— Или сами да хвърлим бомбата, ако ни изнася — изкиска се Брагадочо.
— Не говорете глупости — предупреди го Симеи. А после добави, сякаш размислил: — Но ако наистина решите да го правите, аз не искам да знам.
След като срещата приключи, се озовах на стълбите с Брагадочо.
— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той. Струваше ми се, че не, той се съгласи с леко подозрително изражение и веднага ми заговори на ти. В редакцията Симеи току-що беше започнал на вие, а аз по принцип спазвам дистанция от типа „не сме спали заедно“, но Брагадочо очевидно подчертаваше, че сме колеги. Не исках да изглеждам надут само защото Симеи ме беше представил като главен редактор или нещо подобно. От друга страна, този тип ми беше любопитен, а и нямах нищо по-приятно за правене.
Той ме хвана под ръка и ми каза, че отиваме да пийнем по нещо на едно местенце, което знаел. Усмихваше се с пълните си устни и леко кравешки очи по начин, който ми се стори отблъскващ. Плешив като Фон Строхайм и с тил, който се спускаше вертикално към врата, в лице той приличаше на Тели Савалас, лейтенант Коджак. Ето, пак цитат.
— Хубавичка е тази Мая, нали?
Смутено признах, че съм я погледнал само бегло — казах вече, от жените стоя настрана. Той ме сръга над лакътя.
— Не се прави на джентълмен, Колона. Видях те, зяпаше я, без сам да се усещаш. Според мен е от тези, дето са навити. Истината е, че всичките са навити, стига да ги подхванеш както трябва. Малко е кльощава за моя вкус, а и няма цици, но като цяло бива.
Бяхме стигнали на улица „Торино“ и на възвишението след една църква той ме бутна да завия надясно, за да се вмъкнем по една пряка, лошо осветена, с няколко кой знае откога затворени врати и нито един магазин, все едно беше изоставена отдавна. Стори ми се, че намирисва на застояло, но сигурно беше само синестезия заради обелените и покрити с избелели графити стени. Някъде горе имаше комин, от който излизаше дим и не се разбираше точно откъде, защото дори прозорците на горните етажи бяха затворени, все едно никой не живееше там. Може би коминът беше на къща, чиято фасада бе другаде, и хората не се тревожеха, че ще опушат изоставената улица.
— Това е улица „Баниера“, най-тясната в Милано, макар да не е като Rue du Chat-qui-Pêche в Париж, по която едва минават двама души един до друг. Казва се улица „Баниера“, но някога се е казвала Бански сокак, заради старите римски обществени бани.
В този миг иззад ъгъла се появи жена с детска количка.
— Безотговорна или зле информирана — изкоментира Брагадочо. — Ако бях жена, не бих минавал оттук, особено по тъмно. Като едното нищо ще те заколят. Би било грехота, защото мацето не е за изхвърляне, типичното мамче, което е готово да се пусне на водопроводчика, обърни се, виж я как се фръцка. Тук са ставали кървави неща. Зад тези сега залостени порти сигурно все още има изоставени мазета и вероятно тайни проходи. През деветнайсети век някой си Антонио Боджа, невзрачен тип, примамва тук в едно от тези мазета един счетоводител уж да му види сметките и го удря с брадва. Жертвата успява да се измъкне, Боджа е арестуван, обявен за луд от съда и въдворен в лудница за две години. Но веднага щом излиза, пак започва да лови наивни и заможни хора, подмамва ги в мазето си, обира ги, убива ги и ги заравя на място. Сериен убиец, както биха казали днес, но неразумен сериен убиец, защото оставя следи от търговските си отношения с жертвите и накрая е арестуван, полицията разкопава мазето, намира пет-шест трупа и Боджа е обесен край Порта Лудовика. Главата му е дарена на анатомичната лаборатория на Оспедале Маджоре — тогава са времената на Ломброзо и в черепите и чертите на лицето се търсят знаци за наследствени престъпни наклонности. След това тази глава, изглежда, е погребана в Музоко, но кой знае, такива находки са радост за окултистите и всякакви такива ненормалници. И до днес тук витае споменът за Боджа, сякаш си в Лондон на Джак Изкормвача, не бих минал оттук през нощта, и все пак ме привлича. Често се връщам, понякога си правя срещи тук.
Когато излязохме от улица „Баниера“, се озовахме на площад „Ментана“ и Брагадочо ме бутна по улица „Мориджи“, и тя възтъмничка, но с едно-две магазинчета и хубави входни врати. Стигнахме до едно разширение с просторен паркинг, заобиколен от руини.
— Виждаш ли — каза Брагадочо, — това отляво са римски останки, почти никой не помни, че Милано е бил и столица на империята. Така че не се пипат, въпреки че никой пет пари не дава. Но тези зад паркинга са къщи, изтърбушени от бомбардировките от последната война.
Изтърбушените къщи не притежаваха отколешното спокойствие на древните останки, вече примирени със смъртта, а се блещеха зловещо с неспокойните си лица, сякаш болни от лупус.
— Не ми е ясно защо никой не е опитал да строи в този район — каза Брагадочо. — Може да е защитен, може би на собствениците паркингът носи повече, отколкото ако построят къщи и ги дават под наем. Но защо са оставили следите от бомбардировките? Това местенце ме плаши повече от улица „Баниера“, но е хубаво, защото ми показва какъв е бил Милано след войната, в този град не са останали много места, които да припомнят как е изглеждал градът преди почти петдесет години. Е, това е Милано, който се опитвам да намеря отново, в който съм живял като бебе и дете, войната свърши, когато бях на девет, понякога нощем ми се струва, че чувам грохота на бомбите. Но не са останали само руините — виж на ъгъла на улица „Мориджи“, онази кула е от седемнайсети век и дори бомбите не са я срутили. А отдолу, ела, още от началото на двайсети век си стои тази таверна, таверна „Мориджи“, не ме питай защо таверната има една съгласна повече от улицата4, но сигурно общината е сбъркала, като са слагали табелите, таверната е по-стара и сигурно тя е права.
Влязохме в помещение с червени стени, белещ се таван, от който висеше стар полилей от ковано желязо, еленска глава над бара, стотици прашни бутилки вино по стените, грозни дървени маси (било рано за вечеря, каза ми Брагадочо, и още били без покривки, после щели да сложат покривки на червени каренца, а за храната трябвало да се погледне написаната на ръка черна дъска като във френските кръчми). По масите имаше студенти, по някой представител на старата бохема с дълга коса, но не като от шейсетте, а като поет, от тези, които някога са носели шапки с широка периферия и шалчета вместо вратовръзки, и още леко подпийнали старци, за които не беше ясно дали са там от началото на века, или новите собственици са ги наели за статисти. Похапнахме плато сирена, колбаси и сланина от Колоната и пийнахме много хубаво мерло.
— Хубаво е, нали? — каза Брагадочо. — Все едно сме извън времето.
— Но защо те привлича това Милано, което вече не би трябвало да съществува?
— Казах ти, искам да мога да видя това, което вече почти не помня, Милано на дядо ми и на баща ми.
Отпи, очите му блестяха, изтри с хартиена салфетка кръгчето вино, което се беше оформило върху масата от старо дърво.
— Семейната ми история е неприятна. Дядо ми е бил високопоставено лице на лошия режим, както казват. И на 25-и април един партизанин го познал, докато се опитвал да се измъкне недалеч оттук, на улица „Капучо“. Хванали го и го застреляли, направо там на ъгъла. Баща ми разбрал със закъснение, защото, верен на идеите на дядо, през 43-та се записал в Десета флотилия МАС5, пленили го при Сало и го пратили за една година в концентрационния лагер в Колтано. Измъкнал се на косъм, понеже нямало в какво да го обвинят, а през 46-а Толиати обявил обща амнистия: противоречията на историята — фашистите са реабилитирани от комунистите, но може би Толиати е бил прав, трябвало е на всяка цена да се върнем към нормалното. Обаче нормалното е, че баща ми с това минало и под сянката на своя баща не си намираше работа и го издържаше майка ми, която беше шивачка. Така той постепенно се отпусна, пропи се и от него помня само лицето му, цялото в червени вени, и воднистите му очи, докато ми разправяше фикс идеите си, не искаше да оправдае фашизма (вече нямаше идеали), но казваше, че антифашистите, за да заклеймят фашизма, разказвали много ужасяващи истории. Не вярваше за шестте милиона евреи, избити в газовите камери на лагерите. Не че беше от тези, дето и досега твърдят, че Холокост не е имало, но не вярваше на разказа, създаден от освободителите. Всички свидетелства са преувеличени, казваше ми. Четох, че според оцелели насред един лагер имало планини от дрехи на избити хора, високи повече от сто метра. Сто метра? Ама ти даваш ли си сметка, казваше, че купчина висока сто метра, понеже трябва да се издига като пирамида, трябва да има основа по-широка от целия лагер?
