Вглъбен в мислите си, Еди не осъзна, че работникът до него вече е напълнил пластмасовата му кофа с кална руда. Младият китаец се опита да привлече вниманието му, но пазачът пръв забеляза пропуска и удари Еди зад коляното с тежкия маркуч. Кракът на Зенг се огъна, но той не си позволи да падне. Знаеше, че не трябва да поглежда пазача: подобно предизвикателство би разгневило индонезиеца и нещата можеха да станат още по-лоши.
Зенг вдигна на рамо тежката двадесет и пет килограма кофа, като охлузи старите рани, които не заздравяваха, защото постоянно бяха мокри. Танг, съквартирантът му в каютата, беше разпределил времето си така, че да тръгнат надолу по склона заедно. От хората, натъпкани в каютата в деня, когато Еди беше пристигнал, само той и Танг все още бяха живи.
— Мисля, че ще заминат днес — прошепна Танг почти без да движи устни. Главата му беше наведена, погледът му бе прикован в коварната хлъзгава земя.
— Имаш право, приятелю. Скоро ще изпразнят сухия док и ще изтеглят шлепа с фабриката от брега. Не забеляза ли, че й риболовните кораби ги няма?
— Как да не съм? — малко разпалено отговори Танг.
— Единственото по-лошо нещо от смлени люспи е тридневни смлени люспи. — Заобиколиха едно особено опасно място. — Виждам и какво става около кораба, където спят пазачите.
От няколко дни един малък танкер правеше курсове между кораба на пазачите и влекача, с който щяха да изтеглят фабриката. Районът там беше забранен за китайците, но откакто прехвърлянето беше започнало, броят на пазачите бе удвоен. Повечето бяха индонезийци, но имаше и неколцина навъсени бели, които докладваха директно на Савич. Според Еди бяха бивши служители на специалните сили, елитните руски Спецназ. Гледаха с подозрение дори индонезийските пазачи.
Не беше нужно да е гениален, за да разбере, че товарят златото. Според него вече бяха натоварили стотина тона в двата контейнера, прикрепени на палубата на влекача.
— Какво ще стане с нас? — попита Танг.
— Паулус каза на Антон Савич, че ще ни оставят.
— Значи ще умрем на този пуст бряг независимо дали те са тук, или не.
От тъгата в думите му Еди разбра, че младият мъж е стигнал до емоционалния и психическия си предел на издръжливост. Като във всяка друга ситуация на оцеляване, запазването на позитивно отношение беше наполовина спечелената битка да останеш жив. Предишната седмица Еди беше видял хора да издържат на невероятни изпитания, защото не бяха позволили отчаянието да проникне в душите им, докато други умряха само за няколко дни, сякаш искаха смъртта да дойде по-бързо. Еди знаеше, че ако изгуби надежда, Танг няма да изкара и един ден повече.
— Чуй ме. Няма да умрем тук.
Танг се усмихна отпаднало.
— Благодаря за подкрепата, но това е просто благородна лъжа.
— Аз не съм китаец — заяви Еди и веднага се поправи. — Е, китаец съм, но съм израснал в Ню Йорк. Американец съм и разследвам контрабандата на нелегални емигранти. В момента моите хора ме търсят.
— Сериозно?
— На мен ли говориш? — каза Еди на английски, имитираше Робърт де Ниро. И повтори: — На мен ли говориш?
Танг спря и се вторачи в него, не можеше да повярва на ушите си.
— Знам го този филм!
— Гледал си „Шофьор на такси“?
— Да! Прожектираха го в училище, защото беше толкова упадъчен, че накарал един от вашите хора да убие президента.
Еди се усмихна, като си представи как някой комунистически шеф обяснява, че опитът за убийство на Рейгън от Хинкли3 е свързан с упадъка на американските капиталистически нрави.
— Наистина ли си американец?
— Да — отвърна Еди. — И много скоро в залива ще влезе моят кораб.
Танг погледна през рамо към димящия вулкан. Беше на три километра от брега, но сякаш закриваше половината хоризонт. В момента не изригваше, но из въздуха продължаваше да се носи пепел.
— Знам — отговори Еди на незададения въпрос.
— Виж! — Танг посочи към морето. Двата риболовни кораба се връщаха към брега. — Довечера ще има прясна помия.
Зенг се вгледа в тумбестите кораби. Над тях кръжаха чайки.
Нямаше логична причина да се връщат. Нали Савич изоставяше китайците на волята на изригващия вулкан, защо да си прави труда да ги храни? А после забеляза, че се движат по-бързо от обикновено и че не се насочват към пристана, а към влекача, готов да изтегли преработвателната фабрика от брега.
Нещо ставаше. Руските пазачи сигурно също го разбраха, защото стиснаха оръжията си и се разбягаха да намерят укритие.
— След мен — заповяда Зенг.
Бяха близо до коритата, на двадесетина метра от фабриката. Ако страховете на Зенг бяха основателни, значи бяха на открито и изложени на опасност. Той поведе Танг покрай дългите маси и нагоре по хълма, искаше да се отдалечат възможно повече от предстоящия кръстосан огън.
— Какво става? — задъхано попита Танг.
Преди Зенг да успее да отговори, от по-близкия кораб се разнесоха изстрели. Десетината бивши служители на Спецназ вече се бяха скрили и стреляха по индонезийските пазачи.
Индонезийците бяха петдесетина, но по-добрата подготовка и по-хубавите оръжия на силите на Спецназ изравняваха шансовете. Стрелбата стана ожесточена. Руснаците избиваха противника наред.
Моментът на измяната беше подбран безупречно. Савич и Ян Паулус бяха на кораба, на който беше натоварено златото. Сикхът, вероятният режисьор на измяната, вече беше на влекача с неколцина пазачи и надзираваше пренасянето. Влекачът обаче беше завързан за шлепа с преработвателната фабрика с дебели въжета и не можеше да избяга.
От комина на другия влекач, който трябваше да тегли сухия док, излезе черен пушек и тъмната вода под кърмата се разпени, когато витлата се завъртяха. Не можеха обаче да избягат, преди всичкият баласт от сухия док да бъде изхвърлен.
Неколцина пазачи хукнаха надолу по хълма. Скрит зад една скала, Еди изчака един да се приближи и с мълниеносно движение заби изопнатата си длан в носа му. Инерцията на мъжа и силата на удара счупиха носа на пазача и забиха частици кост в мозъка му. Индонезиецът умря още преди да падне на калната земя.
Еди се огледа, за да се увери, че никой не го е видял, и грабна калашника му. После каза на Танг:
— Време е за отплата.
„Орегон“ се озова в най-силната буря, разразила се в Охотско море от четвърт век. Два фронта с ниско налягане, ненаситни дупки в атмосферата, изсмукваха огромни въздушни течения от всички посоки на компаса. Вятърът виеше пронизително и помиташе гребените на вълните. Небето бе тежка сива завеса, вкопчила се в морето, от време на време раздирана от назъбени синкави светкавици. Температурата беше спаднала до пет градуса и заедно с дъжда валеше и градушка, сипеше се върху кораба почти хоризонтално.
„Орегон“ се носеше право към буреносните облаци, носът му разрязваше във вълните широка бразда, пяната хвърчеше чак до комина. Корабът замираше на гребените на вълните сякаш цяла вечност, изложен на най-силния вятър. Кърмата се извисяваше и моторите замлъкваха, защото в дюзите преставаше да нахлува вода. Откъм заслонената подветрена страна воят на вятъра утихваше и зловеща тишина обвиваше кораба. А когато „Орегон“ се спускаше, екипажът на мостика виждаше само развълнувания черен океан.
Носът на тежкия единадесет хиляди тона кораб се забиваше във вълните чак до първата редица люкове. По палубата се плискаше вода чак до кръста, блъскаше се в надстройката и се изливаше от шпигатите като от отворени пожарни кранове.
А после носът отново започваше трудното си издигане по следващата вълна и цикълът се повтаряше.
Две неща даваха възможност на „Орегон“ да се движи с максимална скорост в такава силна буря — чудесните му двигатели и непреклонната воля на капитана му.
Кабрило седеше завързан с предпазен колан в оперативния център. Носеше джинси, черна памучна блуза и плетена шапка. Не се беше бръснал, откакто корабът бе навлязъл в бурята. Сините му очи бяха зачервени от умора и напрежение, но не бяха загубили хищническата си проницателност.
