— Но не вземаше предвид, че човек, присъствал на нещо ужасяващо, когато си го спомня, използва хиперболи. Ти ставаш свидетел на катастрофа на магистралата и разказваш, че труповете лежали в море от кръв, но не искаш да накараш хората да повярват, че е било голямо като истинско море, просто искаш да предадеш идеята, че е имало много кръв. Постави се на мястото на човек, който си припомня един от най-трагичните моменти в живота си… — Замълча за момент. — Не го отричам, но баща ми ме научи да не приемам нищо за чиста монета. Вестниците лъжат, историците лъжат, телевизията днес лъже. Не си ли гледал по новините преди година, докато се водеше войната в Залива, омазания с петрол корморан, който агонизираше в Персийския залив? После се разбра, че през този сезон в Залива е невъзможно да има корморани и че кадрите са отпреди осем години по време на войната между Иран и Ирак. Или пък, казаха други, са взели корморани от зоопарка и са ги омазали с петрол. Така ще да са направили и с престъпленията на фашистите. Имай предвид, че не съм привърженик на идеите на баща си и дядо си, нито пък искам да се преструвам, че не са били избивани евреи. От друга страна, някои от най-добрите ми приятели са евреи. Но вече не вярвам на нищо. Американците наистина ли са кацнали на Луната? Не е невъзможно да са построили всичко в студио, ако се загледаш в сенките на космонавтите след прилуняването, не изглеждат правдоподобни. А наистина ли е имало война в Персийския залив, или са ни пробутвали парчета от стари репортажи? Живеем в измама и ако знаеш, че те лъжат, трябва да живееш в подозрение. Аз подозирам, винаги подозирам. Единственото истинско нещо, за което мога да получа доказателства, е това Милано отпреди толкова десетки години. Бомбардировки имаше наистина и между другото бомбардираха англичаните или американците.

— А какво стана с баща ти?

— Умря от пиене, когато бях на тринайсет. За да се освободя от тези спомени, когато пораснах, се опитах да се хвърля на противниковата страна. През 68-а бях над трийсетгодишен, но си пуснах дълга коса, носех канадка и пуловер и се присъединих към една прокитайска общност. По-късно разбрах, че Мао е избил повече народ от Сталин и Хитлер взети заедно, а и че вероятно и сред прокитайците има внедрени провокатори от тайните служби. И се посветих само на журналистическата професия, за да търся заговори. Така се спасих (а имах опасни приятелства) да не ме сгащят по-късно червените терористи. Вече не вярвах в нищо, освен че зад гърба ни винаги има някой, който ни мами.

— А сега?

— А сега, ако този вестник потръгне, може би съм намерил място, където да вземат на сериозно някои от моите открития… В момента се занимавам с една история, която… Освен вестника може и книга да излезе от нея. А тогава… Но glissons, ще говорим пак, когато сглобя всички данни… Само че трябва да побързам, трябват ми пари. Жълтите стотинки, които ни плаща Симеи, все пак са нещо, но не стигат.

— За да живееш ли?

— Не, за да си купя кола. Очевидно ще я купя на лизинг, но и вноските трябва да се плащат. Освен това ми трябва веднага заради разследването.

— Извинявай, казваш, че искаш да изкараш пари с твоето разследване, за да си купиш кола, но имаш нужда от колата, за да направиш разследването.

— За да реконструирам много неща, трябва да пътувам, да ходя на различни места, може би да разпитвам хора. Без кола и вързан в редакцията всеки ден, ще трябва да реконструирам всичко по памет, да работя само в главата си. И това да ми беше единственият проблем.

— А какъв е истинският проблем?

— Виж сега, не че съм нерешителен, но за да разбера какво да трябва да се направи, трябва да свържа всички данни. Поотделно те не казват нищо, но в цялост ти позволяват да разбереш това, което не е било явно на пръв поглед. Трябва да се види онова, което се мъчат да скрият от теб.

— Говориш за разследването си?

— Не, говоря за избора на кола…

Рисуваше по масата с топнат във вино пръст, сякаш проследяваше като в седмичните списания за игри и кръстословици поредица точки, които трябва да свържеш, за да разбереш каква е фигурата.

— Колата трябва да е бърза и от определен клас, естествено не търся някоя утилитарна кола. За мен или предно предаване, или нищо. Мислех си за „Ланча Тема“ турбо с шестнайсет клапана, от най-скъпите е, почти шейсет милиона. Бих могъл и да опитам, двеста трийсет и пет километра в час и ускорява за седем цяло и две. Почти максимумът.

— Скъпа е.

— Да де, но трябва да открия какво крият от мен. Когато не лъжат, автомобилните реклами премълчават. Стига да погледнеш техническите характеристики в специализираните издания и разбираш, че е широка сто осемдесет и три сантиметра.

— Това лошо ли е?

— И ти не си забелязал, че в разните реклами винаги дават дължината, която със сигурност е важна за паркирането или за престижа, но рядко дават ширината, която е фундаментална, ако гаражът ти е малък или ако мястото ти за паркиране е още по-тясно, да не говорим пък когато обикаляш като луд, за да намериш къде да се пъхнеш. Ширината е фундаментална. Трябва да се ориентираш под сто и седемдесет сантиметра.

— Предполагам, че се намират такива.

— Разбира се, но в кола сто и седемдесет сантиметра е тясно — ако има някой до тебе, нямаш място за десния лакът. Освен това липсват удобствата на широките коли, които имат много копчета на разположение на дясната ръка близо до скоростния лост.

— И какво?

— Трябва да внимаваш таблото да е достатъчно богато и да има копчета на волана, за да не ти трябват джаджите за дясната ръка. И ето че идентифицирах „Сааб 900“ турбо, сто шейсет и осем сантиметра, максимална скорост двеста и трийсет и слизаме на петдесет милиона.

— Това е твоята кола.

— Да, но в едно ъгълче ти казват, че ускорението е осем цяло и петдесет, а идеалното е поне седем като на „Роувър 220“ турбо, четирийсет милиона, ширина сто шейсет и осем, максимална скорост двеста трийсет и пет и ускорение шест цяло и шест, направо болид.

— Значи трябва да се ориентираш натам…

— Не, защото чак на края на техническите характеристики споменават, че е висока сто трийсет и седем сантиметра. Твърде ниска за едър човек като мен, почти само за млади пичове, които се правят на спортисти, докато ланчата е сто четирийсет и три, а саабът е сто четирийсет и четири и там влизаш като господар. А и ако си младок, не четеш техническите данни, които са като противопоказанията на лекарствата в листовките, написани с дребен шрифт, за да ти убегне фактът, че ако пиеш лекарството, ще пукнеш на другия ден. Роувърът 220 тежи само хиляда сто осемдесет и пет килограма — малко е, ако се блъснеш в ТИР, ставаш на кайма, човек трябва да се ориентира към по-тежки коли със стоманено подсилване, не чак волво, която е като танк, но е прекалено бавна, но поне „Роувър 820 TI“, към петдесет милиона, двеста и трийсет километра в час и хиляда четиристотин и двайсет килограма.

— Но предполагам, че си се отказал от него, защото… — отбелязах вече и аз обзет от параноя.

— Защото има ускорение от осем цяло и две — това е костенурка, няма бързина. Така както „Мерцедес С 280“, който е широк сто седемдесет и два, но цените почват от шейсет и седем милиона, има ускорение осем цяло и осем. И трябват пет месеца за доставка. Но и това е важно, като се има предвид, че за някои, които споменах, трябват два месеца, а други са готови веднага. Защо са готови веднага? Защото никой не ги иска. Не трябва да се доверяваш. Сякаш веднага ти дават „Калибра“ турбо, шестнайсет клапана, двеста четирийсет и пет километра в час, интегрално предаване, ускорение шест цяло и осем, широка сто шейсет и девет и малко над петдесет милиона.

— Идеална, струва ми се.

— Ами не, защото тежи само хиляда сто трийсет и пет, твърде е лека и е висока само сто трийсет и два, по-зле от всички останали — за клиенти богати, но джуджета. И да беше само това. Не сме сметнали багажника. Най-широк е този на темата шестнайсет клапана турбо, но тя е широка сто шейсет и пет. Сред тесните се спрях на Дедра 2.0 LX с обемен багажник, но тя не само има ускорение от девет и четири, но тежи малко повече от хиляда и двеста килограма и вдига само двеста и десет в час.