Чуваха шум откъм езерото, но пътят пред тях бе чист и скоро се озоваха пред дълга ниска постройка. Охрана не се виждаше.

— Почваме ли?

Влязоха. Сградата се оказа склад. Направиха бърз оглед и тръгнаха към мястото на срещата. Дзавала се появи след няколко минути.

— Попаднахме на склад — каза Остин. — Ти намери ли нещо интересно?

— Иска ми се да не бях — отвърна Дзавала. — Отказвам завинаги рибата и пържените картофки. Мисля, че се натъкнах на главната люпилня на франкенрибата.

Описа странните деформирани създания, които бе видял в проверената от него сграда. Присъщото му спокойствие можеше да се наруши много трудно, но от тона му бе ясно, че е потресен от мутиралите чудовища в аквариумите.

— Изглежда, участниците в изложбата на изродите са някакви прототипове — каза Остин.

И млъкна, защото в гората се разнесе тихо шумолене. Беше Пабло. Каза, че попаднал на нещо като празен гараж. Вътре имало следи от държани хора — остатъци от храна, кофи за отпадъци и одеяла, използвани вероятно за спане. Подаде на Остин нещо, което го накара да стисне зъби — беше кукла.

Изчакаха Диего и когато най-сетне той се появи, видяха защо се е забавил. Беше приведен от тежестта на товара си. Изправи се и пусна изпадналия в безсъзнание страж на земята.

— Каза да неутрализираме всеки, който ни се изпречи на пътя, но си помислих, че тази свиня може да се окаже полезна и жива.

— Къде го намери?

— В сградата на охраната. Там има поне сто легла, може би дори двеста. Беше си полегнал.

— Обзалагам се, че за последен път спи на работното си място.

Остин коленичи и освети лицето на стража. Изпъкналите скули и широката уста бяха също като на стражите, които бе виждал досега. Изключение правеше само насиненото чело. Остин отвори манерката си, отпи една глътка и изля вода върху лицето му. Мъжът отвори очи и зяпна насочените към главата му дула.

— Къде са пленниците? — попита Остин и показа куклата, така че стражът да разбере какво иска.

Устните на мъжа се разтеглиха в безрадостна усмивка, тъмните му очи заблестяха като раздухани въглени и той изръмжа нещо на неразбираем език. Диего го окуражи малко, като постави ботуш на чатала му и опря дулото между жестоките му очи. Усмивката изчезна, но на Остин му беше ясно, че фанатизмът на стража може да му помогне да издържи на всички заплахи и болки.

Диего видя, че няма резултат, и промени позата си — постави крака си на лицето на мъжа и опря дулото в чатала му. Очите на стража се разшириха още повече и той измърмори нещо.

— Говори на английски — каза Диего и натисна дулото още по-силно.

Стражът затаи дъх, после изпъшка:

— Езерото… В езерото.

Диего се усмихна.

— Дори свинята иска да си запази cojones5.

Вдигна пушката, обърна я и нанесе удар с приклада. Чу се отвратителен кух звук и главата на мъжа увисна като тази на куклата, която Остин все още стискаше в ръка. Остин трепна, макар да не изпитваше никакво съчувствие към ескимоса. Умът му бе зает с евентуалната ужасна съдба на пленниците.

— Да тръгваме — каза Пабло.

— Тъй като сме в леко неравностойно положение, може би няма да е зле да повикаме резервите — обади се Дзавала.

Пабло свали радиото от колана си и нареди на пилота на кобрата да се премести на километър и половина от тях. Остин прибра куклата в пазвата си и заедно с останалите забърза към езерото — бе твърдо решен да върне куклата на детето, от която я бяха отнели.

Когато стражите се втурнаха през вратата — размахваха палки, — Маркъс Райън тъкмо разпитваше Джес Найтхоук доколко познава гората, за да измисли план за бягство. Надеждите му обаче рухнаха, щом стражите — поне двайсетина — започнаха да бият наред. Индианците явно бяха свикнали с ненадейните побои, целящи да обезкуражат евентуалната им съпротива, и се струпаха в дъното на помещението. Райън обаче беше по-бавен и ударите заваляха по главата и раменете му.

Тери пък си играеше с едно момиченце — Рейчъл, около петгодишно, най-малкото дете в групата, и то най-вероятно роднина на Бен. Веднага застана пред детето, готова да понесе удара, за да го защити. Ескимосът спря, объркан от неочакваната съпротива, после се разсмя, отпусна палката и изгледа Тери с безмилостните си очи.

— Е, значи ти и детето ще сте първи.

Махна на един от другарите си и той сграбчи Тери за косата, повали я по очи на земята и я натисна с палката по врата. Завързаха й ръцете с тел — тя болезнено се вряза в китките й. След това я дръпнаха да стане.

Скоро всички пленници бяха навързани като добичета и ги изкараха навън. Вървяха няколко минути между дърветата и видяха слабите отблясъци на езерото. Макар на Тери да й се струваше, че е тук от дни, от залавянето им бяха минали само няколко часа.

Натикаха ги в една тъмна барака и ги затвориха. Децата хлипаха, по-старите се опитваха да успокоят по-младите със стоическото си поведение. Страхът от неизвестното бе по-мъчителен и от побоя. По едно време отвън се чу шум и вратата се отвори. Влезе Баркър, заобиколен от стражите си с безизразни лица. Свали очилата си и Тери за първи път видя странните му бледи очи. Помисли си, че на цвят са точно като корема на гърмяща змия. Лицето му бе изкривено в сатанинска усмивка.

— Добър вечер, дами и господа — почна той с помпозността на туристически гид. — Благодаря за вниманието. След няколко минути ще се издигна високо над това място на първата фаза от пътешествието към бъдещето. Бих искал да ви благодаря за помощта ви в осъществяването на това начинание. На членовете на SOS ще кажа, че ми се иска да бяхте попаднали по-рано в ръцете ми, така че благодарение на потта си, пролята в неуморен труд, да оцените подобаващо брилянтния ми план.

Хладнокръвието на Райън се бе върнало.

— Стига с тези глупости! Какво ще правиш с нас?

Баркър изгледа окървавеното му лице, сякаш го виждаше за първи път.

— Господин Райън, изглеждате доста посмачкан. Доста нетипично за вас.

— Не отговори на въпроса ми.

— Тъкмо напротив. Отговорих ви още когато ви доведоха при мен. Казах, че вие и приятелите ви ще останете живи, докато ви намирам за полезни. — Баркър се усмихна. — Вече не ви намирам за полезни. За ваше забавление наредих да осветят купола. Това ще е последното нещо, което ще регистрира умиращият ви мозък.

Думите му смразиха Тери и тя възкликна:

— Ами децата?!

— Какво децата? — Леденият поглед на Баркър се плъзна по пленниците, сякаш изучаваше подготвен за заколение добитък. — Да не мислите, че ме е грижа за когото и да било от вас, бил той млад или стар? За мен не сте нищо повече от снежинки. Ще бъдете забравени, щом светът научи, че едно незначително ескимоско племе контролира огромна част от океана. Съжалявам, че не мога да остана. Разписанието ни е много строго.

Той се обърна и изчезна в нощта. Пазачите заобиколиха пленниците, изведоха ги навън и ги подкараха към дървения кей. Той тънеше в мрак, с изключение на светлините на нещо подобно на баржа, но с двойния корпус на катамаран. Когато наближиха, Тери видя лента на конвейер на нивото на палубата — водеше от контейнера на носа към широк улей на кърмата. Предположи, че странният съд вероятно се използва като подвижна хранилка. Храната се вземаше от контейнера, минаваше по конвейера и се пускаше в морето през улея на кърмата.

— Ще ни удавят! — извика тя ужасено.

Маркъс и Чък се опитаха да се съпротивляват, но си спечелиха единствено още удари. Нечии груби ръце сграбчиха Тери и я бутнаха на баржата. Тя се препъна и падна на палубата. Залепиха устата й, за да не вика. После завързаха глезените й, а за телта на китките й закачиха някаква тежест, повлякоха я по палубата и я проснаха върху лентата.

Усети допира на друго, по-малко тяло. Обърна се и с ужас видя, че следващата жертва е Рейчъл, малкото момиче, с което се бе сприятелила. Следваха мъжете от SOS и останалите пленници. Подготовката за масовото убийство продължи, докато всички не бяха наредени на лентата като трупи. А след това мощните мотори оживяха.