Той хвана Тери за ръка и се опита да я поведе към музея, но хората на Баркър преградиха пътя им. Сцената от Копенхаген се повтаряше, но този път наблизо не се виждаха кофи за боклук с удобни за защита и нападение капаци. Виждаха се само неколцина минувачи и дори двама служители на Националния парк, които крачеха наблизо, без да подозират за разиграващата се драма, но Остин реши да не вика за помощ. Всеки, към когото се обърнеше, също щеше да бъде изложен на ужасната опасност.

Един прожектор остана да свети. Умейлик бе застанал в кръга му, изпъчен като второкласен актьор. Ръката му бе върху ножницата. Хората му приближаваха отстрани и отзад. Остин нямаше избор. Хвана Тери за ръка и двамата бавно закрачиха към сигурната си смърт.

Въпреки аурата на смърт във въздуха Остин беше неестествено спокоен. Бе развил способността да пренасочва съзнанието си към нещо, което можеше да опише най-добре като по-бърз ход на ума. Докато синапсите му продължаваха да пращят, един вътрешен глас забавяше мисловния му процес, спокойно се заемаше с получените от сетивата детайли и формулираше план за действие.

Пред двамата с Тери се очертаваха две възможности. По знак на своя водач мъжете от двете им страни можеха да ги накълцат с томахавките си. По-вероятно обаче бе Белязаната мутра да ги убие лично, както бе обещал. Остин работеше и върху трета възможност, макар това да не бе очевидно за ескорта им. Огледа се страхливо, та всички да си помислят, че е обхванат от паника и объркване, докато мислено набелязваше пътя за бягство и изчисляваше шансовете.

Тери стисна ръката му.

— Кърт, какво ще правим? — Гласът й почти не трепереше.

Остин пое облекчено дъх. Значи Тери бе далеч от идеята да се предава и също търсеше начин за измъкване от положението. Решимостта й означаваше, че е в състояние да прибягва до скрити резерви. „Ще й потрябват“, помисли си Остин.

— Продължавай да вървиш. Просто си представи, че си на разходка в парка.

Тери хвърли поглед към мълчаливите им спътници.

— Разходка, казваш? Парк? Не съм се забавлявала така от приключението ни в Копенхаген.

Искрицата хумор бе добър знак. Направиха още няколко крачки напред.

— Кажа ли „дий“, искам да не се отделяш от мен промърмори той.

— „Дий“ ли?

— Да. Не се отделяй. Ако трябва, яхни ме на конче. Където и да тръгна, идваш с мен.

Тери кимна. Продължиха да вървят, все по-бавно. Бяха доближили достатъчно Белязаната мутра, за да видят твърдите му очи, блестящи като черни диаманти под линията на бретона. Другите не бързаха — явно се опитваха да удължат ужаса колкото се може повече. В черните си униформи приличаха на опечалени, съпровождащи свой близък в последния му път. Остин ги разглеждаше единствено като опасни препятствия, които трябва да бъдат премахнати или преодолени. Реално вниманието му бе съсредоточено вляво. Червената шейна бе оставена не разпрегната. Кучетата клечаха или лежаха свити на тревата, с притворени клепачи и отворени в кучешка усмивка уста.

Пое дълбоко дъх. Всичко зависеше от уцелването на правилния момент.

Още една стъпка към края на живота им.

Белязаната мутра чакаше. Ръката му докосна дръжката на костения нож в канията, жестоката му уста се разтегли в усмивка като на човек, облизващ се при вида на крехка пържола. Каза нещо на неразбираем език — само няколко думи, вероятно някаква злорада забележка, но тя отклони вниманието на хората му. Всички погледнаха към него.

Остин стисна ръката на Тери и прошепна:

— Готова!

Тя стисна ръката му в отговор.

— Дий!

Остин рязко отстъпи вляво, дръпна Тери и се хвърли към пролуката между мъжете. Те се опитаха да им препречат пътя, но в последния миг Остин промени посоката, пусна ръката на Тери, вложи цялата си сила в рамото си и блъсна в слънчевия сплит стража отляво. Той издаде звук като от повреден парен двигател и се преви.

Другият страж се втурна към него с томахавка в ръка. Остин използва инерцията от първия сблъсък, надигна се и го блъсна с другото си рамо. Ударът изхвърли ескимоса във въздуха. Томахавката полетя нанякъде и се изгуби в тревата.

Тери бе точно зад Остин. Още няколко скока и стигнаха шейната. Кучетата наостриха уши. Остин сграбчи рамката и я стисна здраво. Не искаше кучетата да се втурнат преждевременно напред. Без да чака подканяне, Тери се претърколи върху платформата, седна с протегнати напред крака и сграбчи рамката. Остин освободи спирачката и изкрещя властно:

— Дий!

Разбира се, водачите на шейни използваха инуитски команди, но от тона му кучетата идеално разбраха какво се иска от тях. Остин пък бе морски вълк, но това не му пречеше да развива и сухоземни умения. За съжаление, управлението на кучешки шейни не бе сред тях. Беше опитвал на няколко пъти като разнообразие от ските, но след като се озова в две-три преспи, се убеди, че управлението изглежда по-лесно, отколкото е в действителност. Водачът трябваше да балансира на плъзгачи, които изглеждаха тънки като остриета на ножове, като същевременно се опитва да контролира глутница животни, отделени от роднините си вълци относително съвсем неотдавна. Кучетата бяха измамно дребни, но когато бяха обединени в екип, късите им крака образуваха невероятна експлозия от сила.

Знаеше също, че водачът на шейната трябва да се утвърди и като водач на глутницата, ако иска твърдоглавите кучета да се подчиняват на командите му. Животните бяха скочили на крака още преди да изреве командата. Ремъкът се опъна и Остин едва не изтърва лостовете за управление. Затича се малко, като буташе шейната, после скочи на нея и остави кучетата да свършат останалото. Те залаяха, радостни да направят онова, за което ги биваше най-много — да тичат до последните си сили.

Хората на Белязаната мутра се опитаха да препречат пътя му. Кучетата обаче бяха прекалено бързи. Излаяха ликуващо, докато се отдалечаваха от преследвачите си. Остин експериментира с управлението. Пробва с „дий“ и „дай вляво“, за да ги накара да завият, и с радост откри, че глутницата разбира и чужди езици. Завиването изискваше и внимателно докосване на кормилото, особено на острите завои. При прекалено рязко движение шейната се измяташе настрани, макар че тежестта на двама души държеше и четирите колела плътно на земята.

Тежестта обаче забавяше скоростта им. Остин не бе обмислил този проблем — просто бе решил, че ще успее да изпревари тичащ човек и особено яката и набита Белязана мутра и късокраките му другари. Увереността му се изпари, когато погледна назад. Умейлик бе скочил в другата шейна и летеше по петите им. Остин зави от тревата към алеята и шейната набра скорост върху гладкия асфалт. По алеята обаче не бяха сами и това вече бе проблем — наложи се да се провира между препятствията като слаломист. Размина се на косъм с млада двойка и профуча край един човек, разхождащ подобен на играчка пудел, който се разджавка. Една жена с ролери падна в калта и почна да ругае. Гневни викове и проклятия следваха шейната, докато Остин викаше на кучетата да тичат все по-бързо и по-бързо.

Зачуди се колко дълго ще издържат бягащите с все сила животни и реши, че не им остава много време. Бяха свикнали да тичат в студ и сняг и заради дебелите си кожуси щяха бързо да прегреят в топлата вечер. Прецени обстановката. Носеха се по алеята, като се отдалечаваха от музея, в посока към Замъка и района на Смитсъновия институт. Погледна назад. Умейлик скъсяваше разстоянието и скоро щеше да ги настигне.

— По-бавно — заповяда той на кучетата и натисна леко спирачката, за да подсили командата. Кучетата намалиха.

— Какво правиш? — извика Тери.

— Скачай!

— Какво?

— Скачай и тичай към светлините и хората при Смитсъновия институт. Не мога да му избягам, докато и ти си в шейната. А той гони мен, не теб!

Тери неохотно преодоля естествената си склонност да противоречи — разбираше идеално опасното положение, — претърколи се от шейната, скочи на крака и побягна. Остин изкрещя на кучетата да се размърдат и те отново се втурнаха с пълни сили напред. Рязко зави надясно към една странична алея. Сега шейната бе по-лека, реагираше по-добре и се движеше по-бързо. Той с радост забеляза, че Белязаната мутра продължава да го преследва. Тери бе в безопасност, но пък намаляването на скоростта бе дало възможност на Умейлик да съкрати разстоянието, което ги делеше.