— Казвам се Майк Нийл. — Бе прехвърлил четиридесетте. Носеше работни дрехи и гумени ботуши. С мургавия си суров профил и гъстата си черна коса щеше да изглежда прилично, ако не бяха заплетеният език и почервенелият от пиянство нос. — Май сте американка.

— Да. — Гамей му подаде ръка и се представи.

— Хубаво име — каза Нийл, впечатлен от здравото й ръкостискане. — Просто минавате, а?

Гамей кимна.

— Винаги ми се е искало да разгледам тукашните места. Рибар ли сте?

— Ъхъ.

Той посочи през прозореца и с неприкрита гордост заяви:

— Хубавицата ми е в онзи док там. „Тифани“. Кръстих я на бившата си приятелка. Скъсахме миналата година, но сменянето на името на кораба носи лош късмет.

— Да не би да сте си взели почивен ден?

— Не точно. В сервиза направиха някои ремонти по двигателя. Няма да пуснат „Тифани“, докато не им платя. Страх ги е, че ще се измъкна.

— Бихте ли го направили?

Той се подсмихна.

— Ужилвал съм ги и преди.

— И все пак е късогледо от тяхна страна. Без лодката си не можете да ловите риба и да изкарате пари, за да им се издължите.

Усмивката на Нийл се стопи и той се намръщи.

— Бих могъл, ако имаше риба.

— В смесения магазин чух, че риболовът вече не бил добър.

— Направо е зле. Всички рибари се преместиха нагоре по брега. Някои прескачат дотук само колкото да видят семействата си.

— Откога е така?

— Към половин година.

— Някаква идея за виновника за тая суша?

Той сви рамене.

— От местната риболовна служба казват, че рибата се била преместила да търси по-богата храна. Дори не пращат някой да види какво е положението, както ги молим. Сигурно не искат да си мокрят краката, знам ли ги. Явно всички морски биолози са заети да си седят на тлъстите задници и да се взират в компютрите.

— А вие споделяте ли мнението им, че рибата се е преместила?

Той се ухили.

— Доста въпроси задавате за туристка.

— Когато не съм туристка, си вадя хляба като морски биолог.

Нийл се изчерви.

— Извинете. Нямах предвид вашия тлъст задник. О, по дяволите…

Гамей се разсмя.

— Много добре те разбирам, като говориш за биолози компютърджии, които не си подават носовете от лабораториите. Мисля, че рибарите имат повече практически познания за морето от всеки учен. В същото време професионалната експертиза не вреди. Може би мога да ти помогна да разбереш защо няма риба.

По лицето на Нийл премина сянка.

— Не съм казал, че няма риба. Има, и още как.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не е риба като риба.

— Не те разбирам.

Нийл сви рамене. Явно не му се говореше на тази тема.

— Изучавала съм риби от цял свят във водата и на сухо — каза Гамей. — Едва ли има нещо, което да ме изненада.

— Обзалагам се, че това тука ще те изненада.

Гамей протегна ръка.

— Добре, приемам облога. Колко струва ремонтът на двигателя?

— Седемстотин и петдесет долара. Канадски.

— Ще ти платя, ако ми покажеш за какво говориш. Дай да те черпя една бира по случай баса.

Небръснатата челюст на Нийл увисна.

— Сериозно?

— Съвсем. Виж, Майк, в океана няма огради. Рибата си плува, където й скимне. В тези води няма нищо, което би наранило и американски рибари, нали?

— Добре — каза той и стисна ръката й. — Кога ще ходим?

— Какво ще кажеш за днес?

Нийл се ухили. Не беше трудно да се разбере причината за щастието му. Красива дружелюбна американка му плаща ремонта и се качва сама с него на лодката му, където той може да покаже грубоватия си чар.

Точно тогава в заведението влезе Пол Траут и тръгна към масата им.

— Съжалявам, че се забавих. Пристанището е почти пусто.

— Това е Майк Нийл — каза Гамей. — Майк, запознай се със съпруга ми.

Нийл вдигна очи към почти двуметровия Траут и свързаните му с Гамей фантазии се изпариха. Но той все пак бе практичен човек. Сделката си беше сделка. Така че каза:

— Много ми е приятно.

Ръкуваха се.

— Майк се съгласи да ни повози с лодката си и да ни покаже малко необичайна риба — каза Гамей.

— Можем да тръгнем след час — каза Нийл и стана. — Тъкмо ще имате време да обядвате. Ще се видим на лодката.

— Трябва ли да взимаме нещо? — попита Пол.

— Не — отвърна Нийл, поколеба се и добави: — Освен може би пушка за слонове?

Избухна в смях при вида на обърканите им физиономии. Чуваха го как продължава да се смее и след като излезе.

С дългата си лула, зъби като разнебитена дъсчена ограда и обрулено от бурите лице Ерик приличаше на някой прошарен герой от сериала „Смелите моряци“. Пиа бе казала на Остин, че старият моряк говори английски и познава местните води по-добре и от рибата. Вече бе прекалено остарял за риболов и вършеше каквато падне работа по пристанището. Въпреки свирепия си вид бе повече от любезен, когато Остин спомена името на Пиа.

Остин отиде на кея рано с надеждата да научи какво ще е времето и морето. Синкавите облаци дим от двигателите на лодките се стелеха във влажния въздух. Рибари с дебели мушами и ботуши крачеха под ръмящия дъжд и товареха кофите със стръв и навити мрежи в подготовка за поредния ден в морето. Остин каза на стареца, че смята да вземе лодката на професор Йоргенсен и да полови риба.

Старият Ерик примижа към сивите облаци и замислено присви устни.

— Дъждът ще спре и мъглата скоро ще се разсее. — Посочи високата скала, застанала като страж на входа на пристанището. — Минете вдясно от канарата. След около миля ще намерите добро място за риба. По обед излиза вятър, но лодката на професора е издръжлива. Мен питайте — каза той и се ухили, разкривайки редките си зъби. — Аз я направих. Ще ви върне жив и здрав.

— А в другата посока покрай брега кълве ли?

Старият рибар сбърчи нос.

— При рибарника вони. А и като си връщаш, приливът те мокри.

Остин благодари за съвета, сложи раницата и рибарските си принадлежности на борда, провери горивото и включи двигателя. Той запали веднага с равномерно буботене. Остин откачи въжетата, отблъсна се от кея и насочи носа към шейсетметровата скала — приличаше на някакъв огромен каменен водоскок на входа на залива. Мина отляво с надеждата, че Ерик няма да го види.

Скоро лодката се носеше край отвесните скали, над които подобно на пръснати от вятъра конфети се рееха хиляди птици. Двигателят мъркаше като преяло с мляко коте. Имаше слабо вълнение, но острият нос на лодката разрязваше вълните. От време на време над него се вдигаха пръски. Остин обаче бе на сухо и топло с дебелата жълта мушама и ботушите, които бе открил в багажното отделение.

Високите стени на брега се разпаднаха на серия отвесни канари, които с приближаването на старото пристанище постепенно преминаха в ниски хълмове и после в равнина. Не се виждаха никакви други лодки. Местните рибари се бяха ориентирали към по-обещаващите райони. Едва когато заобиколи един нос, той откри, че не е сам.

Синята испанска яхта, която бе видял предишния ден да влиза в пристанището, бе закотвена в един малък тесен залив на по-малко от километър от брега. Ниските й изчистени линии показваха, че е построена за скорост и комфорт. На кърмата се четеше „Навара“. Палубата бе празна. Никой не излезе да помаха, какъвто бе обичаят при среща на два съда — особено в такива затънтени води. Остин усети невидими очи да го следят зад затъмнените стъкла. Мина покрай яхтата и продължи към сушата. Процеждащата се през облаците слънчева светлина се отразяваше матово в металните покриви, които бе забелязал от високия хребет по време на разходката си.

Откъм сградите в небето се издигна черна точка, бързо нарасна и се превърна в черен хеликоптер без отличителни знаци. Спусна се ниско и забръмча срещу лодката като раздразнен стършел, обиколи я два пъти и зависна на неколкостотин метра, обърнат към Остин. От фюзелажа висеше ракетна установка. Идваха и още посрещачи — към лодката се приближаваше катер. Движеше се бързо и вдигаше фонтани пяна. Беше „Сигарет“, любимият на контрабандистите на наркотици във Флорида.