може би на водопроводчиците, които могат да бъдат намерени във всеки момент, докато са на работа. На никой друг. Следователно на нашата публика, мнозинството от която няма мобилни телефони, материалът няма да е интересен, а на малцината, които имат, ще им е все едно, дори ще ни сметнат за сноби, за радикален шик.

— Не само — намесих се аз. — Дайте си сметка, че Рокфелер и Аниели или президентът на Съединените щати нямат нужда от мобилен телефон, защото имат рояци секретари и секретарки, които се грижат за тях. Следователно скоро ще разберем, че мобилни телефони използват само незначителните хора, бедняците, които трябва да могат да бъдат намерени от банката, откъдето да им кажат, че сметката им е на червено, или от шефа, който ги следи какво правят. Така мобилният телефон ще се превърне в символ на ниско социално положение и никой няма да го иска.

— Не съм много сигурна — каза Мая. — Това е като prêt-à-porter или съчетанието от тениска, дънки и тънък шал: могат да си ги позволят както дамата от висшето общество, така и работничката, само че втората не знае как да съчетава елементите или смята, че дънките задължително трябва да са нови-новенички, и не носи такива изтъркани на коленете, освен това ги носи с токчета и така човек веднага вижда, че тя не е дама от висшето общество. Но тя не го вижда и продължава да носи доволно лошо съчетаните си дрехи, без да знае, че така подписва присъдата си.

— И тъй като тя може би ще чете „Утре“, ние ще ѝ кажем, че не е дама. И че мъжът ѝ е незначителен и вероятно прелюбодеец. А после, възможно е командор Вимеркате да иска да се включи в бизнеса с мобилни телефони, а ние да му направим такава мечешка услуга. В общи линии темата или е ирелевантна, или е прекалено гореща. Да я оставим. Същото е като с компютъра. Тук Командора ни позволи да имаме по един на калпак, и са удобни за писане и архивиране на данни, въпреки че аз съм старомоден и не знам какво да го правя. Но повечето от нашите читатели са като мен и нямат нужда от компютър, защото нямат данни за архивиране. Нека не създаваме комплекси за малоценност на публиката.