Мария не се съмняваше в силите си, съмняваше се само в смисъла на целите. Какво всъщност трябваше да постигне? Ето това не знаеше!… Щастието на дъщеря си? Но в какво се състоеше то? Беше безпомощна да отгатне. Нейните баби бяха съвсем на ясно по тия работи — щом забременее мома, трябва веднага да се ожени, тъй че детето да се роди горе-долу по сметките на съседите. Но дълбоко в себе си Мария не беше сигурна, че това е най-добрият изход. И може би недовиждаше в цялата тая история собствения си майчин егоизъм, единствения най-чист на света. Тя просто се страхуваше да не загуби дъщеря си, да не остане съвсем сама на тоя хладен и недружелюбен свят.

Още на другия ден потърси човека, който според всички заслужаваше най-голямо доверие — вуйчото на оня млад нечестивец. И на телефона наистина се обади приятен мъжки глас, малко тих, но много любезен. Тя се изненада в себе си, не го очакваше от един толкова важен и известен академик. Съвременните хора просто не умеят да бъдат любезни, поне колкото бащите си, самото време ги прави някак припрени и нетърпеливи.

— Господин професоре, на телефона е майката на Криста.

— На Криста? — попита професорът леко учуден. — Много се радвам.

Изглежда, че наистина се радваше, не заради самата нея, непознатата жена, а заради Криста навярно. Но и това бе много хубаво.

— Мога ли да дойда за малко при вас?

— Ами разбира се. Когато ви е удобно.

— Бих предпочела веднага — каза тя.

— Да не се е случило нещо неприятно?

— Не мога да ви обясня по телефона.

— Добре, заповядайте… Ще ви чакам — отвърна той.

И така, за пръв път след цяло десетилетие може би, в кабинета на академик Урумов влезе непозната жена, наистина немлада, дори в неговите собствени очи, но хубава и приятна. Седеше в по-далечното от двете кресла, коленете й бяха прибрани, краката леко скръстени на глезените. Нямаше нужда да казва, че е майката на Криста, той го бе разбрал от пръв поглед. Мария нямаше никаква представа колко печелеше с това в очите му. И може би по съвсем друг начин би я видял, ако не познаваше дъщерята. Много мила жена, деликатна и малко стеснителна. Това бе първото му впечатление. Навярно Мария би се учудила, ако можеше да надникне в мислите му. Бе свикнала да мисли за себе си, че е чисто и просто деловита и енергична жена. Несъмнено умна и интелигентна — бе прибавил към всичко друго след половин час. Но началото на самия разговор бе много остро и шокиращо.

— И с какво мога да ви услужа? — запита той.

Наистина бе готов да услужи с всичко, което бе по силите му.

— Точно вие — с нищо за съжаление. Исках само да ви кажа, че ни очакват приятни или неприятни събития, зависи как ще ги оцените.

— Във връзка с нашите деца? — попита той, без да очаква нищо особено.

— Да, във връзка с тях. От лекарски преглед се е оказало, че Криста е бременна. Но това никак не се е харесало на вашия племенник.

Академикът трепна едва забележимо и се облегна назад. Мисълта му усилено работеше, на една вълна при това, на която никога не се бе упражнявала.

— Само детето ли е проблемът? — запита той най-сетне.

— Изглежда, че не — отвърна тя.

— Лошо, ако е така — каза той едва чуто.

Наистина не очакваше такава новина, тя бе извън мислите му. И в крайна сметка извън жизнената му практика. Само веднъж неговият покоен зет бе пристигнал у тях доста пиян, с дамаджана домашно вино и суджуци от дива свиня, за да извести, че му се е родил син. Самата бременност за него бе останала неизвестна.

— Аз съм виждал няколко пъти дъщеря ви — каза Урумов. — Тя е прекрасно момиче. И не мога да си представя, че някой може да бъде на друго мнение.

— И аз — като майка, разбира се.

— И според вас — какво се е случило?

Тогава Мария му разказа всичко, което знаеше. Мъчеше се да се придържа към фактите, да не му натрапва собственото си мнение. Но като се придържаше само към фактите, тя сама не разбираше в какво се състои вината на младежа и каква помощ всъщност търсеше от вуйчо му. Урумов я слушаше много внимателно. Когато най-сетне свърши, той стана и излезе на вратата на хола.

— Ангелина!

Сестра му сякаш изскочи безшумно като хлебарка изпод бюфета.

— Ангелина, направи, моля ти се, две кафета.

— Сега — каза сестра му.

— Нямаше нужда от кафе — обади се неловко Мария, когато той отново седна на мястото си. — Аз пия много рядко кафе.

— И аз. — Той погледна към вратата и добави с понижен глас: — Може би знаете, че е майка на Сашо. И ми помага на домакинството.

— Да, знам — кимна тя.

Той се усмихна едва забележимо.

— Тъй, че е редно да я видите. В края на краищата с нея ще ставате роднина, с мен — по-малко.

— А тя знае ли нещо? За връзката им, искам да кажа.

— Почти нищо.

— Така е по-добре.

— Мисля, че напразно се страхувате. Според мен Сашо е много почтено момче. Аз не допускам, че…

— Не бива да ме разберете криво! — прекъсна го малко нервно Мария. — Не става дума за почтеност. Тя е достатъчна, наистина, за да се роди дете. Но съвсем не е достатъчна за един истински брак.

— Да, разбирам! — каза академикът.

Той помисли малко, после добави:

— И все пак трябва да поговоря със Сашо. Струва ми се, че цялата тая история е някакво глупаво недоразумение.

В тоя момент влезе Ангелина с кафето. Носеше го в изящен японски сервиз, който покойната му жена вадеше в много редки случаи, главно пред чужденци. Бе влязла много тихо и макар че лицето й изглеждаше разсеяно и отпуснато, той много добре забеляза внимателния й поглед, с който набързо претърси непознатата. След това остави кафето на бюрото му, кимна неопределено и си излезе. Всичко дотук бе извършила сдържано и достойно, надали гостенката би могла да си помисли, че е прислужница. Като останаха сами, академикът й поднесе кафето, Мария го пое с леката си, малко суха ръка.

— Много красива чашка! — възкликна неволно тя, като не откъсваше поглед от изящния фарфор. — Струва ми се, че не съм виждала толкова хубава!

— Остава и кафето да е добро — каза той.

Много добре знаеше, че сестра му е майстор на кафетата, бе научила тоя занаят от мъжа си, от радомиреца, който пръв от цялата сиромашка фамилия бе вкусил кафе. Докато Мария го пиеше, Урумов смътно съзнаваше, че след това тя ще стане и ще си отиде. Тая мисъл го подтискаше, но той все още не си даваше ясна сметка за това. Като генерала и като всички нейни ученици, академикът бе завладян от чара на нейното присъствие, дълбок и силен като мириса на кафето.

И наистина, щом изпи кафето, тя стана. Изглеждаше много стройна в лилавата си рокля от трико, но цветът бе малко силен за бледото й лице. Това леко я състаряваше, пастелните тонове повече й приличаха.

— И тъй — до утре — каза академикът. — Най-добре привечер — към седем часа. За да има време да поговоря с момчето.

Изпрати я до антрето, любезно й подаде чадърчето. И тук за пръв път видя отблизо очите й — избледнял син цвят, почти гълъбов, никакво усещане за жизненост. Очите на собствената й дъщеря бяха много поживи и чувствителни. И никакъв дъх на парфюм, нищо освен слаб мирис на сапун може би. Все още можеше да разчита на своя патрициански нос, колкото и да бе изтънял. В хола срещна сестра си, тъкмо изнасяше сервиза.

— Много симпатична жена — каза тя подло. — И я познавам отнякъде. Как се казва?

— Обретенова, струва ми се.

— Ами да, разбира се, Мария Обретенова!… Жена с характер!

В нейната уста това прозвуча едва ли не заплашително. Може би наистина си го имаше, но всичко бе скрито под гланца на безукорно възпитание. Какво ли всъщност искаше да каже сестра му? Не, никога не би се изложил да я запита. И се свърза със Сашо едва когато тя си отиде. Гласът на младежа му се стори някак разсеян и отдалечен, сякаш не говореше с вуйчо си.

— Добре — ще дойда — отвърна той кратко и затвори телефона.

Може би ставаше нещо с това момче, не беше идвал от няколко дни. И преди това му се виждаше някак прекалено самовглъбен и разсеян. Смяташе, че се дължи на работата му, но дали това бе истинската причина? И неговата собствена работа днес не потръгна особено, макар че материалите бяха интересни. Световната биологична мисъл все още коментираше резултатите от йелския симпозиум. За пръв път тук-там се чуваха гласове, че опитите на Уитлоу заслужават повече доверие. Какво доверие и защо? — Никой не желаеше да се уточни. Само тоя непрокопсан прелъстител ли бе улучил така точно истината? Изобщо момчето не можеше да се оплаче от резултати — идваха си, когато ги чакаше и когато не ги чакаше. Но Криста беше още дете, майка й имаше право да се тревожи. Майка и!… Мъчеше се да я изпъди от ума си и не успяваше. Сякаш все още я виждаше в онова кресло; по-далечното, с кръстосани глезени като провинциална ученичка. Погледът й беше спокоен, но малко унил. Или малко безпомощен. Или малко примирен. С характер! Какъв характер? Все пак и това е характер — да умееш да понесеш. Спомняше си жените от противовъздушните скривалища, когато над тях минаваха с гъгнещ тътен американските „летящи крепости“. Такива бяха очите им. А мъжките бяха малко по-диви и по-уплашени, много по-ужасени и жалки. Това също си спомняше.