— Имаха и хеликоптер. При това въоръжен с ракети.

— А, да — каза Агирес, сякаш говореше за досаден комар. — Наредих на хората ми да размахат ръчните ракетни установки земя — въздух и хеликоптерът престана да ни безпокои.

Ракети и автомати? „Навара“ бе въоръжена като боен кораб.

Агирес сякаш прочете мислите му.

— Богатите лесно стават цел на похитители. „Навара“ може да е примамлива плячка, така че се погрижих да не е съвсем беззъба. Нуждата ме накара да се заобиколя с лоялни и добре въоръжени хора.

— Защо смятате, че от „Океанус“ са толкова докачливи относно онези, които си пъхат носа в бизнеса им? — попита Остин. — В края на краищата става въпрос за рибарник, а не за диамантена мина.

— И аз се питах същото. — Агирес сви рамене.

Влезе един от мъжете, които бяха наглеждали Остин, подаде на Агирес найлонов плик и му прошепна нещо.

Агирес кимна и се обърна към Остин.

— Благодаря ви, че бяхте така отзивчив да разкажете за посещението си в пещерите. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Не бих имал нищо против да ме хвърлите до селото.

— Няма проблем. Моят човек ме уведоми, че тъкмо минаваме покрай скалата и ще хвърлим котва след няколко минути. — Агирес му подаде найлоновия плик. — Това са личните ви вещи и дрехите ви. Вече са сухи.

Заведоха Остин да се преоблече. Той намери в плика и портфейла си, в който бе картата му от НАМПД. Агирес явно бе хладнокръвен тип. Още от самото начало бе знаел, че твърденията му за бизнеса му с вадене на потънали кораби са изсмукани от пръстите, но не се бе издал нито за миг. В плика откри и визитка с името на домакина си и телефонен номер. Прибра я в портфейла си.

Агирес го чакаше на палубата да се сбогуват.

— Благодаря за гостоприемството — каза Остин и му подаде ръка. — Надявам се, че не е съвсем невъзпитано от моя страна да се наям и да изчезна.

— В никакъв случай — със загадъчна усмивка отвърна Агирес. — Няма да се изненадам, ако пътищата ни се пресекат отново.

Вертолетът „Бел 206 Джет Рейнджър“, който следеше яхтата, увисна на височина шестстотин метра над пристанището и насочи чувствителната си камера към приближаващия брега скутер. Мъжът на пилотското място се взираше в монитора и гледаше как единственият пътник слиза на сушата.

Лицето на пилота бе кръгло като пита, с високи скули, белязани с вертикални татуирани линии; черната му коса бе подстригана на бретон над ниското чело — черти, които биха накарали някой случаен наблюдател да го вземе за обитател на северната тундра. Но чертите, които обикновено се свързват с ескимосите, бяха изкривени. Вместо приятна усмивка на лицето му бе изписана злобна гримаса. Кафеникавочервената му кожа бе покрита с белези, сякаш бе боледувал от сипаница. Набързо направената превръзка на размазания му нос подсилваше гротескния му образ.

— Целта се вижда — изсумтя той на древен език, зародил се в незапомнени времена под багрите на северното сияние.

Електронният сигнал от камерата в гнездото под пилотската кабина бе превърнат в микровълни и прехвърлен моментално в другия край на планетата до една затъмнена стая. Две бледосиви очи наблюдаваха същата картина, която се виждаше от хеликоптера.

— Не го виждам много ясно — каза сивоокият мъж. Гласът му бе тих и почти кадифен, но в тона се долавяше скритата заплаха на гърмяща змия. — Кой е човекът, успял с такава лекота да преодолее охраната ни?

— Кърт Остин.

— Същият Остин, който спаси датските моряци от потъналия кораб?

— Да, велики Тунук. Той е морски инженер от Националната агенция за морски и подводни дейности.

— Сигурен ли си? Не е възможно обикновен инженер да е толкова дързък и находчив, за да проникне на наша територия. А и защо НАМПД ще се интересува от дейността ни?

— Не зная. Но наблюдателят ни потвърди самоличността му.

— А яхтата, която го прибра и прогони нашите хора? И тя ли е на НАМПД?

— Доколкото знаем, е частна, с испанска регистрация. Източниците ни в Мадрид проверяват кой е собственикът.

— Погрижете се това да стане по-бързо. Какви са последните данни за щетите?

— Един от стражите е мъртъв. Успяхме да поправим повредените тръби и да спасим основните образци.

— Стражът е заслужил да умре заради небрежността си. Искам незабавно прехвърляне на образците в Канада. Експериментите ни са прекалено важни, за да се излагат на риск.

— Да, велики Тунук.

— Всеки идиот може да види какво става. Този Остин по някакъв начин е направил връзка между „Океанус“ и катастрофата, която така добре уредихме.

— Това е невъзможно…

— Доказателствата са пред очите ти, Умейлик. Не се опитвай да ги оспорваш. Трябва да се справиш с тази ситуация!

Пилотът стисна лоста за управление, готов да спусне хеликоптера надолу като орел. Жестоките му очи гледаха на монитора как Остин върви по кея към паркираната кола. За секунди можеше да изстреля ракетите или да обсипе целта с дъжд от куршуми и да заличи създаващия проблеми човек. Тънките му устни се разтеглиха в злобна усмивка.

— Да го убием ли, докато е на мушка?

— Да не би да долавям желание за мъст заради безценния ти нос? — попита подигравателно събеседникът му и продължи, без да изчака отговор: — Лично аз бих го убил заради неприятностите, които ми причини. Ако беше оставил датските моряци да умрат, отвращението на целия свят щеше да се обърне към SOS и пресата щеше да престане да се занимава с „Океанус“.

— Ще го направя веднага…

— Не! Не бъди нетърпелив. Не бива да привличаме ненужно внимание към гибелта му.

— Отседнал е в изолирана хижа. Мястото е идеално. Можем да хвърлим трупа от някоя скала.

— Тогава действайте. Само се погрижете да изглежда като нещастен случай. Остин не бива да оповести откритията си на света. Плановете ни са в критичен етап.

— Ще се върна в базата да организирам хората. Ще се погрижа Остин да бъде сполетян от бавна смърт, да изпита такъв ужас и болка, докато животът напуска тялото му, че…

— Не. Остави някой друг да се погрижи за това. Имам други планове за теб. Трябва незабавно да заминеш за Канада и да се погрижиш за безопасността на образците, след това да продължиш към Вашингтон и да елиминираш сенатора, който се противопоставя на законопроекта ни. Уредил съм кой да замести теб и хората ти.

Пилотът попипа счупения си нос и каза малко сърдито:

— Както заповядате.

Ръцете му завъртяха лоста за управление и миг по-късно хеликоптерът се устреми към старото пристанище.

Без да подозира, че се е разминал на косъм с ужасния си край, Остин седна зад волана на наетото от професор Йоргенсен волво. Обмисляше следващия си ход. Даваше си сметка, че хижата е доста изолирана. Загледа се към топлите светлини на селото и подкара към къщата зад черквата.

Пиа много се зарадва, като го видя, и веднага го покани да влезе. Явно несгодите на деня се бяха изписали на лицето му, защото след миг усмивката й изчезна и тя загрижено попита:

— Добре ли си?

— Един акавит и ще се оправя.

Пиа се засмя като квачка, настани го на масата в кухнята, наля му пълна чаша акавит и след като той я обърна, каза:

— Е? Хвана ли риба?

— Не — отвърна той. — Но за сметка на това посетих русалките.

Пиа възторжено се засмя, плесна с ръце и му наля още два пръста от силното питие.

— Знаех си! — възкликна развълнувано. — Наистина ли пещерите са толкова чудесни, както ги описваше баща ми?

Слушаше като дете, докато Остин й описа влизането през Портата на русалката и обиколката си из пещерите. Каза й, че щял да остане още, но бил прогонен от въоръжени мъже. Тя изруга на местния език.

— Не можеш да се върнеш в хижата. Гунар казва, че не работи за тях, но мисля, че лъже.

— И аз си помислих същото. Оставих колата на рибарския кей. Може би е най-добре да се махна.