Не разбираше защо Виктория отказва да съдейства. Ако беше в пълно съзнание, докато я спасяваха, както му се бе сторило, тогава сигурно си спомняше какво бе написал на водолазната плоча: че е член на охранителна компания, която се бори с пиратството. Дали тази задача пречеше по някакъв начин на работата й? Това беше малко вероятно, но как би могъл да не го вземе под внимание? В нищо нямаше логика.

Реши, че е най-добре да я свалят от „Орегон“ колкото е възможно по-скоро и да продължат с издирването. Вярваше, че хората му ще разнищят загадката и ще разберат какво всъщност става.

Марк Мърфи не беше на смяна, но Хуан се зарадва, като го намери в оръжейната станция. Мърфи се беше издокарал с тениска от концерт на група на име „Повръщащите музи“. Като имаше предвид музикалните му предпочитания, Кабрило не се изненада, че не ги е чувал, и за пореден път благодари на Бога, че каютата му не е близо до тази на младия специалист по оръжията. Щом го видя, Марк свали слушалките от главата си. Дори от разстояние Хуан чу звуците на техно музиката, увеличени до децибели, от които би се напукала мазилка.

— Искаш ли да проучиш нещо, Мърфи?

— Разбира се. Какво?

— Търся кораб, достатъчно голям, за да бъде сбъркан с остров, и с абсолютно правоъгълен силует.

— Само това ли? — Марк очевидно очакваше още информация.

— Бил е в района преди четири дни.

Мърфи като че ли очакваше по-голямо предизвикателство.

— В такъв случай търся или голям контейнеровоз, супертанкер или може би самолетоносач.

— Съмнявам се да е самолетоносач, но все пак въведи това в параметрите на търсене.

Всички станции на мостика имаха достъп до главния компютър на „Орегон“, така че Марк остана на мястото си, докато преравяше морската база данни за издирване на плавателни съдове в Японско море. Беше прегърбил рамене и тактуваше с крак в ритъм с музиката, лееща се от слушалките му.

— Какво е положението с хеликоптера от Япония? — попита Хуан.

— Ще пристигне след три часа — отговори Линда. Трафикът в региона беше натоварен — в обхвата от сто мили на радара на „Орегон“ имаше пет кораба — и те не можеха да се изложат на риск от разкриване, като подадат пълна тяга на огромните двигатели. Така че сега се движеха само с двадесет и два възела и чакаха срещата с чартърния хеликоптер.

— Ще отида в каютата си да информирам Хироши Кацуи, че консорциумът му ни дължи два милиона долара. Извикай ме, когато Марк попадне на нещо, или щом хеликоптерът се приближи на десет мили.

— Слушам, капитане.

От час и половина скрийнсейвърът сменяше различни геометрични фигури на екрана с течни кристали. Хуан седеше на бюрото си и ги гледаше, без да ги вижда. Беше написал само единадесет думи от доклада си до Хироши. Дори ако оставеше настрана сдържаността на Тори, нищо не отговаряше на очакванията му. Екип от командоси ли беше нападнал „Авалон“? И ако беше така, защо? Най-вероятният отговор беше да попречат на екипажа да види какво става на другите два кораба. Прав ли беше Марк, че единият е бил самолетоносач и че това е било операция на правителството?

Проблемът беше, че единствената военноморска сила в района, която имаше самолетоносачи, бяха Съединените щати. Китай искаше да купи един стар руски самолетоносач, но доколкото Кабрило знаеше, все още се водеха преговори, а нямаше начин пиратите да са откраднали самолетоносач. Хуан беше убеден, че Тори е видяла някакъв друг вид плавателен съд. Не отхвърляше вероятността „Авалон“ да е бил нападнат от обучени командоси, но нямаше представа какво общо могат да имат те с пиратите, които Хироши ги беше наел да унищожат. Заедно ли действаха?

Вътрешният телефон иззвъня.

— Хуан, обажда се Джулия. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми?

Кабрило се зарадва, че поне временно ще се отърве от въпросите, който се въртяха в съзнанието му, излезе от каютата и слезе в лазарета.

Джулия беше в модерно обзаведеното травматологично отделение. Температурата на въздуха беше осемнадесет градуса. На носилка под ярките лампи лежеше покрит с чаршаф труп. Хъксли беше със зелена хирургична престилка. Ръкавиците й бяха изцапани с кръв. Мощните вентилатори не позволяваха в помещението да се натрупат неприятни миризми, но Хуан долови смрад на разложение.

— Това някой от китайските емигранти ли е?

— Не, един от пиратите. Искаш ли да погледнеш?

Кабрило не каза нищо и Джулия смъкна чаршафа.

Смъртта както винаги изглеждаше унизителна, особено при вида на големия разрез, който Хъксли бе направила, за да прегледа гърдите и корема. Мъжът беше млад, най-много двадесетгодишен, и мършав, сякаш беше умрял от глад. Косата му беше черна и провиснала, дланите и петите му бяха загрубели. Маратонките му вероятно бяха откраднати в някое предишно нападение и бяха първото, което бе притежавал. В средата на челото му имаше дупка от куршум, грозно трето око с набръчкани краища.

Кабрило не можеше да отрече жестокостта на пиратите, но въпреки това изпита и известно съчувствие. Не знаеше какви обстоятелства са принудили този младеж да извършва престъпления, но знаеше, че би трябвало да е със семейството си, а не положен върху маса за аутопсии като екземпляр за дисекции.

— Е, какво разбра? — попита той, когато Джулия отново покри трупа с чаршафа.

— Мъртъв е.

— Виждам. Нали си му направила аутопсия.

— Искам да кажа, че дори ако не беше прострелян в главата, пак щеше да умре, вероятно след няколко месеца. — Тя му направи знак да се приближи до компютъра. Екранът показваше спектрографските линии на пробата, която анализираше. Хуан нямаше представа какво гледа. Озадаченото му изражение настояваше за обяснение. — Това е косъм, анализиран с оптически емисионен спектрограф. — Корпорацията беше купила апарата на стойност един милион долара не само за лазарета, но и за изследване на незабележими с просто око доказателства. Предишната година спектрографът беше изиграл ключова роля в проследяването и намирането на изчезнал товар с експлозиви. — Докато го преглеждах, забелязах много важна симптомология. Първо, той е бил на път да получи пълна бъбречна недостатъчност. Второ, страда от анемия. Венците му са силно възпалени от гингивит в късен стадий. Видях поражения в храносмилателния тракт и съсирена кръв в двете ноздри. Това ме накара да стигна до определен извод и изследването на косъма го потвърди.

— Какво?

— Бил е изложен на продължително излагане на токсични нива на живак.

— Живак?

— Да. Ако човек не се лекува, живакът, като другите тежки метали, се натрупва в тъканите и косата и накрая отравя организма, но преди това причинява умопомрачение, просто разяжда мозъка. Обзалагам се, че ако отново изгледаш видеозаписа на пиратската атака, ще видиш, че те се бият, без да мислят за живота си. Нивото на отравяне с живак е увредило преценката на този младеж дотолкова, че той се е биел каквото и да се случи.

— Някои се опитаха да избягат — подчерта Хуан.

— Не всички са били изложени толкова продължително на въздействието на живака.

— Ами китайците?

— Проверих само един. Беше чист.

— А този е пълен с живак?

— Може да напълниш няколко термометъра. Изследвах двама от другите пирати и открих същото. Обзалагам се, че всичките страдат от отравянето в една или друга степен.

Кабрило потърка брадичката си.

— Ако намерим източника на живака, може да открием бърлогата на пиратите.

— Логично е — съгласи се Джулия, изхлузи ръкавиците си, свали хирургичната си шапка и завърза опашката си с отработено движение. — Може да получиш живачно отравяне, като ядеш заразена риба, но рискът е предимно за децата и бременните. Ако се съди по количеството в този човек, бих се обзаложила, че базата им се намира близо до замърсен индустриален обект или стара живачна мина.

— Знаеш ли дали в района има такива мини?

— Работата ми е да разкривам медицински загадки и да ви шия — усмихна се Джулия. — Ако искаш уроци по геология, обади се на някой друг.