— Как си? — попита той. — Искаш ли да та поръчам една ментовка?

— Не ми се пие алкохол — отвърна тя.

Наистина през последната седмица просто не можеше да понася алкохол, тогава още не знаеше причината.

— Това не е алкохол — отвърна младежът. — То е нещо съвсем леко, като глътка полски въздух.

Криста го погледна — тия думи съвсем не бяха в делничния му стил.

— Добре — съгласи се тя.

Докато чакаха мълчаливо питието, Криста първа се обади:

— Нещо ми се виждаш умислен?

Погледът му внезапно се оживи.

— Знаеш ли — започна той, — днес ми се стори, че за пръв път прогледнах, макар и с едното око.

— Прогледнал си? — попита тя недоверчиво.

Но той не усети тона й.

— След няколко месеци сизифовски труд. И най-сетне като че ли намерих някакъв път. Хайде, да не е път, нека е пътека, нека е нишка. Но сега просто виждам някаква цел. Може да е много малка, но все пак е цел. Страшно е неприятно да вървиш като сляп през гора, в която нито едно дръвче не ти е познато.

Отново метафора. Какво го бе прихванало днеска? И какво значение има неговата сляпа гора като тая вечер, пък и снощи, пък и миналата вечер на масата всъщност са били трима.

— Днес бях в поликлиниката — каза тя.

— Виждам нещо и още не мога да разбера какво е то — продължи младежът. — Ами ако е мираж? Миражите сега не са само в пустините…

— Да — каза тя.

— Ти обичаш ли да решаваш ребуси?

— Не — каза тя. — Нито ребуси, нито задачи. Мразя дори половин неизвестно, та камо ли три неизвестни.

— Няма нищо по-интересно от ребусите… Сега знам само една буква — втората или третата по хоризонтала.

— Сигурен ли си поне в тая буква? — запита тя. Лицето му съвсем се промени — сега напълно си приличаше на онова живо и приятно лице, с което бе свикнала. Дори погледът му стана някак особено ласкав.

— Ето в това е цялата работа — възкликна той. — Тая буква идва от една дума по вертикала. Това е отдавна известна истина, както се казва — не подлежи на съмнение. Ако открия думата по хоризонтала и известната буква не съвпадне — това ще бъде чудесно. Разбираш ли ме? — попита той оживено.

— Да — каза тя, макар че не разбра нищо.

— Мене ми е нужно да опровергая, така да се каже, известната истина. Но това означава безукорно да се реши хоризонтала. А това не е лесно, тъй като нещата прескачат и в някои други науки. Тежко и мъчително раждане… Като всяко раждане.

— Прав си — каза тя.

— Какво ти е?

— Какво да ми е? — вдигна тя тънките си веждички. — Знам ли? Виждаш ми се някак особена.

— И ти ми се виждаш някак особен.

— Моята работа е ясна. А ти защо? Какво си правила в поликлиниката?

— Преглеждах си зъбите… Но това не е важно.

— Че ти имаш най-идеалните зъби на тоя свят — учуди се той.

— Казах ти, че това не е важно! — повтори тя с леко раздразнение. — Много по-важно е другото. От кабинета се излиза направо в един коридор. Той е в сутерена и естествено няма никакви прозорци. В целия коридор свети само една-единствена лампа.

— Защо ми разправяш тия работи?

— Чакай, не бързай. Разни врати, доста похабени, край всяка врата опашка от хора. И в това е цялата работа — лицата на хората. Никога не съм виждала по-безнадеждни лица. Не е човешко да се събират на едно място толкова безнадеждни хора. Те просто си влияят един на друг и стават още по-безнадеждни. Ти изпитвал ли си някога това чувство?

— Кое чувство?

— На безнадеждност — каза тя търпеливо.

— Не, никога! — отвърна той. — Нито за миг през живота си. Колкото и да е било сложно и заплетено някое положение, винаги съм знаел в себе си, че не може да няма някакъв изход.

— Значи, не са били толкова заплетени твоите положения.

— Е, да. И все пак всичко е въпрос на характер. Виждам как понякога Аврамов просто се обезсърчава. Макар че е работлив като катър. Все му се струва, че сме тръгнали в грешна посока. Мен това не ме интересува. И изобщо в науката няма грешни посоки. В дъното на всяка посока все лежи някаква истина. Знаеш ли колко научни открития са направени благодарение на това, че някой си уж е тръгнал в грешна посока.

— А няма ли слепи посоки? — запита тя.

— Как така слепи?

— Ами като моя коридор, да речем. От едната страна свършва с най-обикновена стена, дори без отдушник. От другата по десетина стълби се изкачваш в партера. Там има желязна решетъчна врата, която нощем се затваря с ключ и катинар. Освен това…

— Говориш тъй, сякаш си се приготвила да ограбиш тая поликлиника.

— Ако те заключат в тоя коридор — ето това е безнадеждност. Все едно, че си затворен в някакъв куб. Нищо освен безнадеждност и безсмислица.

— Виждаш ми се особена тая вечер.

Келнерката най-сетне донесе двете ментовки. Криста веднага изпи своята. Сашо погледна празната чаша, но нищо не каза. Може би изобщо не бе забелязал, че в нея са останали само няколко капки.

— Сега надеждата ми е във вуйчо! — каза той. — Не е възможно да не знае поне една буква, една-едничка.

— Ами тогава защо не го попиташ?

— Там е цялата работа. Защото ребусът си е ребус. Ако отговорът е напечатан на последната страница, това не е никакъв ребус.

— Ребусът… ребусът! — възкликна тя нетърпеливо. — А тия в подземния коридор? Те какво ще спечелят от вашия ребус?

Сашо я погледна внимателно.

— Слушай, ти преувеличаваш тая работа. Повечето от тях имат колит, газове, в най-лошия случай ишиас. Тях ги потискат не толкова техните болести, а дето висят като хайвани на опашката и се дразнят ужасно, ако ги пререди някой. Особено с привилегии. Първо, не бива да има в нашето общество привилегии. И, второ, трябва да се строят някакви приемни, да има номера, знам ли какво? Ти кога изпи ментовката?

— Просто я изпих.

— Да ти поръчам ли още една?

— Ако може съвсем мъничка.

— По-малка от тая не може. Предвидено е да се гълта само на определени порции.

— Добре — каза тя.

Той поръча още две ментовки.

— И изобщо няма нищо по-противно от това да висиш на опашка — каза той. — Дори за вестник…

— Да, прав си. В поликлиниката например…

— Ама остави най-сетне на мира тая поликлиника — каза младежът. — Аз никога не ходя по поликлиники. И за какво? Сега всичко се лекува с антибиотици, дори да имаш фистула на ануса…

Точно в тоя момент пристигна Донка. Беше обута в отвратителен керемиден панталон, с палтенце от изкуствен лутър. Даже си бе насинила клепките, доста нескопосано при това, сякаш някой я бе цапнал през двете очи. Донка седна малко запъхтяна при тях и моментално глътна чашата на младежа.

— Знаете ли, имах страхотна среща! — заяви тя възбудено. Бате Фанче Куклата е блинд. Аз имам кента до рига. Казвам, разбира се, тройно.

— А мога ли да продължа нататък? — попита Сашо много приветливо.

— Моля! — каза тя малко учудено.

— Бате Фанчо тегли две карти. Тогава ти разваляш кентата, като си запазваш три пики…

— и правя кент флеш мажорен. Ти откъде знаеш? — попита тя, като се пулеше с насинените си Очи.

— Не помниш ли, че ми разказа тая история миналата година. Интересно е, нямаш ли и някакви други мечти?

— Това не е никаква мечта! — каза Донка огорчено. — А чиста истина. Само че Фанчо направи кент флеша, а аз четири осмици… Направи ме дармадан.

— Ти сама си се направила! — каза младежът. — С тия панталони, искам да кажа!

— Ами какво да правя, сега това е модерно. Какво ти е, зайче, защо мълчиш? — обърна се тя към Криста.

— Нищо, поркам си. Какво става с тоя Кишо, не е минавал цяла седмица.

— Точно така! Вие знаете ли? — запита Донка възбудено.

Не знаеха, разбира се. Тогава тя разказа, че Кишо си купил трабант, Доста евтино при това. Дори направил с него една разходка, е, не чак до „Щастливеца“ — до „Кръста“. И там трабантът напълно капитулирал. Добре, че било нанадолно, къде по инерция, къде с бутане, успял да го откара до дома. Сега по цял ден лежи под него, нещо човърка.