— Може би не — каза Остин и подаде на Перлмутер новинарската изрезка за катастрофиралия цепелин.

Перлмутер я прочете и вдигна очи.

— Тези „необичайни предмети“, за които говори Хайнц, биха могли да са изчезналите реликви.

— Точно това си мисля и аз. Което означава, че са в ръцете на „Океанус“.

— А „Океанус“ ще ги предаде ли?

Остин си помисли за сблъсъците си с биячите на компанията и каза с крива усмивка:

— Малко вероятно.

Перлмутер го изгледа.

— Явно в цялата тази сага има повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Страшно много повече. Ще ти разкажа подробностите с още една чаша кафе. — Остин вдигна чашата си. — Момчето ми, както си станал, ще ми налееш ли още кафе? Сипи и на себе си.

Остин пристигна на срещата с Агирес три минути преди уговорения час. От дома на Перлмутер продължи по Ембаси Роу. Грижещите се за вашингтонските шофьори богове му се усмихнаха и успя без особени усилия да намери място за паркиране. Тръгна пеш по Пенсилвания Авеню и скоро се озова пред една четвъртита сграда от тъмно стъкло, напъхана сред старите вашингтонски къщи. Прочете табелата на вратата и се зачуди, да не би да е записал адреса погрешно. Като се имаха предвид неприятностите на рода Агирес с испанските власти през вековете, последното място, където би очаквал да открие Балтазар, бе испанското посолство.

Съобщи името си на охраната и го заведоха при дежурната, която набра някакъв номер на вътрешния телефон и заговори на испански. След това се усмихна и се обърна към Остин с очарователен акцент, който събуждаше видения за Кастилия:

— Господин Агирес в момента е при посланика. Ще дойде всеки момент.

След няколко минути в коридора се появи Агирес. Беше свалил синия анцуг и черната барета и ги бе заменил с безупречен тъмносив костюм, който сигурно струваше колкото седмичната заплата на Остин. Но дори и най-добрият шивач не би могъл да скрие селските му ръце и яката му физика. Агирес разговаряше с белокос мъж, който вървеше до него, сключил ръце зад гърба си и наклонил замислено глава, заслушан внимателно в думите на баска. Агирес видя Остин и му махна. Двамата прекъснаха разговора си и се разделиха с топло ръкуване и усмивки. Баскът отиде до Остин и го прегърна.

— Господин Остин — каза радостно. — Много се радвам да ви видя отново. Съжалявам, че не ви представих на посланика, но той закъсняваше за среща. Оттук, моля.

Агирес го поведе по коридора към една врата. Оказа се, че през нея се влиза в една от старите къщи, които бяха част от комплекса на посолството. Озоваха се в помещение с голяма мраморна камина, удобно обзаведено с дебели килими и тежки мебели от тъмно дърво. По стените висяха картини с маслени бои, изобразяващи испански селски пейзажи.

— Изглеждате объркан, господин Остин — каза Агирес, докато се настаняваха. Явно бе забелязал изненаданото му изражение.

Остин не виждаше причина да шикалкави.

— Изненадан съм да ви открия тук — човек, наричан баски терорист, между стените на испанското посолство.

Агирес не изглеждаше засегнат.

— Очевидно сте се интересували от миналото ми, както и предполагах. В такъв случай знаете, че зад тези обвинения няма никакви доказателства.

— Въпреки това забелязах, че не носите черната си барета.

Агирес се разсмя гръмогласно.

— Свалих шапката си от уважение към домакините, макар че ми липсва. Предполагам, че някои хора в тази сграда биха си помислили, че крия под баретата бомба, а нервността им би се отразила на работата ни.

— Която е?

— Окончателното мирно уреждане на баския проблем.

— Прекалено висока цел след стотиците години конфликти.

— Убеден съм, че може да се постигне.

— Какво стана с търсенето на вашите прадеди?

— Миналото и настоящето са неотделими в тази кауза. Баските сепаратисти искат своя родина. Испанското правителство експериментира с автономия, но безуспешно. Ако открия реликвите, които търся, това ще предизвика мощен емоционален изблик на баски национализъм. Познавам народа си. Ще разкъса Испания на парчета.

— И така внезапно сте станали особено важен за испанското правителство.

Агирес кимна.

— Срещнах се с високопоставени лица в Мадрид и те ме помолиха да запозная със ситуацията хората от вашия Държавен департамент и да ги уверя, че не съм терорист. Съгласих се, след като открия реликвите, да ги предам на съхранение.

— Какво би ви попречило да се отметнете от думата си?

Баскът се намръщи и в тъмните му очи се мярна заплаха.

— Логичен въпрос, който зададоха и от испанското правителство. Казах им, че ще почета паметта на моя прародител, който е бил избран за пазител на реликвите. В замяна на това испанското правителство ще предприеме последователни и реални стъпки за осъществяване на баската автономия.

— Значи използвате реликвите като разменна монета?

Агирес сви рамене.

— Предпочитам да го наричам решение, което зачита общите ни интереси.

— Доста добра сделка, особено като се има предвид, че не притежавате реликвите.

— Техническа подробност — отвърна баскът и широката усмивка се върна на лицето му. — Изрових информация за морските пътища, по които моят предшественик е стигал до Северна Америка. Баските са познавали Фарьорските острови още през 875 година. След спирането си там Диего щял да продължи към Нюфаундленд или Лабрадор. Има множество доводи в полза на тази история. Моят народ ловувал китове и треска край бреговете на Северна Америка още през средните векове.

— Чел съм, че според Кабът индианците използвали думи, които може би имали баски произход.

— Несъмнено! — възкликна Агирес и лицето му грейна от вълнение. — Моите проучвания показват, че има неизследвани пещери недалеч от Шанел-Порт о Баскес в Нюфаундленд. Ще се върна на яхтата си там веднага след като приключа работата си във Вашингтон и съм убеден, че мечът и рогът на Роланд скоро ще са в ръцете ми.

Остин помълча; питаше се има ли начин да поднесе неприятните новини възможно най-безболезнено. Накрая реши, че е невъзможно, и каза:

— Боя се, че май има проблем.

Агирес го изгледа внимателно.

— Какво имате предвид?

Остин му подаде плик, в който имаше копие на ръкописа на Блекторн.

— От този материал може да се предположи, че реликвите вероятно не са там, където предполагате — каза и изложи онова, което му бе разказал Перлмутер. Докато Агирес слушаше, около веждите му сякаш се струпаха буреносни облаци.

— Научих за Сен Жулиен Перлмутер по време на собствените ми проучвания. Той е високоуважаван специалист в историята на мореплаването.

— По-добър от него не съществува.

Агирес удари юмрук в дланта си.

— Знаех си, че Диего не е бил убит от El Brasero. Избягал е с реликвите.

— Има и още — каза Остин и подаде на Агирес новинарската изрезка, поместваща интервюто с оцелелия от цепелина.

— Все още нищо не разбирам — каза баскът, след като я прочете.

— „Океанус“ е собственикът на цепелина, открил кораба на прародителя ви в ледовете.

Агирес моментално разбра връзката.

— Смятате, че свещените реликви са в ръцете на „Океанус“?

— Добро предположение, ако следваме логиката.

— И според вас не можем да се обърнем към „Океанус“ по този въпрос?

— Според мен не можем да се обърнем към „Океанус“ по никакъв въпрос — горчиво се засмя Остин. — Спомняте ли си инцидента с лодката? Трябва да ви призная нещо. Човек от охраната на „Океанус“ взриви лодката ми с ръчна граната.

— И аз трябва да ви призная, че така и не повярвах на версията ви за изпаренията от двигателя.

— Докато сме на вълна признания, може би ще ми кажете защо хората ви ме следяха в Копенхаген — каза Остин.

— Предохранителна мярка. Честно казано, не знаех какво да мисля за вас. Знаех от личната ви карта, че сте човек на НАМПД, но нямах представа защо си пъхате носа в предприятието на „Океанус“ и приех, че това е вероятно някаква официална мисия. Любопитството ми се разпали и реших да ви държа под око. Вие не се опитахте да скриете следите си. Хората ми се оказали наблизо, когато са ви нападнали. Между другото, как е младата дама, с която сте били?