– Кой друг да потърсим? – попита Джеф. – Ти си единственият в Потока.

– Жената, която ме обучи – каза Колийн. – Старата Мей Фриман. Живее в покрайнините на Слънчево пасище, на два дни път от тук. Ако някой може да я излекува, това ще е тя, но най-добре да побързате. Треската скоро ще се разпространи и ако се забавите прекалено много, дори Старата Мей няма да успее да я излеква.

– Но как да я намерим? – попита Джеф.

– Не можете много да сбъркате пътя – отвърна Колийн. – Той е само един. Просто на разклонението не хващайте пътя през гората, освен ако не искате да прекарате седмици, пътувайки за Мливари. Онзи вестоносец замина за Пасище преди няколко часа, но първо щеше да се отбива тук-там из Потока. Ако побързате, може и да го хванете. Вестоносците си носят защитите с тях. Откриете ли го, няма да ви е нужно да спирате до зазоряване, за да се подслоните. Вестоносецът може да съкрати пътуването ви наполовина.

– Ще го намерим – каза Джеф. – Каквото и да ни коства.

Гласът му доби решителна острота и в Арлен назря надежда.

Особен копнеж задърпа Арлен, докато гледаше от задната част на каручката как Потока на Тибит се губи в далечината. За пръв път щеше да се отдалечи на повече от ден път от дома си. Щеше да види друг град! Преди седмица подобно приключение бе най-голямата му мечта. Но сега единственото, за което мечтаеше, беше нещата да се върнат към предишното им състояние.

Преди, когато фермата беше в безопасност.

Преди, когато майка му беше здрава.

Преди, когато не знаеше, че баща му е страхливец.

Колийн обеща да изпрати едно от момчетата си до фермата, за да каже на Норийн, че ще се върнат след около седмица, ако не и повече, та да поеме грижата за животните и защитите, докато ги няма. Съседите щяха да помагат, но загубата на Норийн бе прекалено скорошна, за да прекарва нощите сама.

Билкарката им даде и простичка карта, внимателно навита и поставена в кожен калъф. Хартията бе рядкост в Потока и не се раздаваше с лека ръка. Арлен бе удивен от картата и прекара часове в изучаването ù, въпреки че не можа да разчете и малкото наименования по нея. Нито Арлен, нито баща му знаеха азбуката.

Картата описваше пътя до Слънчево пасище и местата, през които се минаваше дотам, но разстоянията бяха неясни. Бяха означени ферми, където можеха да помолят за подслон, но нямаше начин да разберат колко са раздалечени помежду си.

Майка му спеше неспокойно, плувнала в пот. Понякога проговаряше или извикваше нещо, но думите ù нямаха смисъл. Арлен ù слагаше студени компреси и я караше да пие резливия чай, както му бе заръчала билкарката, макар да личеше, че няма голяма полза от него.

Късно следобед наближиха къщата на Харл Танър, фермер, който живееше в покрайнините на Потока. Фермата на Харл беше само на няколко часа път след Селището край гората, но докато Арлен и баща му тръгнат, следобедът се беше преполовил.

Арлен помнеше Харл и трите му дъщери от празненствата по случай лятното слънцестоене всяка година, но те спряха да идват откакто ядроните убиха жената на Харл преди две лета. Харл се бе превърнал в отшелник заедно с дъщерите си. Дори трагедията със Селището не ги изкара навън.

Три-четвърти от нивите на Танър бяха почернели и овъглени; само най-близките до къщата бяха опазени със защити и засети. Мършава крава преживяше в калния двор, а ребрата на козата, вързана за кокошарника, ясно изпъкваха.

Къщата на Танърови представляваше едноетажна постройка от зидани камъни, подлепени с кал и глина. По-големите камъни бяха изрисувани с избелели защити. Арлен ги прецени като нескопосани, но явно бяха издържали досега. Покривът беше неравен, с къси, дебели защитени колове, които стърчаха от гниещата слама. От едната си страна къщата бе свързана с малкия обор, чиито прозорци бяха заковани с летви, а вратата му беше наполовина измъкната от пантите. В другия край на двора се намираше големият обор, който изглеждаше дори още по-зле. Защитите може и да го пазеха, но сякаш бе готов да се срути от самосебе си.

– За пръв път виждам дома на Харл – каза Джеф.

– Аз също – излъга Арлен. С изключение на вестоносците малцина имаха причина да вървят по пътя след Селището, а тези, които живееха там, бяха обект на сериозни обсъждания в Градски площад. Арлен неведнъж се бе промъквал да види фермата на Лудия Танър. Това бе най-голямото разстояние, на което се беше отдалечавал от дома си. Да се прибере преди здрач, означаваше да тича часове наред с всичка сила.

Веднъж преди няколко месеца за малко да не успее. Беше направил опит да зърне най-голямата дъщеря на Харл, Илейн. Другите момчета говореха, че тя имала най-големите цици в Потока и той искаше лично да се убеди в това. Чака цял ден и накрая я видя да излиза тичешком от къщата, плачейки. Беше много красива в своята тъга и на Арлен му се дощя да отиде да я успокои, въпреки че бе с осем лета по-малък от нея. Не дръзна да го направи, но я гледа по-дълго от разумното и замалко да си плати скъпо за това, когато слънцето започна да залязва.

Докато приближаваха фермата, краставо куче се хвърли с лай към тях, а едно младо момиче излезе на верандата и ги загледа с тъжни очи.

– Може би ще трябва да пренощуваме тук – каза Джеф.

– Има още няколко часа до залез – каза Арлен и поклати глава. – Ако дотогава не настигнем Рейджън, според картата по-нагоре има друга ферма, където пътят се разклонява към Свободните градове.

Джеф надникна над рамото на Арлен в картата.

– Това е доста далеч – каза той.

– Мама не може да чака – отвърна Арлен. – Днес няма да минем целия път, но с всеки изминал час сме с час по-близо до нейното излекуване.

Джеф погледна назад към Силви, която бе плувнала в потта си, а след това нагоре към слънцето и кимна. Помахаха на момичето на верандата, но не спряха.

През следващите няколко часа изминаха огромно разстояние, но не откриха ни вестоносеца, ни другата ферма. Джеф погледна към оранжевото небе.

– След по-малко от два часа ще падне пълен мрак – каза той. – Трябва да обърнем. Ако побързаме, можем да стигнем до Харл навреме.

– Фермата може да е точно зад следващия завой – възрази Арлен. – Ще я намерим.

– Не знаем това – каза Джеф и се изплю отстрани на каручката. – Не е ясно на картата. Обръщаме, докато все още можем, без възражения.

Очите на Арлен се разшириха от изумление.

– Така ще изгубим половин ден, да не говорим за нощта. Мама може да умре през това време! – извика той.

Джеф погледна жена си, която се потеше под купчината си одеяла и дишаше очестено. Погледна тъжно наоколо и към издължаващите се сенки и подтисна побилите го тръпки.

– Ако ни хване мрака – тихо отвърна той – всички умираме.

Арлен заклати глава още преди баща му да довърши, отказвайки да приеме това.

– Можем да... – започна той несигурно. – Можем да нарисуваме защити в калта – каза той най-накрая. – Около каручката.

– А ако задуха вятър и ги развали? – попита баща му. – Тогава какво?

– Фермата може да се окаже точно след хълма! – настоя Арлен.

– Или да е на още трийсет километра оттук – отговори рязко баща му. – Или е изгоряла преди година. Кой знае какво се е случило, откакто е нарисувана картата?

– Значи, искаш да кажеш, че мама не си струва риска? – обвини го Арлен.

– Ти няма да ми говориш какво струва тя! – изкрещя баща му и почти събори момчето. – Обичал съм я цял живот! Знам по-добре от теб! Но няма да рискувам живота и на трима ни! Тя може да издържи нощта! Ще трябва!

С това той дръпна здраво юздите, спря каручката, и обърна назад. Здраво заудря хълбоците на Миси с кожения камшик и тя се втурна надолу по пътя обратно. Животното, изплашено от наближаващия мрак, откликна с неистово темпо.

Арлен се обърна назад към Силви, докато преглъщаше горчивината на гнева си. Гледаше как майка му се люшка нагоре-надолу, докато колелата минаваха през камъни и дупки, без да реагира по никакъв начин на неравния път. Каквото и да си мислеше баща му, Арлен знаеше, че шансовете ù току-що бяха съкратени наполовина.