— Но не трябваше ли да пишеш статията за старите публични домове?

— Публичните домове ги знам наизуст, в неделя вечерта ще го нахвърлям за един час. Е, благодаря, че ме изслуша, трябваше да говоря с някого.

Отново ме остави да платя сметката, но пък в края на краищата си го беше заслужил. Излязохме, той се огледа и си тръгна, покрай стените, сякаш се страхуваше, че някой го следи.

Неделя, 3-ти май

Брагадочо беше луд. Но още не ми беше казал най-хубавото и трябваше да почакам. Историята му може да беше измислена, но беше увлекателна. Щяхме да видим.

Но, лудост по лудост, не бях забравил за предполагаемия аутизъм на Мая. Казвах си, че трябва по-добре да опозная психологията ѝ, но сега знам, че съм искал друго. Онази вечер я изпратих до дома ѝ и не спрях на портата, а влязох с нея в двора. Под малък навес имаше доста разнебитен червен фиат 500.

— Това е моят ягуар — каза Мая. — Почти на двайсет години е, но още върви, само с по един преглед годишно, а наблизо има един механик, който все още има резервни части. За да го поправя като хората, ще ми трябват купища пари, но после ще стане антикварна ценност и ще се продаде на добра цена. Използвам го само за да ходя на езерото Орта. Ти не знаеш, но аз съм богата наследница. Баба ми ми остави една къщичка сред хълмовете, почти колиба, няма да ѝ взема много, ако я продам, но я обзавеждам малко по малко, има камина, черно-бял телевизор и от прозореца се виждат езерото и остров Сан Джулио. Това е моят buen retiro12, ходя почти всеки уикенд. Всъщност искаш ли да дойдеш в неделя? Тръгваме рано сутринта, правя ти обед в дванайсет — не готвя зле — и за вечеря сме си в Милано.

В неделя сутринта, докато пътувахме в колата, в един момент Мая, която шофираше, отбеляза:

— Видя ли? Сега се руши, но преди години беше с разкошен керемиден цвят.

— Кое?

— Ъгловата къща, подминахме я току-що отляво.

— За бога, щом е била отляво, само ти си я видяла, оттук аз виждам само какво има вдясно. В тоя ковчег за бебета, за да видя какво има от твоето ляво, трябва да те прескоча и да се подам през прозореца. Да му се не види, не си ли даваш сметка, че не е имало как да я видя тази къща?

— Щом казваш — каза тя, все едно се правех на оригинален.

Тогава се наложи да ѝ обясня какъв е нейният недостатък.

— Стига де — отговори ми тя през смях. — Просто вече те чувствам като своя лорд-протектор и понеже ти вярвам, си мисля, че ти винаги мислиш същото като мен.

Това ме обезпокои. Не исках да си мисли, че мисля това, което мисли тя. Беше прекалено интимно.

Но в същото време бях обзет от някаква нежност. Чувствах Мая беззащитна, толкова, че да се скрие в своя вътрешен свят, без да иска да вижда това, което става в света на другите, който вероятно я беше наранил. И все пак, ако беше така, тя се доверяваше на мен, без да може, а може би и без да иска да влезе в моя свят, фантазираше си, че аз мога да вляза в нейния.

Когато влязохме в къщичката, бях смутен. Беше хубава, макар и спартанска. Беше началото на май и там горе все още беше хладно. Тя се зае да пали камината, а после, когато пламъците се разгоряха, стана и ме погледна щастливо с все още зачервено от огъня лице.

— Доволна съм — каза тя и това нейно доволство ме спечели.

— И аз съм… доволен — казах. После я хванах за раменете и почти без да се усетя я целунах и почувствах как се притисна в мен, крехка като врабче. Но Брагадочо не беше прав: имаше си гърди и ги почувствах, малки, но твърди. Песен на песните — като близначета от млада сърна.

— Доволна съм — повтори тя.

Направих последен опит:

— Нали знаеш, че бих могъл да съм ти баща?

— Какво хубаво кръвосмешение — каза тя.

Седна на леглото и изрита обувките от краката си. Може би Брагадочо беше прав, луда беше, но този жест ме накара да се предам.

Пропуснахме обяда. Останахме в леглото ѝ до вечерта и не ни хрумна да се връщаме в Милано. Бях уловен в капан. Струваше ми се, че съм на двайсет години или поне само на трийсет като нея.

— Мая — казах ѝ на сутринта, докато се връщахме, — трябва да продължим да работим със Симеи, докато не събера малко пари, после ще те отведа от този змиярник. Но потърпи още малко. След това ще видим, може да се преместим на южните острови.

— Не вярвам, но е хубаво да си го мисля, Туситала13. Засега, ако си до мен, ще изтърпя Симеи и ще правя хороскопите.

Петък, 8-и май

На сутринта на 5-и май Симеи изглеждаше развълнуван.

— Имам задача за някого от вас, да кажем Палатино, който засега е свободен. Сигурно сте чели, че през изминалите месеци — следователно тази новина е била прясна през февруари — един магистрат от Римини започнал следствие за управлението на някои домове за възрастни хора. Страхотна тема след случая с Пио Алберго Тривулцио. Никой от тези домове не принадлежи на нашия издател, но трябва да знаете, че той притежава други домове, пак на адриатическото крайбрежие. Не се знае дали някой път този магистрат от Римини няма да почне да си пъха носа и в делата на Командора. На нашия издател следователно ще му е приятно да види как може да се хвърли сянка на съмнение върху такъв любопитен съдия. Имайте предвид, че днес, за да се обори някакво обвинение, не е нужно да се доказва противното, достатъчно е да се дискредитира обвинителят. Така че ето ви името и фамилията на този тип, Палатино ще скочи до Римини с диктофон и фотоапарат. Вървете след този така почтен държавен служител, никой не е почтен сто процента, може да не е педофил, да не е убил баба си, да не е вземал подкупи, но все трябва да е направил нещо странно. Или пък, ако ми позволите израза, ще направим да изглежда странно това, което прави всеки ден. Палатино, използвайте въображението си. Ясно?

След три дни Палатино се върна с доста сочни новини. Фотографирал магистрата, докато той седял на пейка в някаква градинка и нервно пушел цигара след цигара, а в краката му имало десетина фаса. Палатино не знаеше дали това може да е интересно, но Симеи каза, че може, човек, от когото се очакват умереност и обективност, създава впечатление на невротик, а на всичкото отгоре и на безделник, който вместо да се поти над документите, се мотае по улиците. Палатино го беше снимал през витрината, докато яде в китайски ресторант. С пръчици.

— Прекрасно — каза Симеи, — нашият читател не ходи по китайски ресторанти, може би там, където живее, няма такива и не би му минало през ум да яде с клечки като някой дивак. Защо този се движи в китайски среди, ще се запита читателят. Защо, ако е сериозен магистрат, не яде паста и спагети като останалите?

— Ако е само това — добави Палатино, — носеше и чорапи с цвят, как да го нарека, смарагдовозелен или граховозелен, и спортни обувки.

— El purtava i scarp de tennis!14 И смарагдови чорапи! — възрадва се Симеи. — Този е денди или дете на цветята, както се казваше едно време. Не е трудно да си представиш, че пуши и трева. Но това няма да го казваме, читателят сам ще се сети. Поработете върху тези елементи, Палатино, нека да излезе портрет с много неясни нюанси и човекът ще е подреден, както трябва. От една не-новина направихме новина. И то без да лъжем. Мисля, че Командора ще е доволен от вас. И от всички нас, разбира се.

Лучиди се намеси:

— Сериозните вестници трябва да имат досиета.

— В какъв смисъл? — попита Симеи.

— Като пищови. Вестникът не може да изпадне в криза, защото в десет вечерта пристига новината за смъртта на някоя важна личност и никой не е в състояние за половин час да скалъпи информиран некролог. Затова се подготвят десетки некролози предварително, пищовите де, така че когато човекът умре ненадейно, ти вече имаш готов некролог, трябва само да се добави моментът на смъртта.