На вахта бяха старшите членове на екипажа, на щурвала беше Ерик Стоун.

Кабрило се беше впуснал в лудешката надпревара с вятъра в Охотско море, за да изпревари бързо движещата се буря. Наградата щеше да бъде присъдена на онзи, който пръв стигне до брега, откъдето излъчваше предавателят на Еди Зенг. Бурята се придвижваше на север с осем възела и „Орегон“ и екипажът му се бореха с нея вече два дни. Хуан изобщо не искаше да мисли на какво напрежение са подложени двигателите и доста неучтиво каза на Макс Ханли какво да направи с неодобрението си.

Рискът обаче си струваше. Последната метеорологическа информация показваше, че вече излизат от бурята: атмосферното налягане се повишаваше и леденият дъжд като че ли отслабваше.

Кабрило провери местонахождението им на глобалната позиционираща система и направи изчисленията наум. До Еди оставаха шестдесет мили и след като се измъкнеха от бурята, вероятно щяха да могат да увеличат скоростта на четиридесет възела. Щяха да пристигнат след час и половина. Ако на брега наистина имаше хиляди китайски работници, просто нямаше да имат време да ги спасят. Нито възможност. Може би щяха да поберат неколкостотин на борда на „Орегон“, дори хиляда, ако изхвърлеха апаратите за подводно изследване и хеликоптера, но като се имаше предвид свирепата буря, предстоящото изригване на вулкана и влошаващото се състояние на китайците, броят на смъртните случаи щеше да е потресаващ.

Хуан беше работил с агенти в ЦРУ, предимно старши офицери, които предвиждаха подобни загуби с такова безразличие, сякаш четяха колони с цифри от статистически данни, но не беше станал безчувствен. Не можеше да си позволи да загуби толкова голяма част от човечността си дори ако това означаваше да заплати с кошмари и чувство за вина.

— Шефе, засякох нещо — каза Линда Рос, без да откъсва поглед от радара.

— Какво?

Тя го погледна. Красивото й лице изглеждаше още по-младежко на блясъка на бойните светлини.

— Бурята смущава обратната информация, но мисля, че е близнакът на „Маус“. Получавам две попадения на близко разстояние на четиридесет мили от нас.

Едното е много по-голямо от другото, така че предполагам, че е „Соури“ и влекач.

— Курс и скорост?

— Движи се на юг от мястото, откъдето идва сигналът на Еди. Плава с не повече от шест възела. Ще мине на десет мили от десния ни борд, ако не променим курса да го пресрещнем.

Хуан се обади на Хали Казим в комуникационната станция.

— Има ли промяна в сигнала на Еди?

— Последното придвижване беше преди осем часа. Не се е преместил.

Кабрило отново започна да изчислява. Като се имаше предвид скоростта на „Соури“ и изминатото от сухия док разстояние в океана, беше възможно Еди да е на борда, но инстинктът му подсказваше, че приятелят му все още е на брега.

— Зарежи „Соури“.

— Моля?

— Чу ме. Зарежи го. — Хуан знаеше, че заповедите му ще бъдат изпълнени безпрекословно, но чувстваше, че е длъжен да каже повече. След разговора си с Тори, преди да навлязат в бурята, не беше произнесъл изречение с повече от пет думи; страхът от онова, което ги очакваше в Камчатка, го караше да мисли далеч напред. Но сега, когато се приближаваха, екипажът трябваше да разбере логиката му. — Когато навлезе в бурята, влекачът ще трябва да тегли „Соури“ срещу вятър със скорост тридесет възела — обясни той. — А корпусът на сухия док ще играе ролята на огромно платно. Дори ако изхвърлят част от баласта, пак няма да напреднат много. Има голяма вероятност дори да бъдат отнесени обратно на север. Всичко това ще ни даде достатъчно време да стигнем до Еди, да направим каквото можем и после да отплаваме на юг и да се справим със „Соури“ в открито море.

Видя, че всички на мостика са съгласни с логиката му, макар по лицата им да личеше, че предпочитат първо да грабнат лесната плячка. Разбираемо.

— Бяхме измамени последния път, когато следихме единия сух док на Шиер Сингх — продължи той. — Те имат радар с големи възможности, вероятно съперничещ на нашия, така че искам пълно радарно затъмнение.

Линда Рос вдигна ръка.

— Ако имат свръхмодерна техника, както предполагам, ще разберат, че са блокирани.

— Не и ако станем незабележими — отговори Кабрило.

— Хуан е прав — обади се Хали. — Радарът им приема толкова много изкривени шумове и образи от вълните и светкавиците, че все още не ни виждат, и ако включим предавателите за активни смущения, изобщо няма да ни забележат.

— Скрийте ни с всичко, с което разполагаме — заповяда Хуан. — Пълният спектър на командното табло, радар, радиостанция, сателитни връзки. Стоун, искам да ги избегнем. Промени курса така, че да не минат на по-малко от двадесет мили от нас. Просто за по-сигурно.

— Слушам — отвърна Стоун и въведе поправките в курса в компютъра.

След половин час радарът започна да приема силни сигнали от брега. Чуха се шест ясни металически трясъка. Петте бяха на брега, а последният, по всяка вероятност влекачът, се намираше в дълбоки води на сто метра от сушата.

Хуан искаше да изпратят последния безпилотен самолет да направи снимки на района, но Джордж Адамс каза, че лекият радиоуправляем апарат няма да издържи и десет секунди на силния вятър, и предложи да рискуват с бърз разузнавателен полет с хеликоптера. Кабрило се поколеба. Важно беше да имат тактическа информация в какво ще се забъркат, но пък елементът на изненада беше от решаващо значение. Освен това пепелта във въздуха вероятно щеше да задръсти системите на хеликоптера.

— Благодаря, но предпочитам да го държа в резерва — отговори по микрофона Хуан на Адамс, който беше в хангара на „Орегон“. — Запази готовност все пак.

— Прието, шефе.

— Старшият персонал, какво е положението?

Хората му докладваха един по един. Мърфи в оръжейната станция беше спуснал капаците, покриващи картечницата „Гатлинг“ и четиридесетмилиметровото автоматично оръдие. В тръбите имаше две торпеда. Хали щеше да изкара две смени на комуникациите и радарните системи, защото Линда Рос щеше да тръгне с щурмовия екип. Макс Ханли мърмореше нещо, докато се качваше от машинното отделение, за да поеме пълното командване и екипите за контрол върху пораженията. Линкълн и хората му приготвяха лодката и докладваха, че Линда току-що е стигнала при тях. Доктор Хъксли беше готова в лазарета: беше повикала персонала на кухнята да й помага.

Хуан превключи на канала за целия кораб.

— Внимание, до всички членове на екипажа. Говори председателят. Един от нашите хора е на брега. Всички и всеки от нас дължи живота си на Еди Зенг в определен момент, откакто започнахме да работим заедно. Ето защо спасяването му е най-важната ни задача. Второ. Трябва да спасим колкото е възможно повече китайски емигранти. Не знаем колко са и какво е състоянието им, така че трябва да действаме гъвкаво. Трето: вулканът над обекта всеки момент може да изригне. Всичко това, плюс бурята, която вилнее над нас, означава, че най-важното е скоростта. Слизаме и се изнасяме, колкото можем по-бързо. Няма да рискуваме кораба или екипажа, ако времето ни изтича. Не искам да държа речи като Хенри V преди прочутата победа над французите при Азенкур или адмирал Нелсън при Трафалгар. Всички знаете задълженията си и знаете, че всеки друг член на екипажа разчита на вас. Изправени сме пред необичайна ситуация. Този договор далеч надмина онова, за което сте наети. Вече не става дума за пирати, отвличащи кораби в Японско море, а за нелегален трафик на най-ценната стока на света — хора. Не сме дошли тук да напълним джобовете си, а защото дългът ни като членове на цивилизованото общество е да отстояваме онова, което мислим за правилно. Всички имахте време да помислите предварително. Моментът обаче дойде. След по-малко от час ще се сблъскаме с неизвестна сила и съдбата на много хора ще зависи от нас. Знам, че няма да ги разочаровате. — Кабрило щракна радиоуредбата, после отново я включи. — Извинете, че все пак малко прозвучах като Нелсън. Дайте сега да им разгоним фамилията на тия мръсници.