— Алигзандър Марисъс.

Откъм старата дама отново се дочу шумолене. Тя отново изгаси лампата, стаята потъна в мрак, а портретът на баща й — в сянка.

— Както личи, знаете доста по тази тема, госпожице Кели — рече с нотка на подозрение Клара Макфадън. — Надявам се, че не ви отегчавам с моята история.

— Ни най-малко. Моля, продължете.

— „Музеят“ на Шотъм беше доста окаян. Баща ми му помагаше от време на време, но работата му тежеше. Колекцията не беше добра. Събирана напосоки, без система. За да привлече бедните, особено хлапетиите, експонатите й клоняха към сензационното. Имаше дори нещо, наречено „Галерия на неестествени чудовища“. Мисля, че бе вдъхновена от „Стаята на ужасите“ на мадам Тюсо. Носеха се слухове, че някои от влезлите в нея хора повече не се появили на белия свят. Глупости на търкалета, разбира се, най-вероятно съчинени от самия Шотъм, за да увеличи посещаемостта.

Клара Макфадън извади дантелена кърпичката и се изкашля в нея.

— Точно по това време в Академията се появи мъж на име Ленг. Енок Ленг.

В тона й прозвуча дълбока омраза.

Нора усети как сърцето й се разтуптява.

— Вие познавахте ли Ленг?

— Баща ми говореше доста за него. Особено към края. Знаете ли, баща ми имаше проблеми със зрението и със зъбите. Ленг помогна да му направят сребърен мост и специални очила с необикновено дебели лещи. Беше нещо като енциклопедист.

Тя прибра кърпичката в някоя от многобройните гънки на одеждите си и отпи нова лъжичка от еликсира.

— Говореше се, че произхожда от Франция, от някакво планинско градче близо до белгийската граница. Говореше се също, че бил барон, роден в благородно семейство. Учените са големи клюкари, нали знаете? Ню Йорк по онова време беше съвсем провинциален град и Ленг бе направил силно впечатление. Никой не се съмняваше, че е образован човек. Титулуваше се доктор, между другото, а се говореше, че бил хирург и химик.

В тона й прозвуча кисела нотка.

В тежкия въздух се виеха облачета от прашинки. Мъркането на котката не спираше — досущ като турбина.

Пронизителният глас отново раздра въздуха:

— Шотъм търсеше уредник за „музея“ си. Ленг се заинтригува, макар че това бе навярно най-ниско платената уредническа служба сред всичките „музеи на чудатости“. Въпреки това Ленг се нанесе на етажа над Шотъм.

Дотук всички подробности от писмото на Шотъм съвпадаха.

— И кога беше това? — попита Нора.

— През пролетта на 1870 година.

— Ленг в сградата на „музея“ ли живееше?

— Човек с произхода на Ленг да живее на Петте кьошета? Определено — не. Но той не казваше къде живее. Беше странен, недостъпен човек, много официален в говора и маниерите си. Някой, дори баща ми, не знаеше къде живее. Ленг не допускаше фамилиарности.

— Той прекарваше повечето от времето си у Шотъм или в Академията. Доколкото си спомням, работата му при Шотъм трябваше да трае само година или две. Отначало Шотъм беше много доволен от работата на Ленг. Ленг състави каталог на колекцията, написа подробни етикети на всички експонати. Но сетне нещо се случи — баща ми никога не узна какво — и Шотъм започна да изпитва все по-големи подозрения към Ленг. Искаше да го накара да напусне, но се колебаеше. Ленг плащаше добре за използването на третия етаж, а Шотъм се нуждаеше от тези пари.

— Какви експерименти е извършвал Ленг?

— Предполагам — обичайните. Всички учени притежаваха лаборатории. И баща ми — също.

— Казахте, че баща ви не знаел какви са основанията за подозренията на Шотъм. Това означава, че Макфадън никога не е чел писмото, скрито в сандъчето от слонско стъпало.

— Точно така. Баща ми не го притискаше по въпроса. Шотъм винаги си е бил ексцентрик, предразположен към опиума, имаше меланхолични пристъпи и баща ми подозираше, че е емоционално нестабилен. Сетне, през една лятна нощ на 1881 година, „Музеят на Шотъм“ изгоря. Пожарът беше толкова силен, че намериха само няколко парчета от овъглените кости на Шотъм. Говореше се, че огънят започнал от първия етаж. Причината била повредена газова лампа.

Още едно мрачно изсумтяване.

— Но вие не мислите, че е било така?

— Баща ми беше убеден, че пожарът е дело на Ленг.

— Знаете ли защо?

Дамата бавно поклати глава.

— Не ме посвети в тази тема.

След малко тя продължи:

— Долу-горе по времето на пожара Ленг престана да посещава събранията в Академията. Престана да ходи в Нюйоркския музей. Баща ми изгуби контакт с него. Той сякаш бе изчезнал от научните кръгове. Трябва да бяха минали трийсет години преди да се появи отново.

— Кога стана това?

— По време на Първата световна война. Тогава бях малко момиче. Баща ми се е оженил късно, нали разбирате? Та, тъкмо тогава получи писмо от Ленг. Много дружелюбно писмо, изразяващо желание за възстановяване на познанството. Баща ми отказа. Ленг настояваше. Започна да ходи в музея, да присъства на лекциите на баща ми, да прекарва известно време в архивите на музея. Баща ми се обезпокои, а след време се и изплаши. Толкова беше загрижен, та мисля, че дори се съветва по този въпрос с някои от членовете на Академията, с които беше близък. Джеймс Хенри Пърсивал и Дюмонт Бърли са две от имената, за които се сещам сега. Идваха на няколко пъти у дома преди края.

— Разбирам — рече Нора и нахвърля още няколко бележки. — Но вие никога не сте се срещали с Ленг?

Последва кратка пауза.

— Само веднъж. Дойде веднъж у дома късно вечерта с някакъв образец за баща ми, но бе отпратен. Остави образеца. Някакъв истукан от Южните морета, без особена стойност.

— И после?

— На следващия ден баща ми изчезна.

— И вие сте убедени, че това е дело на Ленг.

— Да.

— Защо?

Старата дама пооправи косата си. Острият й поглед срещна погледа на Нора.

— Мило дете, откъде бих могла да знам?

— Но защо Ленг ще го убива?

— Мисля, че баща ми беше открил нещо за него.

— Музеят не проведе ли разследване?

— Никой не беше виждал Ленг в музея. Никой не го бе виждал да посещава баща ми. Нямаше никакви доказателства Нито Пърсивал, нито Бърли проговориха. На хората от музея им беше по-лесно да опетнят името на баща ми — да намекнат че е избягал поради някаква неизвестна причина — отколкото да проведат разследване. По онова време бях още момиче. Когато пораснах и поисках случаят да бъде разследван, не можех да предложа нищо ново. Искането ми беше отхвърлено.

— А майка ви? Тя имаше ли подозрения?

— По онова време тя беше вече починала.

— А какво стана с Ленг?

— След последното му посещение при баща ми никой повече не го е виждал или чувал.

Нора пое дълбоко въздух.

— Как изглеждаше Ленг?

Клара Макфадън не отговори веднага.

— Никога няма да го забравя — рече най-сетне. — Чела ли сте „Падането на къщата на вратаря“ от Едгар Алън По? Там има едно описание, което ме порази, когато попаднах на него. То сякаш обрисуваше точно Ленг. И до ден-днешен е запечатано в съзнанието ми и мога да цитирам части от него: „мъртвешки бледно лице; големи, блестящи и много светли очи… фино изваяна брадичка, която издаваше желание за известност, за морална енергия.“ Ленг имаше руса коса, сини очи и орлов нос. Старомодно черно палто, официално облечен.

— Това е много живо описание.

— Ленг беше от онзи вид хора, чийто образ остава у вас дълго след като самият него го няма. И въпреки това, знаете ли, аз запомних най-вече гласа му. Беше нисък, кънтящ, със силен акцент, звучеше много странно — все едно двамина души говорят в унисон.

Изпълващият стаята мрак някак необяснимо се беше сгъстил. Нора преглътна. Вече беше задала всички въпроси, които бе планирала да зададе.

— Благодаря ви много за времето, което ми отделихте, госпожице Макфадън — каза тя, докато се изправяше.

— Защо се занимавате с всичко това сега? — попита рязко старата дама.

Нора осъзна, че тя сигурно не бе виждала вестникарската статия, нито пък бе чувала нещо за скорошните „папагалски“ убийства, дело на „Хирурга“. Запита се какво да й каже. Огледа стаята, тъмна, застинала в сенките на викторианското си безредие. Не искаше именно тя да смути света на тази жена.