— Съвсем просто — казах аз. — Вижте големите английски вестници. Ако разказват например за някакъв пожар или автомобилна катастрофа, те очевидно не могат да кажат какво мислят по въпроса. Тогава вмъкват в статията, в кавички, показанията на някой свидетел, човек от улицата, представител на общественото мнение. След като сложат кавичките, твърденията стават факти, тоест факт е, че еди-кой си е изразил еди-какво си мнение. Може обаче да се предположи, че журналистът е дал думата само на този, който мисли като него. Затова се слагат две изявления, които си противоречат, за да се покаже, че е факт, че съществуват различни мнения по даден въпрос, и че вестникът си дава сметка за този неоспорим факт. Хитрината е да сложиш в кавички първо едно банално мнение, а после още едно, по-разумно, което много прилича на мнението на журналиста. Така читателят остава с впечатлението, че е информиран за две неща, но е подтикнат да приеме само едно мнение като по-убедително. Да дадем пример, срутил се е виадукт, един камион се е обърнал в пропастта и шофьорът е загинал. Текстът, след като точно предава случилото се, ще каже: говорихме с господин Роси, на 42 години, който има будка за вестници на ъгъла: „Какво да ви кажа, стават такива работи — каза той. — Съжалявам за бедния човечец, но съдбата си е съдба“. Веднага след това господин Бианки, на 34 години, зидар, който работи на строеж наблизо, ще каже: „Вината е на общината. Отдавна се знаеше, че този виадукт има проблеми“. С кого ще се идентифицира читателят? С този, който си го изкарва на някого или на нещо, с този, който прехвърля отговорността. Ясно? Проблемът е какво и как да сложим между кавичките. Да се поупражняваме. Да започнем с вас, Костанца. Избухнала е бомбата на площад „Фонтана“8.
Костанца помисли малко, после започна:
— Господин Роси, на 41, общински служител, който би могъл да е в банката, когато бомбата е избухнала, ни каза: „Бях наблизо и чух взрива. Беше ужасен. Явно някой иска да лови риба в мътна вода, но няма да разберем кой“. Господин Бианки (на 50 години, бръснар) също минава наблизо в момента на експлозията, която си спомня като оглушителна и страховита, и отбелязва: „Типичен атентат с анархистки почерк, без съмнение“.
— Отлично. Госпожице Фрезия, пристига новината за смъртта на Наполеон.
— Ами, бих казала, че господин Бланш, да оставим настрана възрастта и професията, ни казва, че може би е било несправедливо да затварят на онзи остров вече свършен човек: бедничкият, и той имал семейство. Господин Мандзони, дори Мансонѝ̀, казва: „Отиде си човек, който промени света от Мансанарес до Рейн, велик човек“.
— Това с Мансанарес беше добре — каза Симеи с усмивка. — Но има и други начини да пробутваш мнения, без да се набиваш на очи. За да знаете какво да сложите във вестника, трябва, както се казва в другите редакции, да се направи работен план. На света има безкрайно много новини, защо да се съобщава за инцидент в Бергамо, а да игнорираме, че е имало инцидент и в Месина? Не новините правят вестника, а вестникът прави новините. И да знаете как да комбинирате четири различни новини означава да предложите на читателя пета новина. Ето ви един ежедневник от онзиден, шеста страница: Милано, майка хвърля новородения си син в тоалетната; Пескара, братът няма нищо общо със смъртта на Давиде; Амалфи, обвинение в измама срещу психоложката, на която е поверила анорексичната си дъщеря; Бускате, след четиринайсет години от изправителната институция излиза момчето, което на петнайсет е убило осемгодишно дете. Четирите новини се на една и съща страница, а заглавието на страницата е „Общество Деца Насилие“. Естествено се говори за насилие, в което е замесено малолетно лице, но става дума за съвсем различни явления. Само в един случай (убийството на новородено) се касае за насилие от родители към деца, историята с психоложката може не касае деца, защото не е посочена възрастта на анорексичната дъщеря, историята на момчето от Пескара доказва, ако не друго, че не е имало насилие и момчето е загинало при нещастен случай, и накрая случаят от Бускате, ако се загледате, касае един дангалак на почти трийсет години, а истинската новина е отпреди четиринайсет години. Какво е искал да ни каже вестникът с тази страница? Може би нищо конкретно, някой мързелив редактор е попаднал на четири бюлетина от агенциите и е решил, че е добре да ги обедини за повече ефект. Но всъщност вестникът ни предава една идея, една тревога, едно предупреждение — знам ли… Във всеки случай мислете за читателя: поотделно всяка от тези новини би го оставила безразличен, но взети заедно го задължават да дочете страницата. Ясно? Знам, че все се говори как вестниците винаги пишат работник от Калабрия напада колега и никога работник от Кунео напада колега, добре, това е расизъм, но представете си една страница, на която пише: работник от Кунео и така нататък, пенсионер от Местре убива жена си, продавач на вестници от Болоня извършва самоубийство, зидар от Генуа подписва празен чек, какво му пука на читателя къде са родени тези хора? Но ако говорим за работник от Калабрия, пенсионер от Матера, продавач на вестници от Фоджа и зидар от Палермо, тогава се създава тревога около престъпността на Юга и това прави новина… Вестникът ни се публикува в Милано, а не в Катания, и трябва да си даваме сметка за чувствителността на миланския читател. Имайте предвид, че да се прави новина е хубав израз, ние правим новината и трябва да знаем как да я накараме да изплува измежду редовете. Доктор Колона, в свободните часове преглеждайте с нашите редактори бюлетините от агенцията и съставете няколко тематични страници, научете се да карате да изпъкне новина там, където не я е имало или не се е виждала, хайде.
Друга тема беше темата за опроверженията. Все още бяхме вестник без читатели, така че каквато и новина да публикувахме, нямаше да има кой да я опровергае. Но един вестник се измерва и според способността си да посреща опроверженията, особено ако е вестник, който показва, че не се страхува да си оцапа ръцете. Освен да тренираме за когато дойдат истинските опровержения, трябваше да се измислят няколко писма от читатели, след които да последват нашите опровержения. За да покажем на поръчителя от какво тесто сме замесени.
— Вчера говорих за това с доктор Колона. Колона, искате ли, така да се каже, да изнесете един хубав урок по техника на опроверженията?
— Добре — казах аз, — да дадем учебен пример, не само измислен, но и преувеличен. Това е пародия на едно опровержение, излязло преди няколко години в „Еспресо“. Предполага се, че вестникът получил писмо от някой си Пречизо Сментуча, ще ви го прочета.
Уважаеми Господин Директор, във връзка със статия „На идите не ще го видите“, публикувана в предишния брой на вашия вестник с името на Алетео Верита, си позволявам да внеса следните уточнения. Не е вярно, че съм присъствал на убийството на Юлий Цезар. Както можете любезно да видите от приложеното удостоверение за раждане, аз съм роден на 15 март 1944 г., следователно много векове след злощастното събитие, което между другото никога не съм одобрявал. Господин Верита сигурно се е заблудил, когато му казах, че винаги празнувам с приятели петнайсети март 44-та.
Също толкова неточно е, че впоследствие към казал на някой си Брут: Ще се видим при Филипи. Искам да уточня, че никога не съм контактувал с господин Брут, чието име дори не знаех до вчера. В хода на краткото ни телефонно интервю казах на господин Верита, че скоро ще се видя отново с общинския съветник Филипи, който отговаря за транспорта, но фразата беше произнесена в контекста на разговор за автомобилния транспорт. В такъв контекст никога не съм казвал, че съм наел убийци, за да елиминират проблема Юлий Цезар, а че съм се заел да накарам съветника да елиминира проблема с трафика на площад „Юлий Цезар“. Благодаря Ви, с уважение, Ваш Пречизо Сментуча.
— Как се реагира на толкова точно опровержение, без да си плюеш на фасона? Ето един добър отговор:
