Известно време генерал Остин ги наблюдава мълчаливо, после ги покани да влязат, без да проговори. Отиде до стереосистемата, сложена върху една разклатена пейка, и постави плоча на грамофона. Цигулките и духовите инструменти на „Четирите годишни времена“ на Вивалди изпълниха малката стая. Остин им посочи две дървени столчета, разположени близо до разпадащата се каменна камина. Холис и Лиза седнаха. Пул седна на подобно борово столче срещу огъня. Остин се отпусна на брезовия люлеещ се стол.

Холис огледа дървената стая. Беше с размерите на кухнята на Павел и Ида, но определено по-оскъдно обзаведена. Люлеещият се стол и уредбата бяха единствените удобства, нямаше меки столове, черги на земята, нито домакинска техника. Имаше няколко настолни лампи с абажури, разпръснати из стаята, чиито шнурове се събираха при единствения електрически контакт. Груба дървена преграда разделяше стаята на две и ограничаваше мястото за спане, където на земята до армейското походно легло гореше електрическа печка. До леглото имаше купчини книги, списания и вестници.

Генерал Остин заговори с много тих глас, който едва се чуваше сред музиката на Вивалди.

— Много мило от ваша страна, че се съгласихте да дойдете, полковник. — Той погледна към Лиза. — Вие също, госпожице Роудс.

— Вероятно бихте предпочели да не бях дошла — каза тя.

— Ако беше така, щях да го кажа.

— Да, сър — улови се да отговаря тя.

— Полковник Холис държи да знаете, че е дошъл тук по свое желание — каза капитан Пул.

Остин кимна, но не каза нищо.

— Знаете ли за случая с майор Додсън? — обърна се той едновременно към Холис и Лиза.

Холис кимна.

— А имате ли някакви новини от майор Додсън?

— Не, генерале — отговори Холис, предпочитайки да използва това обръщение пред почтителното „сър“.

— Какво мислите, че ще направи нашето правителство, ако майор Додсън се свърже с посолството или с някой западен журналист? — попита Остин.

— Генерале, не мога да водя разговор от такъв характер с човек, с когото току-що съм се срещнал. Човек, който не е свободен. И, извинете ме, човек, който е компрометиран.

За известно време генерал Остин се люля в стола си, загледан в пространството.

— Разбирам вашата сдържаност — каза той най-накрая. — Но трябва да призная, че очаквах от вас най-малкото някакво послание отвън.

— Не нося никакво послание. Аз съм офицер от разузнаването и съм инструктиран да не разисквам безполезни за хората въпроси, независимо от ранга, заеман от конкретния човек.

— Мисля, че мога да определя по-добре от вас имам ли нужда да зная това, за което питам.

Холис не му отговори направо.

— Генерале, упоиха ме с наркотици и Буров ме разпита, но поне досега не съм издал повече от абсолютно необходимото, което да позволи на Буров да ме оцени като потенциален предател. Затова съм тук, а не в килията. Каквото и да знам, то надали ще ви донесе някаква полза.

— Полковник, можете ли поне да ни кажете дали нашето правителство знае, че сме тук? — попита Пул.

— Не, не мога. — Холис погледна към Остин. — Искам да ми кажете как Додсън се е измъкнал оттук.

— Знаят го само шепа хора — отговори Остин. — Ако използвам собствените ви аргументи, вие не се нуждаете от тази информация.

— Ако хванат Джак Додсън — добави Пул, — те ще го измъчват така, както измъчваха капитан Ромеро, и ще го принудят да разкрие имената на мъжете от комитета по бягствата. Тогава те ще започнат да измъчват и тях, за да разберат дали няма и други. Двама от тези мъже сме аз и генерал Остин. Така че, ако ви кажем как Додсън е избягал, ще съществува рискът под влияние на изтезанията да признаем на КГБ, че вие също знаете тайната. Тогава може да измъчват и убият и вас, и госпожица Роудс. Позволяват ни много неща, но няма да толерират опити за бягство. Така че, ако продължите да настоявате да узнаете как Джак Додсън се е измъкнал оттук, трябва да сте наясно, че може да попаднете и в кървавата баня, която ще последва евентуалното му залавяне.

Холис погледна към Лиза и тя му кимна.

— Добре — проговори Остин. — С катапулт — и той започна да обяснява. — Ние сами си сечем дървата за огнищата. Проектирахме си катапулт, изрязахме частите му и ги разпръснахме из гората. Един ден преди няколко седмици, преди да почнат студовете, сглобихме катапулта, увихме майор Додсън в дебели одеяла и го изпратихме над оградата от бодлива тел. — Генерал Остин добави още малко подробности. — Имахме намерение да изпратим още трима души на кратки интервали, след това да нарежем катапулта и да го изгорим в огнищата. Но поради лош късмет точно тогава по браздата между двете телени огради мина моторизиран патрул, освети ни и видяха катапулта.

Изоставихме останалата част от плана ни за бягства и се прибрахме незабелязано по къщите си. Вдигнаха тревога, така че Джак Додсън не получи особено големи шансове.

— Остин погледна към Холис и Лиза. — Е, както виждате, вече знаете как е избягал Додсън. Исках да изпитам смелостта ви.

— Не се нуждаем от проверки, генерале.

— Но аз не съм сигурен в това. Дори не знам какво ви е довело, вас двамата, тук.

— Случайността и съдбата ни доведоха тук, генерале.

— Ние възприемаме вашето присъствие като благоприятен знак — кимна Остин. Той се наведе към Холис в люлеещия се стол. — Ще ви кажа нещо, полковник. Много искаме да се приберем у дома, но мисля, че всички сме готови да пожертваме живота си, ако можем да помогнем на един човек да се измъкне от тук и да разкаже за нас на света. Ако искате да бъдете този човек, ако имате някакъв изготвен отвън план, трябва само да ни кажете. Готови сме на всичко.

Холис кимна в знак на признателност.

— Това е много смело решение — каза Лиза. Тя погледна към Холис. — Сам?

Холис не отговори.

— А самият катапулт, полковник — продължи Пул, — се намира зад щаба, където го държат под стража 24 часа в денонощието. Никой не ни е казал защо, но тъй като вече сме се научили да разгадаваме руския начин на мислене, ние знаем. А вие знаете ли защо? Вие, госпожице Роудс?

Отговор не последва и Пул продължи:

— Ако заловят Додсън, той ще е първият, но този път без предпазната обвивка от одеяла. Ако не го намерят и не успеят да разберат кои са членовете на комитета по бягствата, просто ще изберат десетина души наслуки. Така че дори да ни смятате за достойни за презрение предатели, не бива да мислите, че сме се превърнали в послушни играчки в ръцете на руснаците. Защото наистина сме извършили нещо, за което сме готови да умрем.

— Аз не ви осъждам — каза Холис на Пул. — Просто ви напомням, че всички сте нарушили кодекса за поведение на военнопленниците, като сте започнали да сътрудничите на врага. Да, аз също го направих до известна степен. И след като всички приемаме този факт, можем да пристъпим към следващото ни задължение според член на кодекса, който ни повелява да се опитаме да избягаме. Защото не мисля, че бройката, която сте постигнали — двама души за две десетилетия, — е много впечатляваща.

— Полковник, не смятам, че имате право… — започна Пул с почервеняло лице.

— Полковникът е прав — прекъсна го Остин. — Руснаците премахнаха отдавна онези от нас, които отказваха да им сътрудничат, други наши колеги извършиха явно или скрито самоубийство. Това, което е останало и което виждате, полковник Холис и госпожице Роудс, са предателите. Затова сме и живи. Ето защо, между другото, и Ърни Симс е мъртъв. Нали така, полковник?

— Така е, генерале.

— Полковник — Пул се изправи, — нека да ви цитирам някои от правилата, които се отнасят към военнопленниците. Първо: „Дори като военнопленник вие продължавате да бъдете под закрилата на Съединените щати, няма да бъдете забравен.“ Второ: „Правителството ще използва всички възможни средства, за да установи контакт с вас, да ви окаже подкрепа и да издейства освобождаването ви.“ Погледнете ме в очите, полковник — каза Пул на Холис, — и ми кажете, че нашето правителство е изпълнило задълженията си към нас. Кажете ми, че не сме забравени и изоставени на произвола на съдбата. Кажете ми, че те не знаят, че сме тук.