Точно срещу него бяха застанали Аврамов и Спасов. Аврамов бе смъртноблед, в сухите му ръце потреперваха като при треска свитък листа, навярно надгробното слово. Той вече не поглеждаше към него от страх да не се разплаче, както преди малко бе разплакал майка му. Но и към вуйчо си не смееше да гледа. От мястото се виждаше само сивата му коса и изтънелия връх на носа му. И обувките му се виждаха — лачени, изсъхнали, с едри гънки на сгъвките, тъй като навярно не бяха обувани от години. Беше помолил майка си да ги покрие с цветята, но тя само бе изсумтяла нещо неразбрано. Тия страшни обувки сгъстяваха мъката в гърдите му или някъде там по-долу, в стомашната кухина и сякаш я превръщаха в някакъв ръбест пластмасов предмет, който докосваше хранопровода и предизвикваше в него слаби гърчове като пред повръщане. И за нещастие, като връх на всички изпитания, внезапно запя хорът. Бяха звуци на Шубертова песен, мелодични и чисти като утринната юнска роса. Той не усети как се разрида, цялото му тяло се разтърси от конвулсии, само противната бакелитова кутия остана на мястото си. Криста силно стисна ръката му, едва чуто промълви в ухото му:

— Мишленце, какво ти е, мило мишленце, успокой се!

Но той не се успокояваше, скритите ридания още по-силно го разтърсваха.

— Какво ти стана? — говореше тя уплашено. — Много те моля, успокой се, плашиш ме!

— Хорът — каза той задавено.

Но тя не разбра думата, която така хрипкаво се бе изтръгнала от устата му, само безпомощно се огледа. За щастие, Сашо скоро се поуспокои, И всичко по-нататък като че ли премина като насън. Държаха се речи, поднесоха се много венци, след това изнесоха ковчега до катафалката. Макар че се бе съвзел, Криста не изпускаше ръката му. На гроба му говори Аврамов, беше много развълнуван, дори не завърши докрай словото си, Сашо само усети как Криста пусна ръката му и отиде при майка си. Гробарите прекараха въжетата си под ковчега, вдигнаха го малко и след това започнаха да го пускат в прясно изкопания гроб. Той отмести поглед, Криста и майка й се отдалечаваха бавно, с наведени глави, скоро се изгубиха между дърветата. Той се мъчеше да не слуша глухото тропане на буците пръст по ковчега.

Сашо остана там, заедно с майка си, докато гробарите запълниха гроба и започнаха да трупат върху него купищата венци. После си тръгнаха заедно. Очите на майка му бяха все така сухи и страшни, лицето — бледо, не го поглеждаше, не казваше нищо. И все пак най-сетне отвори уста.

— Не познавам колегите му — каза тя. — Трябва да ги поканиш на помена.

— Няма да ги поканя! — намръщи се той.

— Защо? — попита враждебно тя.

— Защото така! — отвърна той нервно. — Защото не искам да гледам как плюскат в дома му… Като не го защитиха, когато трябваше… Всъщност те скъсиха живота му…

— Може и да не са те! — каза тя мрачно. — И не е нужно да поканиш всички… Само които трябва.

— Не! — отвърна той.

— Тогава ще се махнеш и ти! — кресна неочаквано майка му. — Махай се и да не те виждам повече!

Бе спряла край пътеката, лицето й бе съвсем пребледняло, очите й сякаш искряха от гняв и ненавист. Никога досега не я бе виждал в такъв вид.

— Какво ти стана? — попита той стреснато.

— Махай се, махай се! — крещеше тя в изстъпление. — Заедно с нея се махай! И да не сте посмели да ми стъпите в къщата, че чудо ще стане!… Ето, имате си сега апартамент, добре се потрудихте, живейте си в него, да не се наживеете!

Той я гледаше поразен, сякаш не вярваше на очите си. Не, не беше на себе си, погледът й бе като подивял от ярост, в ъглите на устата й се бе утаила лепкава слюнка.

— Майко, моля ти се! Какво ти е? — попита той едва ли не уплашен.

Тя внезапно го изостави, тръгна като несвястна напряко през гробовете, Той едва я настигна.

— Успокой се, майко, моля ти се! — бърбореше младежът тихо и умолително. — Хората са още тук. Не срами паметта му.

Едва последните му думи сякаш я стреснаха. Тя се поогледа с подивелите си очи, после в дъното им като че ли се появи малко свяст. И възкликна като проклятие — ниско и глухо:

— Нещастници!

— Просто не те разбирам! — каза той. — Какво е станало?

— Нещастници! — повтори тя, тоя път като че ли на себе си. — Какво е станало!… Вие го убихте, туй е станало, нещастници такива!… Толкова ли си заблуден, сляп ли си?… И ти, и жена ти — парцали такива!

Той я гледаше изумен.

— Как така — ние? — Чуваш ли се какво приказваш?

— Вие ами, аз ли — каза тя сломено.

Те стояха тъй един срещу друг — настръхнали и пребледнели — и се гледаха едва ли не с изумление, сякаш не бяха хора, майка и син, а чудовища някакви. Сашо си мислеше, че навярно се е побъркала от скръбта, дори се страхуваше да я гледа.

Колкото и да бе странно, той изведнъж разбра. И му се видя в тоя миг съвсем невероятно и грозно, някаква нечовешка и нелепа обида към паметта му — обида на човек с болен ум.

— Това не може да бъде! — каза той глухо. — Ти не си на себе си!

Тоя път не му отговори, само се разплака, както не бе плакала досега. Просто не плачеше, а цивреше, лицето й бе станало и грозно, и смешно едновременно, приличаше в тоя миг не на възрастна жена, а на момиченце, което по някакъв ужасен начин е загубило майка си. И отново тръгна по алеята. И той вървеше заедно с нея, или по-точно половин крачка след нея, все още зашеметен от думите й. Сега, когато вече не беснееше, а плачеше, така дълбоко покъртена и нещастна, той започна да прозира страшната истина. Не, не си е въобразила! Навярно знаеше нещо, което никой друг не знаеше. И бе преживяла тая смърт, както никой не бе я преживял. И изведнъж в главата му нахлуха хиляди малки спомени от вчерашния ден и от днешния, най-много нейната безутешна скръб, която така силно го бе развълнувала, без да има възможност нито да помисли за нея, нито да си я обясни. И изведнъж изтръпна, като пред нещо свръхестествено, и въпреки тежката жега, гърбът му сякаш се вледени. Изминаха тъй двамата, майка и син, десетина крачки, после той се опита да я улови подръка. Тя само се дръпна и още по-силно се разрида. Но той усещаше в себе си, че тоя внезапен поток от сълзи бе залял яростта, бе угасил омразата. Сега тя беше просто нещастна и нищо друго.

— Помисли си, майко! — заговори той тихо. — Откъде мога да знам? Та аз изобщо никога не съм ги виждал заедно!

Тя внезапно спря, погледна го и му зададе тоя въпрос, който от два дни сякаш изгаряше съзнанието й:

— Те откога се познават?

— Не знам точно!… Но много отскоро… От десетина дни навярно.

Като по чудо тия прости думи, които за него не означаваха нищо, сякаш я изпълниха с облекчение, тя притвори очи, А може би е прав тоя нещастник, всъщност откъде може да знае, ако всичко е станало в тяхно отсъствие?

— Нищо! — каза глухо. — Но което ти казах — туй е истината!… И моля ти се повече не ме питай, друго нищо няма да чуеш от мен.

Те тръгнаха отново напред, силното слънце приличаше в черните им отеснели дрехи. Изведнъж се почуствува ужасно жаден, езикът просто залепваше на небцето му. Вече настигнаха процесията, хората вървяха на малки групички, все още леко приведени и мълчаливи. Но никъде в разреденото множество, разтегнато по дължина на алеята, той не зърна двете жени.

— Сега се успокой! — каза младежът, — Ще поканя, когото трябва!

— Добре! — отвърна майка му тихо. — Но ако тя не иска да дойде, не настоявай!… По-добре е да не дойде, тъй ще бъде по-леко за всинца ни.

Но тя дойде. И дойдоха много повече хора, отколкото Ангелина, очакваше. Бяха повече мъже, не познаваше почти никого. Но Ангелина не беше човек, когото можеха с нещо да изненадат. Тя се разшета бързо, настани всички. Беше й олекнало след сълзите и грозната сцена, която бе устроила на гробищата, чувствуваше се малко гузна, не смееше да погледне към сина си. Искаше й се с много шетане и с много грижи да заличи издъно всичко, което се бе случило. Мария се опита да й помогне, но Ангелина я настани на малката масичка в хола, редом с дъщеря й. Голямата маса според нея беше само за официални хора.