– Ориз от Тресавището – каза Рейджън. – Данъци от Потока за солта на херцога.

– Видял си се с Руско Шопара? – каза търговецът, по-скоро като заключение, отколкото като въпрос. – Този мошеник още ли им дере кожите на местните?

– Познаваш Шопара? – попита Рейджън.

Търговецът се изсмя.

– Свидетелствах пред Съвета на Майките преди десет години, да му отнемат разрешителното за търговия, след като се опита да ни пробута пратка жито, бъкано с плъхове – каза той.

– Скоро след това напусна града и изплува отново на другия край на света. Чух, че същият номер извъртял и в Анжие, поради което впрочем идва в Мливари.

– Добре, че проверихме ориза – промърмори Рейджън.

Попазариха се малко за текущите цени на ориза и солта. Накрая търговецът се предаде и призна, че Рейджън добре е излязъл на глава с Шопара. Даде на вестоносеца звънтяща кесия монети, за да му доплати разликата.

– Става ли оттук-нататък Арлен да кара талигата? – попита Кийрън.

Рейджън го погледна и кимна. Подхвърли му торбичка монети, която той улови сръчно, и скокна от каручката.

Рейджън поклати глава, когато Кийрън изчезна в тълпата.

– Бива го за жонгльор – каза той, – ама е кекав за пътя.

Качи се обратно в талигата и поведе Арлен по оживените улици. Арлен се почувства задушен от блъсканицата, докато се придвижваха по една особено претъпкана улица. Забеляза някакви хора, облечени само в дрипи, въпреки мразовития планински въздух.

– Какво правят? – попита Арлен, вперил очи в празните чашки, които те протягаха пред минувачите.

– Просят – отвърна Рейджън. – Храната в Мливари не е по джоба на всеки.

– Не можем ли просто да им дадем малко от нашата? – попита Арлен.

Рейджън въздъхна.

– Не е толкова просто, Арлен – каза той. – Почвата тук не е достатъчно плодородна да нахрани дори половината население. Носим жито от Крепостта Райзън, риба от Лактън, плодове и добитък от Анжие. Другите градове не ти подаряват тези неща просто така. И стоката отива при хората, които въртят търговия и печелят пари, за да я заплатят, търговците. Търговците наемат слуги да им работят, и ги хранят, обличат и подслоняват с пари от собствената си кесия.

Той посочи мъж, увит в грубо, мръсно сукно, който държеше спукана дървена купичка пред минувачите, а те го заобикаляха отдалеч и отказваха да го погледнат в очите.

– Така че, ако не си някоя кралска особа или свещеник, и не работиш, свършваш като него.

Арлен кимна, сякаш че разбира, но не беше наистина така. На хората постоянно им свършваха кредитите в смесения магазин в Потока на Тибит, но дори Шопара не ги оставяше да умрат от глад.

Стигнаха до някаква къща и Рейджън направи знак на Арлен да спре талигата. Къщата не беше голяма в сравнение с много други, които Арлен видя в Мливари, но беше внушителна за стандартите на Потока на Тибит. Изградена изцяло от камък, тя се извисяваше на цели два етажа.

– Тук ли живееш? – попита Арлен.

Рейджън поклати глава. Скочи от талигата, отиде до вратата и отривисто почука. Миг по-късно му отвори млада жена с дълга кестенява коса, сплетена в стегната плитка. Беше висока и здрава, като всички в Мливари, и носеше закопчана до врата рокля, която се спускаше до глезените ù и беше стегната около гърдите ù. Арлен не можеше да разбере, дали е красива. Тъкмо щеше да отсече, че не е, когато тя се усмихна и цялото ù лице се промени.

– Рейджън! – извика тя и се хвърли на врата му. – Ти дойде! Слава на Създателя!

– Разбира се, че дойдох, Дженя – каза Рейджън. – Ние, вестоносците, се грижим за своите.

– Аз не съм вестоносец – каза Дженя.

– Беше омъжена за такъв, а това е същото. Грег умря вестоносец, проклето да е решението на гилдията.

Дженя изглеждаше тъжна и Рейджън бързо смени темата, докато крачеше към талигата и разтоварваше останалите запаси.

– Донесъл съм ти добър ориз от Тресавищата, сол, месо и риба – каза той, като пренасяше продуктите и ги оставяше на крачка зад входната ù врата. Арлен се втурна да помага.

– И това – обяви Рейджън, като извади от колана си кесията със злато и сребро от Шопара. Добави към нея и малката торбичка от търговеца на херцога.

Очите на Дженя се разшириха, когато видя какво има вътре.

– О, Рейджън – каза тя, – това е прекалено много. Не мога да...

– Можеш и още как – нареди Рейджън, като я прекъсна. – Това е най-малкото, което мога да сторя.

Очите на Дженя се наляха със сълзи.

– Не бих могла да ти се отблагодаря за това – каза тя. – Толкова се страхувах. Писането за гилдията не ми покрива нуждите, а без Грег... Мислех си, че ще трябва да се върна към просенето.

– Стига, стига – каза Рейджън и я потупа по рамото. – Моите събратя и аз никога няма да позволим това да се случи. Ще те взема в собствения си дом, преди да те оставя да паднеш толкова – обеща той.

– О, Рейджън, нима би направил това? – попита тя.

– И още нещо накрая – каза Рейджън. – Подарък от Руско Шопара.

Той вдигна пръстена.

– Иска да му пишеш, за да знае, че си го получила.

Очите на Дженя отново се напълниха със сълзи, докато гледаше красивия пръстен.

– Всички обичаха Грег – каза Рейджън и сложи пръстена на ръката ù. – Нека този пръстен ти остане за спомен от него. Храната и парите ще стигнат на семейството ви за доста време напред. Може дори междувременно си намериш нов съпруг и да станеш Майка. Но ако облаците се сгъстят дотам, че да ти се наложи да продадеш този пръстен, първо ела при мен, ясно ли е?

Дженя кимна, но очите ù гледаха надолу и сълзите ù продължаваха да капят, докато галеше пръстена.

– Обещай ми – изиска Рейджън.

– Обещавам – каза Дженя.

Рейджън кимна и я прегърна още веднъж за последно.

– Ще намина да видя как си, когато мога – каза той.

Тя все още плачеше, когато си тръгнаха. Арлен я гледаше, докато се отдалечаваха.

– Изглеждаш объркан – каза Рейджън.

– Май да – съгласи се Арлен.

– Семейството на Дженя бяха просяци – обясни му Рейджън. – Баща ù е сляп, а майка ù болнава. Те обаче са имали щастието да се сдобият със здрава и красива дъщеря. Тя изнесе себе си и родителите си две класи нагоре, когато се омъжи за Грег. Той прие и тримата в дома си, и въпреки че никога не получаваше най-добрите маршрути, изкарваше достатъчно, за да се справят и да бъдат щастливи.

Поклати глава.

– Сега обаче тя трябва да плаща наем и сама да храни три гърла. А и не може да се отдалечава много от къщата, защото родителите ù са заникъде без нея.

– Толкова си добър, че ù помагаш – каза Арлен и малко му олекна. – Тя беше много хубава като се усмихна.

– Не можеш да помогнеш на всички, Арлен – отвърна Рейджън – но трябва да направиш всичко възможно да помогнеш на тези, на които можеш.

Арлен кимна.

Залъкатушиха нагоре по един хълм, докато не стигнаха голямо имение. Двуметрова стена с порта ограждаше просторния имот, а голямата къща беше висока три етажа, имаше десетки прозорци и всичките отразяваха светлината със стъклата си. Беше по-грамадна от впечатляващата зала върху Хълма на Богин, а тя побираше всички от Потока на Тибит за пиршеството по случай слънцестоенето. Достолепният дом и стената около него бяха изрисувани със защити в ярки цветове. Какво великолепно място, помисли си Арлен, сигурно е домът на херцога.

– Майка ми имаше чаша от защитено стъкло, здрава като стомана – каза той, вдигнал очи към прозорците, когато отвътре дотича слаб мъж и отвори портата. – Тя я криеше, но понякога я вадеше, когато имахме гости, за да покаже как блести.

Минаха покрай градина, непокътната от ядронски атаки, където няколко работника прекопаваха зеленчуци.

– Това е една от малкото резиденции в Мливари, чиито прозорци са стъклени до един – каза Рейджън гордо. – Бих платил сума ти пари да им сложат защита срещу счупване.

– Аз знам каква е цаката – каза Арлен, – но ти трябва ядрон, за да докосне стъклото и да го зареди.

Рейджън се засмя и поклати глава.