Тори се огледа.

— Това е лазарет на кораб — обясни лекарката. — Аз съм Джулия Хъксли. Това са Макс Ханли и нашият капитан Хуан Кабрило. Той те спаси.

Виктория отново почувства, че познава този мъж и че е чувала името му.

— Спасил ме е?

— Не си ли спомняш какво се случи? — попита Ханли.

Тори се замисли.

— Нападнаха ни. Аз спях. Чух изстрели. Това ме събуди. Скрих се в каютата си и после… — И млъкна смутено.

— Спокойно — каза Кабрило. — Няма защо да бързаш. Преживяла си същински ад.

— След атаката обиколих кораба. — Тори изведнъж закри лицето си с ръце и се разрида. Хуан сложи ръка на рамото й и това я успокои. — Трупове. Всички от екипажа бяха мъртви. След това… не си спомням нищо.

— Не е за чудене — рече доктор Хъксли. — Съзнанието има защитен механизъм, който ни предпазва от травма.

— Пиратите са нападнали кораба ви и са го потопили — каза капитанът. — Случайно минавахме оттам, преди да беше потънал прекалено дълбоко, и те извадихме.

— Разминала си се на косъм от смъртта — добави Макс Ханли. — От атаката са изминали няколко дни. Корабът ви се е задържал в област с вода с високо съдържание на сол.

— Дни? — възкликна Виктория.

— Представи си, че си била като Йона. — Кабрило се усмихна. — Само че ние трябваше да те измъкнем от корема на кита.

Очите й се отвориха широко.

— Сега си спомних кой си! Видях те през илюминатора. Ти доплува, за да ме извадиш.

Хуан махна пренебрежително, сякаш искаше да каже, че не е направил нищо особено.

— Ти ми каза да отида до люка на задната палуба и да затворя херметичните врати. И сигурно си пробил дупки в люка. Мислех, че ще ме убиеш, насмалко да се върна в каютата. После обаче разбрах, че изравняваш налягането, за да можеш да ме измъкнеш. Най-лошото беше да усещам как водата сантиметър по сантиметър се издига. Качих се на палубата на мостика, за да съм по-далеч от нея, но накрая нямаше къде да отида. — Тори млъкна, сякаш отново почувства агонията от смразяващата вода. — Накрая стигна до гърдите ми. Сякаш измина цяла вечност. Господи, никога не ми е било толкова студено. Изненадана съм, че зъбите ми не се строшиха от тракане. И следващото, което помня, е, че се събудих тук.

— Корабът ви започна да потъва много по-бързо и се наклони, щом носът се напълни с вода. Сигурно си се блъснала в перило или в тръба и си си ударила главата. Когато най-после отворих вратата, ти не дишаше и имаше рана на черепа.

Тори докосна мястото и усети дебела превръзка.

— Свързахме се с Кралското географско дружество — продължи Кабрило. — Сигурно вече са казали на семейството ти, че си добре. В Япония чака чартърен хеликоптер, който ще те закара в болница веднага щом стигнем дотам. Убедена ли си, че не си спомняш нищо друго за атаката? Много е важно.

Виктория се намръщи в опит да се съсредоточи.

— Не, съжалявам. — Погледна Джулия. — Мисля, че имаш право. Съзнанието ми е блокирало всичко.

— Снощи, когато те доведоха на кораба, ти разговаря с третия помощник-капитан. Казва се Линда Рос. Помниш ли, че говори с нея?

— Не — малко раздразнено отвърна Тори. — Сигурно не съм била на себе си.

Въпреки предупредителния поглед на Джулия Хуан продължи:

— Ти й каза името си и че си изследовател. Разказа за нападението. Скрила си се, докато един пират претърсил каютата ти. Бил с черна униформа и черни кубинки.

— Щом казваш, така трябва да е било.

— Видяла си два други кораба наблизо. Отначало си помислила единия за остров, защото бил много голям. Описа го като огромен паралелепипед. Другият бил по-малък и изглеждало така, сякаш двата щели да се сблъскат.

— Щом не си спомням, че съм била затворена на „Авалон“ цели четири дни, със сигурност нямам представа какво се е случило минути преди нападението. Съжалявам. — Тори се обърна към Джулия. — Докторе, искам да си почина.

— Разбира се — отвърна Хъксли. — Кабинетът ми е пред стаята ти. Извикай, ако се нуждаеш от нещо.

— Благодаря. — Виктория погледна Хуан със странно изражение, което бързо изчезна. — Благодаря и на теб, че спаси живота ми.

Той отново докосна рамото й.

— Моля.

— Страхотна хубавица — отбеляза Макс, когато двамата с Кабрило излязоха в коридора.

— Страхотна лъжкиня — поправи го Хуан.

— Да, и това — съгласи се Макс и почука с лулата си по големите си зъби.

— Е, какво мислиш?

— За кое? Че е добра лъжкиня или защо ни излъга?

— И за двете.

— Нямам представа. Радвам се обаче, че Линда предвидливо я разпита снощи.

— Аз не бих се сетил да го направя — призна Кабрило.

— Ти беше в такова състояние, че се чудя как изобщо си намерил каютата си.

— Линда каза, че начинът, по който Тори описала корабите и пиратите, я навел на мисълта, че има военна подготовка.

— Или изследователска и просто прилага уменията си за научни наблюдения към всичко, което види.

— Тогава защо излъга, че не си спомня какво й се е случило, докато е била затворена на „Авалон“? — Хуан се навъси. — Никой не й каза колко време е била там, но тя знаеше точно колко дни. В нея има нещо повече, отколкото показва.

— Не можем да я принудим да ни каже, нито да я задържим. Хеликоптерът на Кралското географско дружество ще е тук след няколко часа.

— И униформите — продължи Кабрило, сякаш не беше чул думите на Ханли. — Каза, че пиратите били с черни униформи. Типовете, с които се сблъскахме снощи, бяха с джинси, къси панталони и тениски. Нещо не се връзва.

Влязоха в оперативния център. Дежурна беше Линда Рос. Седеше пред командната станция и ядеше сандвич.

— Как мина? — попита с пълна уста и веднага я закри със салфетка. — Извинявайте.

— Може да се смяташ за служител на месеца — отвърна Хуан. — Разговорът ти с Тори снощи е гениално хрумване. Днес тя твърди, че не си спомня нищо — нито корабите и униформите, нито дори какво е правила, докато „Авалон“ е потъвал. Между другото, Тори не можа да огледа добре басейна, нали?

— Не. Джулия уви главата й в гореща хавлия веднага щом я извадиха от водата. Всъщност Тори проговори едва когато я заведохме в лазарета и Хъксли започна да я затопля. Беше посиняла като сойка и трепереше като трепетлика, но беше абсолютно сигурна какво е видяла. Накара ме да повторя, че големият кораб бил като паралелепипед. А сега не си спомня, така ли?

— Убедени сме, че си спомня, но не иска да каже — отвърна Макс.

— Защо?

Кабрило провери списъка с дежурствата.

— Това е въпрос за един милион долара. Ако отговориш, получаваш място на служебния паркинг.

— Хубава награда, но колата ми е на десет хиляди мили в гараж в Ричмънд. — Линда се засмя, но веднага стана сериозна. — Както вече споменах, когато разговаряхме, имах чувството, че Тори ми докладва, сякаш съм й командир.

Хуан не се съмняваше в преценката й. Линда имаше богат опит в разпитите и знаеше какво говори.

— Не е била сигурна дали ще оживее, затова е трябвало да каже на някого какво знае.

Линда кимна.

— И аз мисля така.

— А сега, като разбра, че ще се оправи, млъкна като риба. Струва ми се, че госпожица Болинджър е нещо повече от скромна морска изследователка.

— Да, това би обяснило как е успяла да оцелее от изпитанието, без да загуби разсъдъка си — отбеляза Макс.

Кабрило изведнъж осъзна, че съвсем не става дума за рутинна операция за изчистването на Японско море от пирати, а за нещо много по-голямо. Ако можеше да се вярва на Тори, а нямаше нищо по-искрено от предсмъртна изповед, в тези води имаше два вида пирати — бандити като тези, които бяха срещнали предишната нощ, и мъжете в черни униформи, нападнали „Авалон“. Виктория беше казала на Линда, че са методични и бързи. Според описанието й приличаха по-скоро на командоси, отколкото на недисциплинираните главорези, опитали се да превземат „Орегон“. А загадъчните кораби, които Тори бе забелязала по време на атаката? Хуан нямаше представа каква е ролята им. И затворените в товарния контейнер безобидни китайски емигранти? Бяха ли платили най-високата цена, за да са на неподходящото място в неподходящия момент, или по някакъв начин бяха замесени?