— Да, звярът от улица „Сан Грегорио“, майсторката на сапун, чудовището от улица „Салариа“…

— Не бъди саркастичен, може би не тези първи следвоенни случаи, но като цяло е по-икономично, както се казва, да виждаш една история, доминирана от една-единствена нереална фигура, която сякаш управлява движението от балкона на Палацо Венеция, макар никой да не я вижда. Скелетите — и посочи безмълвните домакини около нас — винаги могат да излязат през нощта и да изтанцуват злокобния си танц. Има по земята и небето неща, които не виждаме и така нататък, знаеш. Но е сигурно, че след края на съветската заплаха „Гладио“ официално отива на тавана и както Косига, така и Андреоти говорят за операцията, за да прокудят призрака ѝ, за да я представят като нещо нормално, ставало със съгласието на властите, за общност, съставена от патриоти като едновремешните карбонари. Но наистина ли всичко е свършило, или някои неизтребими групи продължават да работят в сенките? Мисля, че има още какво да видим.

Огледа се ядосано.

— По-добре да излизаме, не ми харесва онази групичка японци, които влизат. Източните шпиони са навсякъде, вече и Китай е в играта, освен това разбират всички езици.

Докато излизахме и отново започвах да дишам чистия въздух с пълни гърди, го попитах:

— Добре ли си проверил всичко?

— Говорих с хора, които са в течение с много неща, и поисках съвет дори от нашия колега Лучиди. Може би не знаеш, но той е свързан със службите.

— Знам, знам. Ти вярваш ли му?

— Тези хора са свикнали да мълчат, не се тревожи. Трябват ми още няколко дни, за да събера още неоспорими доказателства, неоспорими ти казвам, след което отивам при Симеи и му представям резултатите от разследването си. Дванайсет серии за дванайсет нулеви броеве.

Вечерта, за да забравя костите в „Сан Бернардино“, заведох Мая на вечеря на свещи. Разбира се, не ѝ говорих за „Гладио“, избягвах ястията, в които нещо трябваше да се обезкостява, и бавно излизах от следобедния си кошмар.

Събота, 6-и юни

Брагадочо си беше взел няколко дни отпуска, за да подреди разкритията си, и в четвъртък прекара цялата сутрин, затворен със Симеи в кабинета му. Излезе към единайсет, а Симеи му заръчваше:

— Това го проверете още веднъж, моля ви, искам да е сигурно.

— Не се съмнявайте — отвърна му Брагадочо, от когото бликаха добро настроение и оптимизъм. — Довечера ще се видя с един човек, на когото вярвам, и ще направя последна проверка.

Останалите от редакцията бяха заети да определят рутинните страници на първия брой нула: спорт, игрите на Палатино, няколко опровержения, хороскопите и некролозите.

— Но колкото и да си измислим — каза в един момент Костанца, — май няма да ги докараме до двайсет и четири страници. Трябват ни други новини.

— Добре — каза Симеи, — помогнете и вие, Колона, ако обичате.

— Новините няма нужда да ги измисляме — отбелязах аз, — достатъчно е да ги издирим.

— Как?

— Хорската памет е къса. Парадоксално е, че всички би трябвало да знаят, че Юлий Цезар е убит на мартенските иди, но идеите са объркани. Да намерим нова английска книга, в която се говори за историята на Цезар, после ни трябва само сензационно заглавие: „Невероятно откритие на историците от Кеймбридж. Цезар наистина е убит на мартенските иди“. Разказваме всичко и става статия за чудо и приказ. Е, с Цезар преувеличих, добре, но ако говорим за аферата с Пио Алберго Тривулцио, ето че може да се роди статия за аналогиите с историята на римската банка. Това е случай от края на деветнайсети век и няма нищо общо с актуалните скандали, но един скандал припомня друг, достатъчно е да се намекне за някои слухове и да се разкаже историята за римската банка, все едно е станала вчера. Мисля, че Лучиди ще знае как да струпа нещо хубаво.

— Чудесно — каза Симеи. — Какво има, Камбриа?

— Прочетох една новина от агенциите, още една Богородица е започнала да плаче в едно южно градче.

— Великолепно, направете сензационна статия!

— Нещо за повторяемостта на суеверията…

— Нищо подобно! Да не сме бюлетин на асоциацията на атеистите и рационалистите! Хората искат чудеса, а не скептицизма на радикалния шик. Да разкажеш за чудото не значи да се компрометираш, като кажеш, че списанието вярва. Разказва се фактът или се казва, че някой е станал свидетел на факта. Дали божиите майки плачат наистина, не е наша работа. Заключенията трябва да ги извади читателят, а ако е вярващ, ще повярва. Заглавие на много колони.

Всички развълнувано се хванаха за работа. Минах покрай бюрото на Мая, много съсредоточена върху некролозите, и ѝ казах:

— И да не забравите, безутешното семейство…

— И приятелят Филиберто се притиска развълнуван в любимата Матилде и милите Марио и Серена — отвърна тя.

— По-добре Жесика с Ж или Съманта. — Усмихнах ѝ се окуражително и си тръгнах.

Прекарах вечерта у Мая, като успявах, както ставаше понякога, да трансформирам в алков купищата книги, натрупани на нестабилни кули.

Сред купчините имаше и много плочи, стари, винилови, наследство от баба ѝ и дядо ѝ. Понякога дълго лежахме и слушахме. Тази вечер Мая беше пуснала Седмата симфония на Бетовен и с насълзени очи ми разказваше, че още от момиче ѝ се плачело на втората част.

— Започна, когато бях на седемнайсет: нямах пари и един познат ме вкара гратис в една ложа, но нямах място и се бях свила на стъпалата, малко по малко почти се излегнах. Дървото беше твърдо, но не го усещах. И на втората част си помислих, че бих искала да умра така, и се разплаках. Бях малко лудичка. Но продължих да плача дори след като улегнах.

Никога не съм плакал на музика, но се трогнах от факта, че тя го прави. След няколко минути мълчание Мая добави:

— Той обаче е глупак.

— Кой той?

— Ами Шуман — каза Мая, сякаш съвсем бях изкуфял.

— Шуман е бил глупак?

— Ами да, много романтични излияния, и има си хас предвид епохата, но всичко е премислено. И толкова си е изстисквал ума, че е откачил. Разбирам защо жена му се е влюбила в Брамс. Друг тембър, друга музика и bon vivant. Но все пак не казвам, че Роберт е толкова зле, разбирам, че е имал талант, не е от големите тромбони.

— Кои?

— Като шумния Лист или досадния Рахманинов, те със сигурност са пишели лоша музика, всичко е показно, за пари, концерт за тъпаци в до мажор, такива работи. Ако потърсиш, няма да намериш техни плочи в тази купчина. Изхвърлих ги. Селското стопанство е загубило, че те не са останали там.

— А според теб кой е по-добър от Лист?

— Сати, естествено.

— Но на Сати не плачеш, нали?

— Разбира се, че не, той не би искал, плача само на втората част на Седмата. — След това след кратка пауза: — От тийнейджърските си години насам плача и на нещо от Шопен. Но не и на концертите.

— Защо на концертите не?

— Защото като го махнеш от пианото и му дадеш оркестър, вече не знаеш къде е. Писал е пиеси за струнни, медни духови и тимпани, но като за пиано. А и не си ли гледал оня филм с Корнъл Уайлд, където Шопен пръсва капка кръв по клавиатурата? Когато дирижира оркестър, какво ще направи — ще пръска кръв по първата цигулка ли?

Мая не спираше да ме смайва дори когато смятах, че я познавам добре. Значи с нея щях да се науча дори да разбирам музиката. Поне по нейния начин.

Това беше последната щастлива вечер. Вчера се успах и отидох в редакцията чак към обяд. Щом влязох, видях униформени мъже, които ровеха в чекмеджетата на Брагадочо, и един цивилен тип, който разпитваше присъстващите. Симеи беше на вратата на кабинета си, син-зелен.

Камбриа се приближи до мен и каза тихо, сякаш споделя тайна: