Тя поклати глава.

– Но не и Рейджън. Понякога се карат като ядрони, но той обича Елиса като самото слънце. Никога не би я напуснал. Нито пък Елиса него, независимо от какво се е отказала.

– От какво? – попита Арлен.

– Тя е аристократка, нали се сещаш – каза Маргрит. – Майка ù е в Съвета на херцога. Елиса също можеше да служи на херцога, ако се беше омъжила за друг аристократ и беше родила. Но тя се омъжи под класата си, за да бъде с Рейджън, в разрез с желанията на майка си. Оттогава не са си говорили. Макар и богата, сега Елиса е от търговската класа. Отказа Школата на Майчинството и сега никога няма да получи каквато и да била длъжност в града, камо ли такава в услуга на херцога.

Арлен мълчеше, докато Маргрит изплакна раните му и събра дрехите му от плочките. Изцъка, когато видя скъсаното и петната отблизо.

– Ще ги закърпя колкото мога, докато се накисваш – обеща тя и го остави да се къпе. Когато си тръгна, Арлен се опита да проумее това, което му беше казала, но имаше прекалено много неща, които не разбираше.

Маргрит му напомняше малко на Катрин Шопара, дъщерята на Руско.

– Ще ти каже всяка тайна на света, ако това ще ù даде възможност да послуша поне още миг собствения си глас – казваше Силви.

Жената се върна малко по-късно с чисти дрехи, макар и в друг размер. Превърза раните му и му помогна да се облече, въпреки възраженията му. Арлен трябваше да навие ръкавите на туниката, за да открие ръцете си, и да навие крачолите на панталоните си, за да не се спъне, но за пръв път от седмици се почувства чист.

Вечеря рано, заедно с Рейджън и Елиса. Рейджън беше оформил брадата си, бе вързал косата си на опашка и беше облякъл елегантна бяла риза със сако и панталони от тъмносин велур.

С пристигането на Рейджън бе заклано прасе и трапезата скоро се отрупа със свински пържоли, ребърца, резени бекон и сочна наденица. Гарафи с изстудено пиво и с чиста, ледена вода се появиха на масата. Елиса се намръщи, когато Рейджън даде знак на един от прислужниците да сипе пиво на Арлен, но не каза нищо. Тя отпиваше вино от толкова фина чаша, че Арлен се притесни да не би тънките ù пръсти да я счупят. Имаше хляб с хрупкава коричка, по-бял от всеки друг, който Арлен някога бе виждал, и купи с варена ряпа и картофи, обилно заляти с краве масло.

Когато погледна към храната и устата му се напълни със слюнка, Арлен без да иска си спомни за хората из града, които молеха за нещо за ядене. Все пак гладът му скоро надделя над чувството му за вина, и той опита всичко, като пълнеше чинията си отново и отново.

– Създателю, къде побираш всичко това? – попита Елиса и плесна с ръце от удоволствие, докато гледаше как Арлен омита поредната чиния. – Да нямаш дупка в корема?

– Не ù обръщай внимание, Арлен – посъветва го Рейджън. – Жените по цял ден се суетят из кухнята, пък на масата не смеят да хапнат повече от залъче-две, да не би да ги помислят за неделикатни. Мъжете по-добре знаят как да се насладят на едно ядене.

– Между другото, той е прав – каза Елиса и завъртя очи. – Жените въобще не могат да оценят тънките удоволствия на живота, както мъжете.

Рейджън трепна и разля пивото си, и Арлен разбра, че тя го беше ритнала под масата. Арлен реши, че тя му харесва.

След вечеря се появи паж със сива дреха без ръкави, на чиято предница беше изрисуван щит с емблемата на херцога. Напомни на Рейджън за уговорката му и вестоносецът въздъхна, но увери пажа, че тръгват веднага.

– Арлен въобще не е облечен като за среща с херцога – разтревожи се Елиса. – Човек не ходи при Негово Височество като просяк.

– Нищо не можем да направим, любов моя – отвърна Рейджън. – Остават ни само няколко часа до залез слънце. Трудно ще намерим шивач, който да дойде навреме.

Елиса отказа да приеме това. Известно време стоя и гледа момчето, после щракна с пръсти и излезе с големи крачки от стаята. Скоро след това се върна със син мъжки жакет и чифт лъснати кожени ботуши.

– Един от пажовете ни е почти на твоята възраст – каза тя на Арлен и му помогна да облече жакета и ботушите.

Ръкавите му бяха къси, а ботушите го стягаха, но Лейди Елиса изглеждаше удовлетворена. Прокара гребен през косата му и отстъпни назад.

– Достатъчно добре – каза тя с усмивка. – Дръж се прилично пред херцога, Арлен – посъветва го тя.

Арлен, който се чувстваше неудобно в дрехите не по мярка, се усмихна и кимна.

Дворецът на херцога представляваше защитена крепост вътре в защитената крепост на Мливари. Външната стена беше от каменен зид над шест метра висок, здраво защитен и пазен от копиеносци в доспехи. Двамата преминаха през портата и навлязоха в обширен двор, който обикаляше двореца. Със своите четири етажа и двойно по-високи кули, дворецът правеше имението на Рейджън да изглежда като джудже. Широки, ясни защити маркираха всеки камък. Прозорците искряха от стъклото.

Мъже в доспехи патрулираха из двора, а пажове, облечени в цветовете на херцога, тичаха напред-назад. Стотина мъже се бъхтеха на двора: дърводелци, каменари, ковачи и касапи. Арлен видя запаси от жито и добитък, дори обширни градини, далеч по-големи от тези на Рейджън. На Арлен му се стори, че ако затвори портите, херцогът би могъл да издържи на вечна обсада в двореца си.

Шумът и миризмата от двора отмряха, когато масивните врати на палата се затвориха зад гърбовете им. В преддверието беше постлана широка пътека, а по студените каменни стени висяха гоблени. С изключение на неколцината пазачи, други мъже наоколо не се виждаха. Десетки жени обаче вървяха насам-натам, а широките им поли шумоляха, докато работеха по задачите си. Някои пресмятаха числа върху плочи, докато други записваха резулатите в тежки тефтери. Няколко, облечени по-пищно от другите, надменно крачеха наоколо и наблюдаваха работата на останалите.

– Херцогът е в залата за аудиенции – уведоми ги една от тях. – Очаква ви от доста време.

Дълга опашка от хора чакаше пред залата за аудиенции на херцога. Повечето бяха жени с пера за писане и свитъци хартия, но също така имаше и няколко добре облечени мъже.

– По-дребните просители – подсказа му Рейджън, – всички те се надяват на минутка от времето на херцога, преди да удари Вечерният звънец и да ги придружат до изхода.

По-дребните просители изглеждаха болезнено наясно, че не е останало много от дневната светлина и открито спореха помежду си кой би трябвало да е следващият. Но глъчката угасна, щом видяха Рейджън. Когато вестоносецът мина покрай тях и напълно предреди опашката, всички просители замлъкнаха, а после тръгнаха след него като псета подир кокал. Последваха го чак до вратата, където свирепите погледи на пазачите ги пресякоха на място. Натълпиха се около вратата за да слухтят, докато Рейджън и Арлен влизаха.

Арлен се почувства нищожен сред залата за аудиенции на Херцог Юкор Мливарийски. Таванът на помещението, увенчан с купол, беше висок колкото няколко етажа, а по колоните, които обкръжаваха трона, на видно място бяха сложени факли. Върху всяка колона направо в мрамора бяха издълбани защити.

– По-едрите просители – каза тихо Рейджън, като посочи мъжете и жените, които ходеха из стаята. – Обикновено се събират на групички.

Той кимна към многобройна група мъже, които стояха близо до вратата.

– Богати търговци – обясни той. – Пръскат злато с шепи за правото да се навъртат из палата, за да душат за новини или да пипнат някой аристократ, за когото да омъжат дъщеря си.

– А там – кимна той към група стари жени, които стояха пред търговците, – е Съветът на Майките, които чакат да докладват на Юкор за събитията от деня.

По-близо до трона се бяха събрали мъже по сандали и обикновени кафяви одежди, и чакаха с тихо достойнство. Някои от тях говореха шепнешком, докато други записваха всяка тяхна дума.

– Всеки дворец се нуждае от светите си люде – обясни Рейджън.

Накрая посочи към тълпа богато облечени хора, които жужаха около херцога. Обслужваше ги цяла армия от прислужници, отрупани с подноси с храни и напитки.