Пиа отвори, огледа го и поклати глава.

— Сякаш си изпълзял от морето. — Дръпна го за ръкава да влезе и му нареди да иде в банята и да се съблече. Беше прекалено мокър, за да протестира. Докато сваляше дрехите си, Пиа открехна вратата и му метна кърпа и сухи дрехи.

— Сигурна бях, че дрехите на мъжа ми ще ти станат — доволно отбеляза тя, когато Остин излезе от банята. — И той беше здравеняк като теб.

Докато Пиа нареждаше масата, Остин простря дрехите си до печката на дърва, после седна до нея да се стопли, докато Пиа не обяви, че вечерята е готова.

Печената треска се топеше в устата. Пиха леко бяло вино. Десертът бе пудинг със стафиди. Докато се хранеха, тя му разказа за живота си на островите, а Остин сподели това-онова за работата си в НАМПД. Пиа остана силно впечатлена от пътешествията му из целия свят.

— Забравих да те попитам, хареса ли ти разходката, независимо от дъжда? — попита тя, докато разчистваше масата.

— Качих се до върха на скалите. Гледката е невероятна. Видях и фермата. Допускат ли посетители?

— О, не — Пиа поклати глава. — Не пускат никого. Нали ти обясних, никой от селото не работи там. Покрай брега има път. Използваха го по време на строителството, но сега е преграден с висока ограда. Всичко идва и заминава по море. Там си е просто отделно градче.

— Интересно. Жалко, че никой не може да влезе.

Пиа му напълни чашата и го изгледа лукаво.

— Ако искам, мога да вляза за нула време — през Портата на русалката.

— Портата на русалката ли?

— Един проход в края на старото пристанище. Баща ми понякога ме взимаше с лодката и отивахме там. Никога не ме е пускал вътре. Опасно е заради теченията и скалите. Неколцина се удавили, докато се опитвали да минат оттам, затова рибарите стоят настрана. Казват, че там обитавали духовете на умрелите. Можеш да чуеш стоновете им, но това е всъщност само вятърът, който духа в пещерите.

— Изглежда, баща ти не се е страхувал от призраци.

— Не се страхуваше от нищо.

— Какво общо имат тези пещери с фермата?

— През тях може да се влезе вътре. Едната пещера е свързана с друга, която води до старото пристанище. Баща ми разказваше, че имало рисунки по стените. Чакай, ще ти покажа.

Отиде до библиотеката и извади стар семеен албум. Между снимките имаше сгънат лист. Пиа го разгъна и го сложи на масата. На хартията имаше груби скици на бизон и елен. По-интересни за Остин бяха изображенията на дълги грациозни съдове с платна и гребла.

— Това са много стари рисунки — каза той, макар да не можеше да определи към коя епоха принадлежат. — Баща ти показвал ли ги е на някой?

— Не и извън семейството. Искаше да запази пещерите в тайна. Боеше се, че ако хората разберат за рисунките, ще ги унищожат.

— Значи в пещерите не може да се влезе по суша?

— Има път, но е затрупан от паднали скали. Баща ми казваше, че лесно можели да се махнат. Искаше да доведе специалисти от университета, та да се заемат с проучването, но умря в една буря.

— Моите съболезнования.

Пиа се усмихна.

— Вече ти казах, не се боеше от нищо. Както и да е, след смъртта му майка се премести при роднини. Върнах се тук със съпруга си. Бях прекалено заета с отглеждането на децата, за да мисля за пещерите. После рибовъдната компания купи земята и старата китоловна станция и оттогава никой не може да иде там.

— Има ли и други рисунки?

Тя поклати глава.

— Татко се опита да направи карта на пещерите, но не зная какво стана с нея. Казваше, че онези, които са оставили рисунките, са били доста хитри. Използвали изображенията на риби и птици като знаци. Следваш ли правилната риба, няма да се изгубиш. Някои от разклоненията са задънени.

Продължиха да разговарят. Накрая Остин си погледна часовника и каза, че е време да тръгва. Пиа не го пусна, докато не й обеща, че ще дойде на вечеря и следващия ден. Той подкара колата по пустия път в приглушената светлина, която щеше да се запази цяла нощ на тези ширини.

Голямата къща светеше, но Йепсен не се виждаше никъде. Остин предположи, че си е легнал. Дъждът бе спрял. Той се качи на верандата и постоя известно време, загледан към притихналото село и залива, след което се прибра да си легне. Макар селото да изглеждаше спокойно, не можеше да се отърси от усещането, че тук се крият някакви мрачни тайни. Увери се, че е затворил вратата и прозорците, преди да изгаси осветлението.

Пол Траут караше широкия военен джип по натоварените улици на Вашингтон като състезател на финалите за Суперкупата. Макар двамата с Гамей често да използваха хамъра за семейни излети из Вирджиния, нито едно препятствие по черните пътища на провинцията не можеше да се сравнява с предизвикателствата на шофирането в столицата. Гамей гледаше за дупки, а Пол даваше газ почти без да се оглежда. Способността им да работят заедно като добре смазана машина бе жизненоважна за безкрайните мисии в НАМПД и се дължеше на проницателността на адмирал Сандекър, който ги бе наел.

Пол зави по една тясна улица в Джорджтаун, паркира джипа зад тухлената им къща и двамата се втурнаха към вратата. Само след минути се качваха в едно такси с набързо приготвени сакове в ръце. Служебният самолет на НАМПД ги очакваше на летището и загряваше двигатели. Пилотът бе жена — караше група учени до Бостън и познаваше семейство Траут от предишни мисии на Специалния отряд. Беше получила разрешение от централата за допълнителен курс и тъкмо попълваше бордовия лист.

След като остави учените на летище „Лоуган“, самолетът продължи по атлантическото крайбрежие на север със скорост 800 км/ч и свали семейство Траут до Халифакс в Нова Скотия тъкмо навреме за късна вечеря. Пренощуваха в един хотел до летището, рано на следващата сутрин хванаха полет на „Еър Канада“ до Кейп Бретан, наеха кола от летище „Сидни“ и поеха по скалистия бряг в търсене на купената от „Океанус“ фабрика. На летището Гамей се бе сдобила с пътеводител. Авторът на частта, описваща този затънтен район, явно бе изпаднал в отчаяние, тъй като бе вписал фабриката като туристическа забележителност.

След като в продължение на километри не видяха никакви следи от цивилизация, стигнаха до някаква комбинация между смесен магазин, кафене и сервиз. Гамей отби край очуканите пикапи, паркирани пред разнебитената постройка.

Пол вдигна глава от картата.

— Много очарователно, но до центъра на градчето има още няколко километра.

— Така или иначе трябва да налеем бензин. — Гамей почука таблото. — Докато натискаш помпата, аз ще понатисна местните за някоя й друга клюка.

С пътеводителя под мишница Гамей прескочи черния лабрадор, който се бе проснал като умрял на паянтовата предна веранда, и отвори вратата. Носът й долови приятното ухание на тютюн за лула, бекон и кафе. Магазинът, който заемаше половината от помещението, предлагаше всякакъв вид стоки — от телешка пастърма до ловни патрони. Кафенето заемаше другата половина.

Десетина мъже и жени седяха на кръглите маси от метал и пластмаса. Очите на всички се обърнаха към Гамей. Високата метър и седемдесет и пет и тежаща шейсет килограма стройна Гамей с необичайната си червена коса би привлякла вниманието дори на плажен купон в Малибу. Погледите станаха още по-любопитни, когато тя напълни две пластмасови чаши от кафеварката на самообслужване.

Отиде да плати и закръглената млада жена на касата я посрещна с приветлива усмивка.

— На екскурзия, нали? — Явно не можеше да си представи, че някой би се застоял по-дълго, отколкото е необходимо за чаша кафе.

— Двамата със съпруга ми пътуваме по крайбрежието.

— Е — примирено каза жената, — тук няма много за гледане.

— Напротив, прекрасно е. Бихме останали по-дълго, ако имахме време — каза Гамей с обезоръжаваща усмивка и отвори пътеводителя на подгънатата страница. — Тук пише, че имало някакво красиво рибарско заливче и фабрика за обработка на риба.