— От Източноатлантическия отдел за подводни аварии на НАТО. Искат помощта ни в спасителна операция.

— Някой е изгубил подводница ли? — попита Дзавала.

— Датски крайцер е потънал до Фарьорските острови и част от екипажа е останала вътре. Явно все още има живи. Шведите и англичаните са почнали работа, но крайцерът няма спасителен люк. Датчаните се нуждаят от някой, който може да мине право през корпуса и да измъкне момчетата. Чули са, че правим пробни спускания.

— Колко време имаме?

— Няколко часа, ако се съди по думите им.

Дзавала поклати глава.

— Фарьорските острови са на повече от две хиляди километра оттук. „Бийб“ е бърз за размерите си, но няма криле.

— Ти си гений.

— Радвам се, че най-сетне го разбра. Нещо против да ми кажеш как точно стигна до това заключение? Може да ми послужи доста добре в някой бар.

— Първо, нека попитам — „Морска минога“ във форма ли е за спасителна операция? Долових нотка на ПСЗ, когато Власов попита дали е готова.

— Ние цивилните имаме навика автоматично да излъчваме „Пази си задника“, когато се обвързваме с нещо — каза Дзавала.

— Явно си завършил с отличие. Е?

Дзавала се поколеба.

— Видя как се държеше на излизане.

— Да де — необязден кон. Но все пак я обяздихме. С тези умения можеш да изкараш куп пари в Дисниленд.

Дзавала поклати глава.

— Имаш страхотната дарба да представяш вероятността от ужасна смърт по възможно най-безгрижния начин.

— Жаждата ми за смърт не е по-силна от твоята. Нали каза, че „Морска минога“ е стабилна като тухлен клозет на равен двор.

— Добре де, малко се поизфуках. Като конструкция е наистина много здрава. Но от управлението има още какво да се желае.

— Според теб какви са шансовете за успешна мисия?

— Петдесет на петдесет. Мога да позакърпя това-онова, за да увелича леко шансовете в наша полза.

— Не те насилвам, Джо.

— Не е и нужно. Не бих могъл да мигна, ако не се опитаме да помогнем на онези момчета. Но все пак трябва да замъкнем някак си подводницата дотам. Значи все пак си го измислил, а, хитрец такъв? — попита Дзавала, забелязал ухилената физиономия на Остин.

— Може би — отвърна той. — Трябва обаче да уточня някои подробности с Власов.

— Май ми е писано да рискувам живота си в поредното типично за Остин спонтанно хрумване. Питам се, дали имам някакъв шанс да разбера какво се спотайва под тази твоя преждевременно побеляла коса?

— Никакъв — отвърна Остин. — Помниш ли какво спомена Власов за съветския гигантизъм?

— Да, но…

— Мисли мащабно — каза Остин, докато вървеше към вратата. — Ама наистина мащабно.

Карл Бекер крачеше нервно по палубата на датския изследователски кораб „Тор“. Свил рамене и пъхнал ръце в джобовете на дебелото си палто, бюрократът от Копенхаген приличаше на тромава безкрила птица. Беше навлякъл дебели дрехи, но въпреки това потреперваше, когато спомените му се връщаха към момента на сблъсъка. Бяха го натикали в една спасителна лодка, която се преобърна при спускането, и той падна в ледената вода. Сигурно щеше да умре за броени минути, ако един траулер не го бе измъкнал почти в несвяст.

Събра шепи да запали цигара и се опря на перилото. Докато се взираше в червената пластмасова сфера, бележеща гроба на крайцера, чу някой да го вика. Беше капитанът на „Тор“ Нилс Ларсен.

— Къде са проклетите американци? — изръмжа Бекер.

— Нося добри новини. Току-що се обадиха — каза капитанът. — Пристигат след пет минути.

— Крайно време беше — каза Бекер.

Подобно на колегата си от „Лейф Ериксон“, капитан Ларсен бе висок, рус и с ъгловат профил.

— Честно казано, минаха само няколко часа от потъването на крайцера. На екипа на НАТО му трябват седемдесет и два часа, за да достави на място кораб и спасителни съдове. Хората на НАМПД спазиха обещанието си да дойдат в рамките на осем часа. Малко закъснение им е простено.

— Зная, зная — по-скоро раздразнено, отколкото ядосано отговори Бекер. — Не искам да прозвучи като неблагодарност, но ни е скъпа всяка минута.

Метна фаса в морето и пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете си. После изръмжа:

— Жалко, че Дания отмени смъртното наказание. Иска ми се да видя проклетата тайфа от SOS увиснала на бесилката.

— Сигурен ли сте, че са ви ударили нарочно?

— И още как! Промениха курса си и се насочиха право към нас. Бам! Като същинско торпедо. — Бекер си погледна часовника. — Сигурен ли сте, че казаха пет минути? Не виждам да приближават никакви кораби.

— Странно — каза капитанът, вдигна бинокъла и огледа хоризонта. — Аз също не виждам нищо.

В този момент чу някакъв звук и се загледа в небето.

— Момент. Идва някакъв хеликоптер. Движи се много бързо.

Малката точка бързо растеше на фона на покритото със сиви облаци небе. Скоро се чу ревът на перките. Вертолетът се понесе право към „Тор“, прелетя ниско над него, след което рязко зави и описа широк кръг. На борда на тюркоазния „Бел 212“ ясно се четяха големите букви НАМПД.

Първият помощник-капитан притича и посочи хеликоптера.

— Американците. Искат разрешение за кацане.

Капитанът отговори утвърдително и свързочникът предаде разрешението по радиото. Хеликоптерът се плъзна надолу, увисна над задната палуба и бавно се спусна — кацна точно в центъра на белия кръг на вертолетната площадка.

Вратата се отвори, под въртящите се перки се появиха двама мъже и закрачиха по палубата. Като политик, Бекер имаше набито око за хора. Двамата се движеха с небрежното спокойствие, което бе виждал и у други американци, но решителната им походка и нещо в позата им изпълваше въздуха с усещане за пълна самоувереност.

Доколкото можеше да прецени, широкоплещестият мъж отпред бе висок над метър и осемдесет и тежеше поне деветдесет килограма. Косата му бе побеляла, но когато приближи, Бекер забеляза, че е млад, може би около четиридесетте. Тъмнокожият му спътник бе малко по-нисък, по-млад и по-слаб. Движеше се с котешката грациозност на боксьор и Бекер нямаше да се учуди, ако се окажеше, че наистина е боксьор средна категория. Движенията му бяха спокойни, но изпълнени с характерната за навита пружина енергия.

Капитанът пристъпи напред, за да ги поздрави.

— Добре дошли на борда на „Тор“.

— Благодаря. Аз съм Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело — каза едрият мъж; изглеждаше така, сякаш може да мине и през стена. — А това е партньорът ми Джо Дзавала.

Стисна ръката на капитана, после и на Бекер, от което на очите на датчанина едва не избиха сълзи. Дзавала премаза костите, които Остин бе пропуснал.

— Много бързо се отзовахте — каза капитанът.

— Изоставаме с няколко минути от графика — каза Остин. — Имахме известни логистични затруднения.

— Всичко е наред. Слава богу, че дойдохте! — каза Бекер и разтърка ръката си. Погледна към хеликоптера. — А къде е спасителният екип?

Остин и Дзавала се спогледаха развеселено.

— Пред очите ви — каза Остин.

Изумлението на Бекер отстъпи пред едва сдържаната ярост и той рязко се извъртя към капитана.

— Как, за бога, тези двама… господа ще спасят капитан Петерсен и хората му?

Капитан Ларсен се питаше същото, но все пак прояви повече сдържаност.

— Предлагам да попитате тях — отвърна той, очевидно смутен от избухването на Бекер.

— Е? — Бекер изгледа първо Остин, после и Дзавала.

Нямаше представа, че двамата мъже от хеликоптера се равняват на цял кораб спасители. Роденият в Сиатъл Остин бе израснал в и до морето — и в това нямаше нищо чудно, тъй като баща му имаше компания за изваждане на потънали съдове. Докато учеше управление на системи във Вашингтон, мина и престижната сиатълска водолазна школа, където усвои няколко специализирани области. Използва наученото в нефтените платформи в Северно море, работи известно време за баща си, след което бе вербуван от ЦРУ като подводен разузнавач. След края на Студената война бе нает от Сандекър като шеф на Специалния екип.