Водата се стичаше надолу и се превръщаше в глинена каша, коварна като плаващи пясъци. Докато Еди гледаше втрещен, по склона безшумно се плъзна гъста вълна от кал. По-бавните работници бяха пометени от нея и се затъркаляха надолу. Някои се изправиха бързо, други — по-бавно. Един човек не можа да стане и беше погребан жив.

Никой не спря да работи.

Над обекта беше опъната камуфлажна мрежа, боядисана в същите оттенъци на сиво, черно и кафяво като околния пейзаж, така че мястото не се забелязваше отгоре.

Близо до брега работници с отчаяни очи изсипваха кофите в серия корита за промиване, приспособления, едва ли променени от въвеждането им преди повече от столетие. Калта се отмиваше на дълги маси чрез леко клатене и водата се изливаше в улей. На дъното на улея имаше прегради, които улавяха и отделяха тежките частици от по-леките примеси. Нерудоносната кал падаше в края на коритата и накрая стигаше до океана, където се разпръскваше в кафяво петно, а събраната руда трябваше да се остърже и прехвърли за по-нататъшно пречистване.

Бригада работници образуваха човешка верига от масите до триетажна сграда близо до брега. Кофите с рудата, пречистена в коритата, се подаваха от ръка на ръка и люшкането им приличаше на вълнообразните движения на грамаден червей. Еди забеляза, че преработвателният завод е прикрепен за плосък океански шлеп, който лесно може да бъде изтеглен от обекта. От нисък комин се издигаха струйки бял пушек: за процеса, използван за получаването на крайния продукт, явно бе необходима висока температура.

Въоръжени мъже, облечени подходящо за студеното време с дебели панталони и якета и с гумени ботуши, охраняваха обширната работна площадка. Всички носеха автомати АК–47 и палки или къси бичове. На върха на хълма имаше само неколцина пазачи, но долу, където рудодобивният процес завършваше, имаше повече. Четирима наблюдаваха десетината корита, а на всеки десет работници в бригадата с кофите беше определен по един пазач. Плющенето на камшиците звучеше като хор, съпровождащ движенията на работниците.

Ограда от бодлива тел не позволяваше на китайците да се доближат до другата страна на сградата, където една верижна машина — приличаше на полярна моторна шейна — имаше пряк достъп до отчасти заровен крайцер, изтеглен на брега.

В оградената страна откъм работниците имаше и други кораби — малки и толкова разнебитени, че беше изумително как са оцелели по време на пътуването дотук. Те също бяха полузатрупани с камъни и на палубите им бяха разпънати мрежи, за да прикрият очертанията им.

Еди осъзна, че това са спалните помещения за работниците.

Всъщност не бяха работници, а роби, принудени да копаят в хълма при невъобразимо мизерни условия.

На света имаше само няколко неща, които можеха да породят такава ненаситна алчност. И той инстинктивно разбра какво се добива тук — злато.

Беше учил геология още по-отдавна, но си спомняше достатъчно. Някой бе открил златна жила в хълма. Водните оръдия действаха с хидрокинетично налягане, за да разтрошават почвата така, че да се подава към коритата. Оттам концентратът се завърташе в центрофуги, които отсяваха по-леките частици. Финалният процес беше изваденото от дъното на центрофугите да се хвърли в живак, единственото вещество на света, което привличаше ценния метал. След като се свържеше с микрочастиците злато, топчето живак се разтопяваше и изпаряваше и оставаше чистото злато.

В по-модерните технологии живачните изпарения се улавяха отново, кондензираха се и се използваха повторно в затворена система, която не позволяваше на работниците да влизат в контакт със смъртоносния метал. Ако се съдеше по окаяното състояние на хората тук, те очевидно бяха подложени на неописуемо големи живачни изпарения. А живакът е една от най-безмилостните отрови на света.

Няколкото секунди, през които Еди възприемаше чудовищността на работата, бяха последните, през които беше пощаден от похитителите си. После им заповядаха да се строят в редица. Един индонезийски пазач заключи около врата му синджир с плочка, на която бе щампован идентификационен номер, друг записа номера в счетоводна книга. Поведоха ги към един очукан лайнер и ги настаниха в неотоплени каюти. Корабът не беше луксозен и в помещение за двама бяха натъпкани койки за десет души. От вонята беше ясно, че канализацията не работи, а и беше студено. Еди виждаше дъха си. На леглата имаше втвърдени от кал одеяла, дюшеците бяха влажни и мухлясали. Очевидно, след като смяната свършеше, работниците грохваха на леглата мокри и мръсни.

Пазачите ги подкараха по-нататък. Показаха им къде ще се хранят — в главната трапезария на кораба. Мебелите бяха изнесени, стените бяха голи, металният под също. Отново им заповядаха да се наредят на опашка и всеки взе мръсна тенекиена паница от една купчина. Един китаец с гипсирана дясна ръка слагаше по шепа ориз в паниците им. Друг, също с лявата, изливаше върху ориза по черпак сивкаворозова помия от огромен казан.

Буламачът изобщо не ставаше за ядене. По-късно Еди щеше да научи, че отговорниците на мината изпращат два риболовни кораба да тралят дъното и каквото уловят, се пуска в гигантска мелачка.

Пет минути след като насядаха на пода и запреглъщаха противната каша, пазачът вдигна оръжието си и извика:

— Стани!

Еди знаеше, че трябва да има сили, затова изгълта остатъка от буламача, без да обръща внимание на дращенето на рибените люспи.

— Ядохте сега, защото сте нови — добави пазачът. — Отсега нататък ще получавате храна, след като смяната ви свърши.

Отново ги изведоха навън и Еди чак сега усети постоянния вятър, който повяваше от морето, минаваше през дрехите и сякаш пронизваше костите. Вятърът носеше и вулканична пепел и това затвърди предположенията му, че се намира на полуостров Камчатка. Заповядаха им да влачат кофи нагоре по хълма и когато започнаха първото от вероятно стотината мъчителни изкачвания за деня, Еди се потупа по бедрото, където беше имплантирано проследяващото устройство на доктор Хъксли.

Намираше се далеч от „Орегон“, но знаеше, че не е сам. Щяха да минат един-два дни и Хуан щеше да изпрати екип и кошмарът щеше да свърши, преди всъщност да е започнал.

Вечерта разговаря с един от мъжете в каютата. Нямаше електричество и изтощените работници шепнеха в мрака. Всички имаха подобни истории и бяха нелегално изведени от Китай като емигранти в товарни контейнери. Бяха платили на змийските глави да ги закарат в Япония, но се бяха озовали на този бряг.

— Откога си тук? — попита Еди.

— От цяла вечност — отвърна безплътният глас до ухото му.

— Сериозно. Откога?

— От четири месеца — отговори човекът и се премести в тъмнината, за да намери не толкова влажно място на дюшека. — Но мината работи много по-отдавна, може би от години.

— Някой опитвал ли се е да избяга?

— Къде? — попита друг глас. — Не можем да плуваме. Водата е твърде студена, а и строго пазят риболовните кораби. Пък и те са тук само докато разтоварят улова. Нали видя планината. Дори ако се промъкнеш покрай охраната, макар че никой досега не е успял да го направи, няма да изкараш и един ден там.

— Те ни притежават — отбеляза трети. — Притежават ни от мига, в който казахме, че искаме да напуснем Китай. Има ли значение дали ще умрем от работа тук, в текстилна фабрика в родината или в някой спарен цех в Ню Йорк? Това ни е съдбата. Работим и после умираме. Тук съм от десет месеца. Всички, които в началото бяха в тази каюта, умряха. Не си въобразявай, че ще избягаш, приятелю. Оттук има само един изход — смъртта.

Еди се поколеба дали да не им каже кой е всъщност. Съмняваше се, че надзирателите на мината са внедрили информатори сред тези нещастници. Не можеше обаче да отхвърли мисълта, че някой няма да го предаде заради допълнителна порция храна или сухо одеяло. Колкото и да искаше да даде на тези изтерзани души зрънце надежда, това противоречеше на дългогодишното му обучение и опит. Накрая остави изтощението да надделее над влажните завивки и болката в ставите. Двама от хората в каютата кашляха цяла нощ. Сигурно бяха болни от пневмония или нещо по-лошо. Мизерните условия и оскъдните дажби сто на сто водеха до ужасни болести.