Пайтър се намръщи. Тъкмо щеше да отговори, когато се чу вик в далечината по пътя.

– Здрасти, Речен мост!

– Джерал! – извика Джесъм.

Роджър погледна нагоре с внезапен интерес и разпозна грамадната фигура на вестоносеца. Устата му се напълни със слюнка на момента. Джерал винаги му носеше по някое лакомство.

До него се возеше още един мъж, непознат, но пъстрият му жонгльорски костюм успокои момчето. То си спомни как предишният жонгльор пееше, танцуваше и ходеше на ръце, и заподскача въодушевено. Роджър обичаше жонгльорите повече от всичко друго на света.

– Виж го ти, малкия Роджър, пораснал с още една педя! – извика Джерал, спря коня си и скочи, за да вземе Роджър на ръце. Беше висок и як като буре за дъждовна вода, с кръгло лице и прошарена брада. Едно време Роджър се страхуваше от него заради металната му ризница и белега от демон, който придаваше гневлив израз на долната му устна, но вече не. Разсмя се, когато Джерал го погъделичка.

– Кой джоб? – попита Джерал, вдигнал с изпънати ръце момчето. Роджър веднага посочи. Джерал винаги слагаше лакомството на едно и също място.

Грамадният вестоносец се разсмя и извади райзънски карамелен бонбон, увит в царевично листо. Роджър изпищя и се тръшна на тревата, за да го разопакова.

– Какво те води в Речен мост по това време? – попита Джесъм вестоносеца.

Жонгльорът пристъпи напред и с претенциозен жест отметна пелерината си. Беше висок, с дълга коса, изсветляла от слънцето до златисто, и кафява брада. Челюстта му беше напълно квадратна, а кожата – почерняла. Върху шарения си костюм носеше елегантно наметало, на което бе нарисувана китка от зелени листа върху кафяво поле.

– Арик Сладкогласни – представи се той. – Майстор жонгльор и пратеник на Негово Височество, Херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие. Тук съм за да проверя селото преди идването на Негово Височество другата седмица.

– Пратеникът на херцога е жонгльор? – Пайтър попита Джерал и веждата му подскочи.

– Никой не е по-подходящ за селата – отвърна Джерал и му смигна. – Хората по-трудно ще удушат човека, който им съобщава, че данъците се вдигат, ако жонглира на децата им.

Арик му се намръщи, но Джерал само се изсмя в отговор.

– Бъди така добър да доведеш ханджията, да дойде да ни прибере конете – каза Арик на Джесъм.

– Аз съм ханджията – отвърна бащата на Роджър и му подаде ръка. – Странноприемница Джесъм. Това там е синът ми Роджър.

Той кимна към Роджър.

Арик пренебрегна ръката и момчето, извади сребърна луна сякаш от нищото и я врътна с палец към него. Джесъм улови монетата и я погледна любопитно.

– Конете – каза остро Арик.

Джесъм се намръщи, но сложи монетата в джоба си и тръгна към животните. Джерал хвана юздите на своя кон и махна на ханджията с ръка да не се притеснява.

– Защитите ми все още се нуждаят от оправяне, Пайтър – каза Джесъм. – Само ще съжаляваш, ако ме накараш да пратя Кали да ти се накрещи за това.

– Изглежда мостът се нуждае от още доста работа, преди Негово Височество да пристигне – отбеляза Арик.

Пайтър се поизпъчи при тези думи и хвърли кисел поглед на Джесъм.

– Бихте ли желали да спите зад олющени защити тази нощ, майсторе жонгльор? – попита Джесъм. Почернялата кожа на Арик избеля при това.

– Аз ще ти ги прегледам, ако искаш – каза Джерал. – Ще ги постегна, ако не са прекалено зле, а ако са, лично ще доведа Пайтър.

Удари тежко с копието си в земята и изгледа изпод вежди защитника. Пайтър се ококори и закима в съгласие.

Джерал вдигна Роджър и го сложи върху грамадния си боен кон.

– Дръж се здраво, момче – каза той – сега ще те повозим!

Роджър се разсмя и се хвана за гривата на коня, докато Джерал и баща му поведоха конете към странноприемницата. Арик крачеше пред тях като човек, следван от слуги.

Кали чакаше на вратата.

– Джерал! – извика тя. – Каква приятна изненада!

– И кой е това? – попита Арик, а ръцете му зашариха бързичко, за да загладят косата и дрехите му.

– Това е Кали – каза Джесъм и когато блясъкът от очите на Арик не изчезна, допълни, – жена ми.

Арик изглеждаше сякаш не го чу, закрачи към нея и отметна назад многоцветното си наметало, за да се поклони.

– Приятно ми е, мадам – каза той и целуна ръката ù. – Аз съм Арик Сладкогласни, майстор жонгльор и пратеник на Негово Височество, Херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие. Негово Височество ще остане доволен да види такава красота, когато посети прекрасния ви хан.

Кали покри уста, а бледите ù бузи поруменяха в тон с червената ù косата. Отвърна му с неумел реверанс.

– Вие с Джерал сигурно сте изморени – каза тя. – Влезте и ще ви сипя малко гореща супа, докато приготвя вечерята.

– С най-голямо удоволствие, добра жено – каза Арик и отново се поклони.

– Джерал обеща да погледне защитите ни преди да се стъмни, Кал – каза Джесъм.

– Какво? – попита Кали, като отскубна погледа си от красивата усмивка на Арик. – Ами, хубаво, вие двамата вържете конете и се погрижете за това, докато аз покажа стаята на майстор Арик и започна вечерята – каза тя.

– Великолепна идея – отвърна Арик и ù подаде ръка, за да влязат заедно вътре.

– Ти дръж под око Арик, когато е около жена ти – промърмори Джерал. – Наричат го Сладкогласни, защото от неговия глас на всички жени им става сладко между краката, а досега не съм чувал да се е спрял пред брачен обет.

Джесъм се навъси.

– Роджър – каза той и го свали от коня, – я изтичай вътре и стой при мама.

Роджър кимна и се втурна нататък.

– Предишният жонгльор гълташе огън – каза Роджър. – Ти можеш ли гълташ огън?

– Това го мога – каза Арик, – а също и да го изплюя обратно като огнен демон.

Роджър запляска с ръце, а Арик се обърна да наблюдава Кали, която се наведе зад бара, за да му напълни халба с пиво. Беше си разпуснала косата.

Роджър отново подръпна наметалото му. Жонгльорът се опита да го свие далеч от ръцете му, но тогава Роджър задърпа панталона му.

– Какво има? – попита Арик и извърна към него гневен поглед.

– А пееш ли? – попита Роджър. – Аз обичам пеенето.

– Може и да ти попея по-късно – каза Арик и отново се обърна.

– О, изпей му една малка песничка – примоли се Кали и сложи разпенената халба пред него на тезгяха. – Ще го зарадва толкова много!

Тя се усмихна, но очите на Арик вече се бяха спуснали върху горното копче на роклята ù, което тайнствено се беше откопчало, докато тя му наливаше пиво.

– Разбира се – каза Арик с широка усмивка. – Само глътка от вашето прекрасно пиво, за да отмия прахта от гърлото си.

Пресуши халбата с едно гаврътване, без да снема поглед от деколтето ù и посегна към голямата шарена торба на пода. Докато вадеше лютнята си, Кали му напълни втора чаша.

Пищният контратенор на Арик изпълни стаята, лееше се ясен и красив, докато жонгльорът нежно подърпаше струните на лютнята. Изпя песен за някаква селска мома, която пропиляла възможността си да се люби с един мъж преди той да замине за Свободните градове, и после прекарала вечност в съжаления. Кали и Роджър го зяпаха с изумление, хипнотизирани от звука. В края на песента бурно заръкопляскаха.

– Още! – извика Роджър.

– Не сега, момчето ми – каза Арик и разроши косата му. – Може би след вечеря. Ето – каза той и посегна към шарената си торба, – защо не пробваш сам да си свириш музика?

Извади ксилофон – няколко тънки летвички полирано палисандрово дърво с различна големина, наместени в лакирана дървена рамка. За него бе завързана палката му – петнадесетсантиметрова пръчица, която завършваше с шлифовано дървено топче.

– Вземи това и иди да си поиграеш, докато аз си поприказвам с прекрасната ти майка – каза той.

Роджър нададе възторжен писък, грабна играчката и изтича нататък, за да седне с нея на дървения под. Заудря летвичките в различна последователност и се радваше на ясните им звуци.