— Което води до въпроса какво причинява намаляването на рибната популация.

Йоргенсен вдигна очилата на челото си.

— Може би има други причини, които са ни убягнали. Хищници, деградация на хабитата, проблеми с храната.

— Напълно ли сте отхвърлили връзката с рибарника?

— Не, не съм. Именно затова смятам да се върна в Скаалсхавн за още проби.

— Това може да се окаже проблем — сдържано каза Остин, след което набързо запозна професора с перипетиите си с рибарника, бягството и спасяването си. — Бих искал да ви се отплатя за загубата на лодката — добави накрая.

— Лодката е последната ми грижа. Можели са да ви убият. — Йоргенсен бе смаян. — И аз попадах на патрулни катери, докато взимах пробите. Изглеждаха застрашителни, но не са ме нападали или тормозили.

— Може пък да не са харесали физиономията ми. Аз определено не харесах техните.

— Сигурно сте забелязали, че не съм точно филмова звезда — каза професорът. — Все пак никой не се е опитвал да ме убие.

— Възможно е да са знаели, че пробите ви няма да покажат нищо. В такъв случай просто не е имало причина да ви прогонват. Обсъждахте ли работата си с Гунар?

— Да, той винаги идваше, когато се връщах от морето, и изглеждаше много заинтересуван от работата ми — Изведнъж очите на професора светнаха. — Ясно! Мислите го за информатор на „Океанус“!

— Не зная със сигурност, но научих, че е работил за „Океанус“ по време на изграждането на рибарника. Напълно е възможно да е запазил работата си и след завършването на фермата.

Йоргенсен се намръщи.

— Полицията знае ли за всичко това?

— Все още не. Формално погледнато, аз бях нахлул в частна собственост.

— Но не сте се опитвали да убиете някого просто защото си пъха носа, където не му е работата!

— Това наистина изглежда като пресилено от тяхна страна. Все пак не ми се вярва полицията на островите да се зарови във въпроса. „Океанус“ спокойно може да отрече, че нашият дребен инцидент изобщо се е състоял. Начинът, по който реагират на малко безобидно любопитство, ми говори, че явно имат какво да крият. Бих предпочел да се поогледам тихомълком, а полицията само ще размъти водата.

— Както искате. Не ме бива по интригите. Моето царство е науката. — Йоргенсен се намръщи. — Онова създание в резервоара, което ви е изкарало акъла. Мислите ли, че е било акула?

— Зная само, че беше голямо, гладно и бледо като призрак.

— Призрачна риба. Интересно. Ще си помисля за това. Междувременно ще се приготвя да се върна на островите.

— Сигурен ли сте с какво се захващате? Може да се окаже опасно след моите перипетии.

— Този път отивам с изследователски кораб. Освен много по-голямата безопасност, ще разполагам и с всевъзможна апаратура. С удоволствие бих взел и археолог, който да изследва онези пещери.

— Идеята не е добра, професоре, но в селото има една жена, която би могла да ви е полезна в тази област. Баща й е посещавал пещерите. Именно тя ми каза как да вляза. Казва се Пиа.

— Вдовицата на свещеника ли?

— Да, познавате ли я? Много си я бива.

— И още как! — изтърси Йоргенсен. После се усети и бузите му пламнаха. — Срещали сме се няколко пъти из селото. Невъзможно е да я пропуснеш. Можете ли да промените плановете си и да се върнете в Скаалсхавн с мен?

Остин поклати глава.

— Благодаря за поканата, но имам работа в НАМПД. Оставих Джо да се справя с тестовете на „Морска минога“. Ще ви помоля да ме държите в течение за резултатите ви.

— Естествено, че ще ви държа в течение. — Йоргенсен се почеса по брадичката и погледът му се зарея нанякъде. — Като учен, изцяло отхвърлям идеята за поличби. Обучен съм да не правя заключения, ако не съм в състояние да ги подкрепя с факти. Но тук има нещо страшно объркано. Усещам го с цялото си същество. Нещо нечисто.

— Ако това ще ви успокои, аз имам същото усещане. Не става дума просто за тайфа момчета с пушки. — Остин се наведе напред и синьо-зелените му очи се впериха в професора. — Искам да ми обещаете да направите нещо, когато стигнете Скаалсхавн.

— Разбира се. Каквото кажете.

— Пазете се, професоре — каза Остин с такъв тон, че нямаше място за неразбиране. — Много се пазете.

Лошото предчувствие не напусна Остин дори след като той излезе от сградата и застана под ярката слънчева светлина. В таксито към хотела на няколко пъти се улови, че се обръща да гледа през задното стъкло. Накрая се отказа и се отпусна. Ако опасността наистина го дебнеше, нямаше да успее да я види при това натоварено движение.

Спря в магазина за дрехи, за да си вземе поръчката. Отнесе спретнато опакованите кутии в стаята си и се обади на Тери. Беше 17:30.

— Отседнал съм в стая под твоята. Май те чух как пееш от радост в очакване на срещата ни.

— Значи сигурно си ме чул и как подскачам от нетърпение.

— Направо е изумително как действа чарът ми на жените — каза Остин. — Ще те чакам на рецепцията. Можем да се престорим на стари гаджета, които случайно са се срещнали тук.

— Вие сте изумителен романтик, господин Остин.

— Наричали са ме и по-зле. Ще ме познаеш по червения карамфил на ревера.

Вратата на асансьора се отвори, Тери излезе като на сцена и моментално привлече вниманието на всички мъже наоколо, в това число и на Остин. Не можеше да свали очи от нея, докато тя прекосяваше фоайето. Кестенявата й коса се спускаше до тънките връзки на дългата до глезените бяла дантелена рокля, която ясно очертаваше тънкия й кръст и бедрата й.

Топлата й усмивка показа, че и тя е доволна от вида на кавалера си. Погледът й се плъзна по едноредовото гълъбово сиво сако в европейски стил — бе леко стеснено в кръста и подчертаваше раменете на Остин като парадна униформа. Синята риза и бялата копринена вратовръзка контрастираха със загара на кожата, очите с цвят на корал и светлата му коса. На ревера му имаше червен карамфил.

Тя протегна ръка и Остин я целуна.

— Каква чудесна изненада — произнесе Тери с акцента на британска аристократка. — Не съм ви виждала от…

— Биариц. Или може би Казабланка?

Тери опря китка на челото си.

— О, кой може да каже? С времето местата започват да се смесват, не сте ли съгласен?

Остин се наклони и прошепна в ухото й:

— Винаги ще помним Маракеш.

Хвана я под ръка и излязоха навън, сякаш се познаваха от цяла вечност. Пресякоха забързания площад и се насочиха към „Тиволи“, прочутия увеселителен парк от XIX век, известен с многобройните си забавления. Оживеният парк сияеше с неонови светлини и бе пълен с посетители, отиващи на театър, танци или симфоничен концерт. Спряха за няколко минути да погледат една фолклорна танцова група. Тери предложи да вечерят в един ресторант с открита тераса. Настаниха се на маса, от която виждаха виенското колело.

Остин взе менюто.

— Ти избра ресторанта, така че аз ще избера вечерята, ако нямаш нищо против.

— Изобщо даже. Досега преживявах само на сандвичи.

Сервитьорът приближи и Остин поръча за аперитив малки фиордови скариди. За основно ястие избра флекестег, печено свинско с пръжки и зеле за себе си, а за Тери — морбрадбоф, малки свински филета в гъбен сос. Вместо вино реши да поръча бира „Карлсберг“.

— Доста бързо се справи с поръчката — с възхищение отбеляза Тери.

— Излъгах. Идвал съм точно в този ресторант последния път, когато бях командирован от НАМПД в Копенхаген.

— Велики умове, както се казва.

Вдигнаха покритите с пяна чаши и отпиха от студената освежителна бира. Поднесоха скаридите. След първата хапка Тери затвори очи от удоволствие.

— Прекрасни са!

— Тайната на приготвянето на морска храна е никога да не позволяваш подправките да убият тънкия й вкус. Тези са подправени с лимон и пресни чушки.

— Още едно нещо, за което да ти благодаря.