Примката проблясна в ума му, Арлен се отърси от тези мисли и се завърна в реалността. Задържа се и се дръпна от прозореца.

Не, помисли си той, решението на Чоли не е по-добро от това на татко. Ако умра, това ще е защото нещо ме е убило, не защото съм се предал.

От високия прозорец можеше да вижда далече над зида и нататък по пътя. В далечината напред забеляза движение, което приближаваше към него.

Рейджън.

Арлен отпуши запасите си от сила, каквито не знаеше, че притежава, заподскача надолу по стълбите с близка до обичайната му пъргавост и се затича през глава през двора.

Щом стигна пътя обаче, дъхът му го изостави и той падна в пръстта задъхан, притискайки с ръка шев от едната си страна. Имаше чувството, че в гърдите му са забодени хиляди тресчици.

Погледна нагоре и видя фигурите, все още далече на пътя, но достатъчно близо, за да го видят и те. Чу вик и светът изчезна в чернота.

Слънцето грееше, когато Арлен се събуди, легнал по корем. Пое си въздух и усети превръзките, здраво стегнали тялото му. Гърбът все още го болеше, но вече не пареше, и за пръв път от дни насам той усети лицето си хладно. Подпря се с ръка, за да се изправи, но го прониза остра болка.

– Не бих бързал да правя това – посъветва го Рейджън. – Имаш късмет, че си жив.

– Какво се случи? – попита Арлен и погледна нагоре към мъжа, който седеше наблизо.

– Намерих те припаднал на пътя – каза мъжът. – По раните на гърба ти имаше демонска гнилоч. Трябваше да ги разрежа и да ги източа от отровата, преди да ги зашия.

– Къде е Кийрън? – попита Арлен.

Рейджън се засмя.

– Вътре – каза той. – Кийрън спазва безопасна дистанция през последните два дни. Не можа да издържи на кръвта и се издрайфа, като те намерихме.

– Дни? – попита Арлен. Огледа се наоколо и видя, че отново е в старинния двор. Рейджън беше устроил лагер там, а преносимите му кръгове предпазваха спалните чували и животните.

– Намерихме те по пладне в третиден – каза Рейджън. – Днес е петиден. Бълнуваше през цялото време и се мяташе, докато не изхвърли болестта с потта си.

– Ти излекува моята демонска треска? – попита Арлен шокиран.

– Така ли я наричат в Потока? – попита Рейджън. Сви рамене: – Не по-лошо име от останалите, предполагам, но това не е някаква магическа болест, момче. Просто инфекция. Намерих малко вонливка недалеч от пътя, така че имах с какво да намажа раните. После ще ти сваря малко чай от нея. Ако го пиеш през следващите няколко дни, трябва да се оправиш.

– Вонливка? – попита Арлен.

Рейджън отскубна един бурен, който растеше почти навсякъде.

– Основен елемент от билкарската кесия на всеки вестоносец, макар че прясна е най-добра. Замайва те малко, но поради някаква причина унищожава демонската гнилоч.

Арлен се разплака. Майка му можеше да бъде излекувана от бурен, който редовно плевеше от нивата на Джеф? Това му дойде в повече.

Рейджън изчака мълчаливо, като се поотдалечи, докато сълзите на Арлен изтекат докрай. Сякаш след цяла вечност потокът им намаля и задавените хлипания се успокоиха. Рейджън безмълвно му подаде парче плат и Арлен попи бузите си.

– Арлен – попита вестоносецът накрая, – какво правиш чак тук?

Арлен дълго време го гледаше, докато се опитваше да реши какво точно да каже. Когато най-накрая проговори, историята му се изля като порой. Разказа всичко на вестоносеца, като започна от нощта, в която раниха майка му, и завърши с деня, в който избяга от баща си.

Рейджън мълчеше, докато го слушаше.

– Съжалявам за майка ти, Арлен – каза накрая той. Арлен подсмръкна и кимна.

Кийрън се довлече обратно, когато Арлен заразказва как се бе опитал да намери пътя за Слънчево пасище, но вместо това, без да иска, бе взел разклона за Свободните градове. Изслуша с напрегнато внимание разказа на Арлен за първата му нощ сам, за огромния каменен демон и за стъпканата му защита. Жонгльорът пребледня, когато Арлен описа как е бързал да я поправи, преди демонът да го убие.

– Ти ли си тоя, дето е отсякъл ръката на онзи демон? – попита Рейджън невярващо миг по-късно.

Кийрън изглеждаше готов да повърне отново.

– Този номер не смятам да го опитвам отново – каза Арлен.

– Не, предполагам, че не – засмя се Рейджън. – И все пак, осакатяването на петметров каменен демон е дело, което заслужава поне една-две песни, а, Кийрън?

Той сръчка жонгльора, но това сякаш само преля чашата. Кийрън покри уста и избяга. Рейджън поклати глава и въздъхна.

– Гигантски еднорък каменен демон ни преследва откакто те открихме – обясни той. – Удря по защитите по-силно от всеки друг ядрон, който някога съм виждал.

– Ще се оправи ли? – попита Арлен, докато гледаше как Кийрън се превива.

– Ще му мине – изсумтя Рейджън. – Хайде да те понапълним с малко храна.

Помогна му да се облегне на седлото на коня. Остра болка прониза Арлен при движението и Рейджън го видя как потреперва.

– Подъвчи това – посъветва го той и подаде на момчето чепат корен. – Ще усетиш замайване, но и болката ще утихне.

– Ти да не си билкар? – попита Арлен.

Рейджън се засмя.

– Не съм, но един вестоносец трябва да знае по малко от всеки занаят, ако иска да оцелее.

Той посегна в дисагите си, извади метална тенджера и малко прибори.

– Ще ми се да беше казал на Колийн за вонливката – каза тъжно Арлен.

– Бих – отвърна Рейджън, – ако си бях помислил и за миг, че не знае за нея. – Напълни тенджерата и я сложи на триножника над огнището: – Изумително е какви неща хората са забравили.

Зареди огъня с дърва и в този момент Кийрън се върна – блед, но облекчен.

– Със сигурност ще кажа на Колийн за вонливката, когато те върнем обратно.

– Да ме върнете? – попита Арлен.

– Да се връщаме? – повтори Кийрън.

– Разбира се, че ще се върнем – каза Рейджън. – Баща ти те търси, Арлен.

– Но аз не искам да се връщам – каза Арлен. – Искам да отида в Свободните градове с вас.

– Не можеш просто да избягаш от проблемите си, Арлен – отвърна Рейджън.

– Няма да се върна – заяви Арлен. – Можете да ме влачите дотам, но отново ще избягам в момента, в който ме пуснете.

Известно време Рейджър стоя и го гледа. Накрая извърна поглед към Кийрън.

– Знаеш какво мисля – каза Кийрън. – Нямам никакво желание да удължавам най-малкото с още пет нощи пътуването ни до вкъщи.

Рейджън се намръщи към Арлен.

– Ще пиша на баща ти, щом стигнем Мливари – предупреди го той.

– Загуба на време – каза Арлен. – Той никога не би дошъл за мен.

***

Каменните плочи на двора и високият зид ги скриха добре за през нощта. Широк преносим кръг защитаваше каруцата, а животните бяха прибрани и вързани в друг. Тримата се намираха в по-вътрешната от две концентрично разположени окръжности, а огънят грееше по средата.

Кийрън лежеше сгушен в спалния си чувал, покрил глава с одеялото. Трепереше, въпреки че не беше студено и се свиваше всеки път, когато някой ядрон изпробваше защитите.

– Защо продължават да нападат, след като не могат да преминат? – попита Арлен.

– Търсят пролуки в мрежата – отвърна Рейджън. – Никога няма да видиш ядрон да напада на едно и също място два пъти. – Той чукна с пръст слепоочието си: – Те помнят. Ядроните нямат достатъчно ум да изследват защитите и да преценят къде са слабите им места, затова атакуват преградата и търсят пролука. Рядко преминават, но все пак достатъчно често, за да си заслужава труда.

Въздушен демон се спусна над зида и отскочи от защитите. Кийрън изскимтя под одеялото си от звука му. Рейджън погледна към спалния чувал на жонгльора и поклати глава.

– Сигурно си мисли, че ако не той вижда ядроните, и те няма да го забележат – промърмори той.

– Винаги ли се държи така? – попита Арлен.

– Онзи еднорък демон го изплаши повече от обикновеното – отвърна Рейджън, – но и преди не стоеше зад защитите с високо вдигната глава. – Той сви рамене: – Търсех си спешно жонгльор. Гилдията ми даде Кийрън. Обикновено не работя с толкова зелени.