— Каквото и да е…!

Стига да не нарушава правило номер едно, добави HP наум.

Манге се засмя.

— От сега нататък да ме наричаш Фарук!

— Deal! — отдъхна си HP, преди да се усети на какво се е съгласил.

Е, ако това щеше да го направи щастлив…

Вечерята беше приятна. Вкусна храна, а освен това и чудесна атмосфера. Тайландска, без да е кич, каквито често бяха азиатските ресторанти. Нямаше и помен от „Love me Tender“ на тай или фенери от креп хартия с подбрани будистки мъдрости. Напротив, всичко беше много хубаво.

Поговориха си, после приказките отстъпиха на храната, а той дори не повдигна вежди, когато тя не пожела да пие вино, също както не постави под съмнение обяснението ѝ за лека катастрофа, когато видя раните ѝ. Накрая си размениха бърза целувка и се прибраха по домовете си.

Тя осъзна, че за пръв път се случва нещо такова.

И какво означаваше това? Бяха ли на път към истинска връзка?

„Абсолютно не“, прекъсна тя категорично хода на мислите си.

Просто бяха хапнали вкусна вечеря и си бяха говорили за най-различни неща, без това да означава нещо повече. Той разказа за фермата на родителите си в Сьормланд, как се е преместил в града, за да учи, вместо да работи в градината и как след това се опитал да стои настрана, доколкото било възможно.

— Лоша съвест — беше казал с крива усмивка на лицето. Не могъл да оправдае очакванията.

Тя разбираше повече от добре какво има предвид. Слушате го с интерес и от време на време добавяше нещо, без да предлага същата откровеност. За щастие, той бързо улови ритъма и не се опита да настоява в това отношение.

Беше добро момче. По-добро, отколкото тя заслужаваше.

— Ще ти звънна през седмицата — беше казал той и тя не възрази.

Всъщност се хвана, че чака обаждането му с нетърпение.

— Същински „Векоревюн“[78] — изсумтя тя.

Чудно какво ли ставаше с Хенке?

Всъщност майната му!

HP беше впечатлен. След малко човъркане Манге, поправка — Фарук, успя да намери малък отвор в телефона, който самият HP никога не бе забелязвал, след което пъхна USB кабел в малкия жак, който се разкри отдолу. Естествено, трябваше да се сети, че има някакъв вход, но беше толкова погълнат от случващото се на екрана, че дори не помисли за основните неща, като например как се зарежда телефона, когато му падне батерията.

Веднага щом Манге включи кабела в един от компютрите в края на магазина, една малка иконка за зареждане започна да мига, така че изглежда всеки USB източник на електричество вършеше работа.

Последва малко усърдно натискане на бутоните, след което на един от мониторите започнаха да се нижат куп знаци.

HP не беше средняшки компютърен потребител, но това определено беше out of his league. Манге беше wiz с компютрите и може би щеше да изкопае нещо полезно.

— Това ще отнеме известно време — измърмори той, така че HP, без да протестира, отиде да свърши някои задачи в града. Изпълнен с внезапна щедрост, той даже донесе две картонени чаши лате на връщане, вместо киселото шварц кафе в магазина.

Но когато се върна обратно, нещо се беше променило. Манге като че стоеше до вратата и го чакаше. Той грабна HP за ръката и почти го завлече в магазина и латето за малко да се разлее.

— Какво ти става бе, успокой се!

Но Манге не слушаше. Вместо това пак затвори вратата, заключи я и обърна табелката „Затворено“.

Без да каже и дума, той издърпа HP към ъгъла, където беше компютърът.

На трите монитора вървяха филмчета.

HP, който развинтваше болтовете на едно „Ферари“.

HP, който хвърляте граната срещу кралската стража при „Кунгстредгорден“.

HP, който хвърляше камък от ръба на мост при „Линдхагенсплан“ и после: кола със сини светлини, която се преобръща отново и отново, докато накрая спира, с дим, издигащ се от двигателя.

Коремът му се сви на топка.

— С какво всъщност си се захванал, по дяволите?! — изсъска Манге и се втренчи в него обвинително.

So much for number one, значи…

Трето прекрачване на правилото за едно денонощие, това не беше добре.

Беше направо адски, fucking МегаНедобре!

Какво да прави сега?

— Това може ли да ни чуе? — попита притеснено и посочи телефона.

— А?! Не, естествено, че не може — сряза го Манге. — HP, какво става тук, мамка му?!

Той хвърли още един бърз поглед на телефона и за по-сигурно придърпа Манге до малкия бокс зад щанда. Облиза нервно устни, докато се опитваше да събере мислите си.

Технически погледнато, беше нарушил правило номер едно само веднъж. Не се беше разприказвал пред сестра си, както от Играта мислеха, че е направил, заради което и го бяха наказали. На практика беше наказан за нещо, което не е извършил, което означаваше, че са му длъжници. Освен това имаше нужда от Манге, пардон, Фарук. Без него нямаше да може да се свърже с Играта.

Така че спокойно можеше да се каже, че всички печелят от това нарушение на правилата, което обмисляше. Не беше предполагал, че Манге ще успее да извлече клипчетата. IP-адрес, може би хост на сървър, това беше всичко, което му трябваше. За съжаление, старият му приятел беше прекалено добър, когато ставаше дума за техника. Как трябваше да постъпи, за да включи Манге в плановете си?

— Нещата стоят така… Фарук — каза той, пробвайки внимателно чуждото име.

Трябваше да му угоди…

— Както ти казах, намерих телефона във влака преди няколко седмици, но това, което не ти казах, беше, че чрез него ме поканиха да участвам в една игра. Една много специална игра…

Впоследствие тя осъзна, че вече е знаела, че бележката ще стои там. Още когато влезе в съблекалнята, смущаващо чувство обхвана цялото ѝ тяло и когато отвори шкафчето си, разбра защо.

Бяло залепящо се листче със знака на полицията и червен туш, грижливо закрепено за ръба на преградата, точно като предходното.

И както предния път, тя разбра, че бележката има право. Трябваше да бъде тя. Щеше да е някак по-справедливо, ако нейното тяло, а не това на Крюсе беше смазано вътре в колата. Око за око, можеше да се каже. Тогава най-накрая щеше да може да продължи напред. Да остави всичко зад себе си. Или поне имаше такава вероятност.

Но така не можеше да продължава.

Първо бележките, които зачестяваха все повече, после Хенке, когото го бяха хванали лудите и накрая Мике, който внезапно и без предупреждение беше нарушил установения модел. Тя трябваше да овладее ситуацията, да поеме отново контрол върху живота си. Не можеше да отлага повече, трябваше да го направи сега. И трябваше да започне с Нила.

HP всъщност се бе придържал към истината. Или във всеки случай почти. Единственото, което пропусна, бе дребният факт, че сестра му бе седяла в полицейската кола, която той разби при „Линдхагенс“. Но общо взето, всичко друго, което разказа беше nothing but the truth… Може би с още една уговорка. Манге никога не би повярвал, че той все още иска да играе. В което нямаше нищо странно, самият той едва разбираше как въобще обмисля подобно нещо. Освен това, Манге вече не беше от хазартния тип. Освен отделни „World of Warcraft“ сесии, където все още играеше с изтъркания си паладин, понастоящем го раздаваше на сигурно. Жена и дете, апартамент в предградията и прочие.

Беше забравил вълнението от играта, прилива на адреналин, който преминаваше през тялото и още по-важното: нямаше никаква представа какво е да се чувстваш избран, оценен и да получаваш респект от целия шибан свят!

Така че около мотивите му имаше лека мъгла…

Каза, че иска да разбере кой стои зад Играта, може би да прати анонимно съобщение на някой вестник, Мисия: разследване[79] или нещо такова. Да им достави малък payback за всички гадости, които му бяха причинили. Манге прие обяснението просто така, пък и защо не? Можеше и да е вярно.