– Съжалявам, че те разочаровам – отвърна Изрисувания, – но си имам работа за вършене.

– Не дай си Създателю да мине някоя нощ, без да убиеш нещо – промърмори Лийша.

– Ами онова, за което говорихме? – настоя Роджър. – Аз да пътувам с теб?

– Роджър! – извика Лийша.

– Реших, че е лоша идея – каза му Изрисувания. Хвърли един бърз поглед към Лийша. – Щом музиката ти не може да убива демони, нямам полза от нея. По-добре ще е да съм сам.

– Не бих могла да бъда по-съгласна – намеси се Лийша.

Роджър ù се намуси и бузите ù пламнаха. Той заслужаваше по-добро, тя осъзнаваше това, но не можеше да му предложи утеха или обяснение, когато бе впрегнала цялата си сила, за да сдържи сълзите си.

Тя бе познала истинската същност на Изрисувания. Колкото и да се беше надявала на обратното, тя знаеше, че сърцето му едва ли ще остане отворено за дълго, че всичко, което може би ще имат, е само миг. Но о, как бе желала този миг! Бе искала да се почувства в безопасност в ръцете му, да го усети в себе си. Разсеяно погали коремчето си. Ако той ù беше дал семето си и тя бе забременяла, щеше да засипе детето си с любов, без да се съмнява кой е бащата. Но сега... сред запасите ù имаше достатъчно листа от пом, за да направи това, което трябваше.

Продължиха да яздят в мълчание, а студенината между тях се режеше с нож. Не след дълго свиха по пътя и зърнаха Хралупата на дърваря.

Дори отдалеч се виждаше, че селото е димяща развалина.

***

Роджър се държеше здраво, докато препускаха по пътя. Лийша се беше хвърлила в галоп, веднага щом видя пушека, а Изрисувания я последва. Дори във влагата, огньовете все още бушуваха стръвнишки в Хралупата на дърваря и вдигаха мазен черен дим на талази. Градчето беше опустошено и Роджър откри, че отново изживява разрухата на Речен мост. Останал без дъх, той стисна тайния си джоб преди да си припомни, че талисманът му бе счупен и погубен. Конят отскочи и той отново сграбчи кръста на Лийша, за да не падне.

Оцелелите се виждаха как скитат като мравки в далечината.

– Защо не се опитват да потушат огньовете? – попита Лийша, но Роджър просто остана вкопчен в нея, без отговор.

Когато стигнаха града, те спряха и потресени заоглеждаха опустошението.

– Някои от тези горят от дни – отбеляза Изрисувания и кимна към останките на някога уютните домове.

И наистина, много от постройките бяха овъглени развалини, които едва димяха, но други вече бяха студена пепел. Ханът на Смит, единствената сграда в селото на два етажа, се беше срутил под собствената си тежест и някои от гредите му още тлееха, а на други сгради им липсваха покриви или цели стени.

Лийша се вглеждаше в изпоцапаните, насълзени лица, докато навлизаше все по-навътре в градчето, и разпознаваше всяко от тях. Всички бяха прекалено заети със собствената си мъка, за да забележат малката групичка, която минаваше наблизо. Тя прехапа устна, за да не заплаче.

В центъра на градчето местните бяха събрали мъртвите. Сърцето на Лийша се сви при гледката: поне сто тела, без дори одеяла, с които да ги покрият. Горкият Никлъс. Сайра и майка ù. Пастир Майкъл. Стийв. Деца, които виждаше за пръв път, и възрастни, които познаваше откакто се помни. Някои бяха изгорени, други разкъсани от ядроните, но повечето нямаха и драскотина. Беше чревната инфекция.

Мейри коленичи до купчината и заплака над малък вързоп. Лийша усети как гърлото ù се стяга, но някакси успя да слезе от коня и да се приближи, като сложи ръка на рамото на Мейри.

– Лийша? – попита Мейри, без да вярва на очите си. Миг по-късно се изправи на крака, прегърна силно билкарката и зарида неудържимо.

– Това е Елга – проплака Мейри, като имаше предвид най-малкото си дете, момиченце, ненавършило две години. – Тя... тя си отиде!

Лийша я притисна здраво към себе си и ù загука успокоителни звуци, защото нямаше думи. Други започнаха да я забелязват, но останаха на почтително разстояние, докато Мейри изливаше скръбта си.

– Лийша – шептяха те. – Лийша е дошла. Слава Създателю.

Накрая Мейри успя да се съвземе, отдръпна се и вдигна изцапаната си, кирлива престилка, за да замаже сълзите си.

– Какво се е случило? – попита тихо Лийша. Мейри я погледна с ококорени очи и сълзите отново ги изпълниха. Затрепери, неспособна да проговори.

– Чума – каза познат глас, Лийша се обърна и видя Джона, който тежко се приближаваше към нея с помощта на бастун. Пастирската му роба беше изрязана около единия му крак, който в долната си част имаше шина и стегнати превръзки на кръвави петна. Лийша го прегърна и погледна многозначително към крака.

– Счупен пищял – каза той и махна с ръка пренебрежително. – Вика се погрижи за това. – Лицето му помръкна. – Беше едно от последните неща, които направи, преди да се предаде.

Лийша опули очи.

– Вика е мъртва? – попита тя потресено.

Джона поклати глава.

– Не още, но чумата я хвана и бълнува от треската. Не ù остава много. – Той се огледа наоколо. – Вероятно на никой от нас не му остава много – каза той тихо, за да чуе само Лийша. – Боя се, че си избрала лош момент да се върнеш, Лийша, но сигурно и това е част от плана на Създателя. Ако беше почакала и ден повече, може би нямаше да има ни един дом, при който да се завърнеш.

Очите на Лийша станаха твърди.

– Не искам повече да чувам подобни глупости! – смъмри го тя. – Къде е Вика? – тя обиколи наоколо и огледа малката тълпа. – Създателю, къде са всички?

– Свещения дом – каза Джона. – Болните до един са там. Тези, които се излекуваха или бяха благословени въобще да не падат в жертва, са навън и събират мъртвите или ги оплакват.

– Тогава значи там отиваме – каза Лийша и се мушна под ръката на Джона за опора, докато вървят. – Сега ми кажи какво се случи. Всичко.

Джона кимна. Лицето му беше бледо, очите хлътнали. Беше влажен от пот и очевидно бе загубил голямо количество кръв, а болката си успяваше да потисне единствено с огромна мобилизация на волята. Зад тях Роджър и Изрисувания ги следваха мълчаливо, заедно с повечето селяни, видели, че Лийша е дошла.

– Чумата тръгна преди месеци – започна Джона, – но Вика и Дарси казаха, че е просто настинка и не ù обърнаха внимание. Някои от тези, които я хванаха, най-вече младите и силните, бързо се оправиха, но други останаха на легло седмици наред, а някои дори си отидоха. И все пак изглеждаше като обикновена чревна инфекция, докато не се разрази. Здрави хора се разболяваха изведнъж и само за една нощ губеха силите си, и заповаха да бълнуват.

– Тогава тръгнаха пожарите – каза той. – Хората рухваха в домовете си със свещ или лампа в ръка или бяха прекалено болни, за да се погрижат за защитите си. Когато твоят баща и повечето от останалите защитници легнаха болни, мрежите по целия град започнаха да пропадат, особено с всичките тези пушеци и сажди във въздуха, които скриват защитите. Борихме се с пламъците със всички сили, но все повече и повече хора легнаха болни и нямаше достатъчно помощ.

– Смит събра оцелелите в няколко защитени сгради, колкото се може по-надалеч от пожарите с надеждата, че така ще спаси повече хора, но това само разнесе чумата по-бързо. Сайра припаднала миналата нощ по време на бурята, съборила газена лампа и от нея скоро пламнал целия хан. Хората трябваше да избягат в нощта...

Той се задави и Лийша го потупа по гърба, без да се нуждае да чуе повече. Можеше да си представи съвсем ясно какво се е случило после.

Свещеният дом беше единствената сграда в Хралупата на дърваря, направена изцяло от камъни, беше удържал на горящите сажди във въздуха и сега стоеше гордо, напук на разрухата. Лийша мина през гигантската порта и дъхът ù секна от ужас. Пейките бяха изнесени и едва ли не всеки сантиметър от пода беше покрит със сламеници почти без разстояние помежду им. Около двеста човека лежаха и стенеха; много от тях, плувнали в пот, се мятаха, докато други, самите те отслабнали от болестта, се опитваха да ги удържат. Видя Смит в безсъзнание върху един сламеник и Вика недалеч от него. Още две от децата на Мейри и други, толкова много други. Но от баща ù нямаше и следа.