На третия ден на студ, треперене, постоянно мокрене, от което кожата му се набръчка и побеля, и изтощителна работа Еди започна да осъзнава, че спасяването му може да се забави. Хуан сигурно беше изпратил в Русия човек, за да наеме хеликоптер и поне да прелети над района. Но никакви хеликоптери нямаше. Зенг работеше заедно с останалите и без да разсъждава, влачеше кал по склона. Работеха като мравки, които не знаят нищо друго, освен да следват инстинктите си.

Обувките му се скъсаха и той ги хвърли. Всеки път, когато си поемаше дълбоко дъх, усещаше леко хриптене някъде дълбоко в белите си дробове. В началото беше в много по-добра форма от останалите, защото организмът му беше свикнал с редовно хранене и почивка, за разлика от селяните, които цял живот бяха гладували и не познаваха нищо друго, освен усилен труд. Двама от мъжете в каютата умряха. Единият беше затрупан от свлачище, а другия го преби един пазач — толкова жестоко, че когато умря, от ушите и очите му течеше кръв.

На петия ден гърбът го болеше от особено жесток побой с камшик, който не беше заслужил, и Еди Зенг осъзна две неща. Първото беше, че предавателят в крака му не работи, а второто, че ще умре на този бряг.

Сутринта на шестия ден, когато извеждаха работните екипи, в студа преди разсъмване, видяха в залива огромен кораб. Беше плаващ док и отначало Еди го помисли за „Маус“. Дори от разстояние смрадта, разнасяща се от черната грамада, беше непоносима.

Пазачът го сръга с палката в бъбреците да тръгва. Еди осъзна, че това е робски кораб, натоварен с работници, които да заместят починалите и изнемощелите, които вече не можеха да се вдигнат от леглата, колкото и да ги биеха. Запита се колко стотици или хиляди вече са загинали само за да бъдат заменени с постоянен поток от изпълнени с надежда емигранти, които вярваха, че са купили шанса си да бъдат свободни.

— Така ме доведоха тук — отбеляза Танг, единият му съквартирант, докато се влачеха нагоре по хлъзгавия склон. Той беше тук от четири месеца. Тялото му беше мършаво и Еди ясно виждаше гръдната му кост и ребрата през скъсаната риза. Беше двадесет и седем годишен, но изглеждаше на шестдесет. — Натовариха ни на един стар кораб, който после влезе в друг, още по-голям, като този. Ако изобщо можеш да си го представиш, пътуването беше по-лошо от работата, която ни принуждават да вършим.

Когато напълниха кофите и се повлякоха надолу към коритата, от търбуха на сухия док вече бавно излизаше покрит с ръжда кораб. Работници изхвърляха големи вързопи от палубата му.

— Трупове — каза Танг. — Това ме принудиха да правя. Трябваше да изхвърлим труповете на онези, които не оцеляха от пътуването.

— Колко бяха?

— Стотина, може би и повече. Изхвърлих телата на двама мои братовчеди и на най-добрия си приятел.

Танг не забави крачка, но Еди разбра, че силите го напускат.

— И сега ще изтеглят кораба на брега и ще го използват за настаняване на още работници, така ли?

— Първо ще натрупат камъни около него и ще го скрият под мрежи, за да не се вижда от въздуха.

— А от морето? Мината е обърната към водата.

Танг поклати глава.

— Освен двата риболовни кораба не съм виждал други, откакто съм пристигнал. Мисля, че сме твърде далеч от корабните пътища.

Тъкмо стигнаха до коритата и Еди изведнъж падна по гръб, сякаш дръпнаха килим под краката му. Стъписан, той се огледа и видя, че стотици други работници също са паднали. И тогава усети, че земята се тресе.

Трусът утихна, но плътният тътен продължи да отеква като далечен гръм.

Зенг стана и заизбърсва калта от дрипавите си дрехи. Вниманието на всички беше насочено към най-високия планински връх. От него изригваше пара и черна пепел и скоро щеше да закрие слънцето.

Вратата на фабриката се отвори и отвътре изскочи мъж, слагаше си противогаз, докато бягаше. Беше първият бял, когото Еди виждаше в мината.

— Това я Ян Паулус — прошепна Танг. — Шефът.

Ян Паулус беше едър и як, с широки рамене, загоряло от слънцето лице и големи като наковални ръце. Спря на няколко крачки от Еди и Танг и се втренчи в изригващия високо над залива вулкан. После извади сателитен телефон от калъф, закачен на колана му, издърпа антената, изчака, за да се увери, че има сигнал, и набра някакъв номер.

— Антон, обажда се Паулус — каза на английски и се заслуша. — Не съм изненадан, че си го усетил в Петропавловск. Адски ни разтърси. Беше най-силното досега, но не затова те търся. Вулканът над обекта се активизира. Последва кратко мълчание. — Защото десетина пъти говорихме за тази вероятност и виждам проклет огромен облак и пара, затова знам. Ако вулканът наистина изригне, свършено е с нас.

Сякаш за да наблегне на думите му, земята отново се разтресе от лек вторичен трус.

— И този ли усети, Савич? — иронично попита Паулус и пак се заслуша за миг. — Уверенията ти не означават нищо. Моят задник се пържи, докато ти си киснеш в хотелска сауна на триста километра оттук. — Огледа се и отново се заслуша.

Еди побърза да изсипе кофата си в коритото, въпреки че в нея не беше останало почти нищо. Надяваше се, че шефът на мината не е забелязал, че подслушва.

— Да, „Соури“ току-що пристигна. Разтоварват най-новата група китайци в поредното ръждясало корито на Шиер Сингх. Щом приключат, ще натоваря първата пратка, както се уговорихме миналата седмица.

И намръщено погледна Еди. Той нямаше друг избор, освен да тръгне, но продължи да слуша, доколкото можеше.

— Току-що завършихме поредното извличане с живак, така че моментът е подходящ да помислим поне да преместим преработващия завод по-нататък по брега, докато не разберем какво ще стане с вулкана. Ти имаш достатъчно влияние да попречиш на твоите руснаци да не изпращат учени тук да го наблюдават, но не можеш да предотвратиш изригването, нали така. Защо не се качиш на хеликоптера и не дойдеш да видиш? А през това време аз ще кроя планове как да се измъкна оттук. — Паулус повиши тон, сякаш връзката бе отслабнала. — Какво? На кого му пука за тях? Можем да евакуираме пазачите със „Соури“. Сингх ще ни осигури още кораби, а всяка година един милион китайци искат да напуснат страната си. Можем да заменим повечето от тях… Какво от това, че ще загубим един-два месеца? Вече имаме достатъчно суровина за секачите на монети… Добре, като се видим, ще се разберем.

Танг вече се беше отдалечил и се катереше по хълма с отпуснатата походка на стадно животно. Еди не си направи труда да го настигне. Гледаше уголемяващия се облак пепел в небето и мислеше за онова, което беше чул. Паулус искаше да евакуира хората си, но явно му трябваше разрешение от човек на име Антон, който имаше такова голямо влияние, че можеше да попречи на руските вулканолози да посетят района. Беше казал, че моментът е подходящ. Сухият док беше тук, мощните влекачи бяха готови да потеглят, изглежда, беше натрупан голям запас от злато, определен да бъде насечен на монети. Рудопреработвателният завод, безспорно най-важното и скъпо оборудване, можеше да бъде преместен на безопасно място. Използваните за спални помещения изтеглени на брега кораби струваха само цената си в отпадъци, а тези хора имаха връзка да се сдобият с още. Оставаха само работниците, но както беше казал Паулус, всяка година един милион китайци нелегално напускаха страната и замяната на робския труд не беше проблем.

Еди разбра извратената им логика. Единственото ценно нещо, което щяха да изгубят, беше времето.

Последва още един трус. Еди знаеше, че има реална опасност вулканът да изригне, и си представи катастрофална експлозия като онази, изравнила със земята неколкостотин квадратни мили около връх Сейнт Хелън в Съединените щати. Нямаше начин някой да избяга от такъв взрив. През последните няколко дни Зенг се беше примирил, че ще трябва да работи седмици или дори месеци, докато Хуан го намери, и не се съмняваше, че все някога ще го спасят. Корпорацията не изоставяше хората си.

Но също като Паулус и Савич, единственото, с което Еди Зенг вече не разполагаше, беше времето.