Греблата превърнаха спокойната вода в кипяща пяна. Корабът потрепна, изскърца и най-сетне се помръдна — едва-едва. Агирес изкрещя окуражително, втурна се към кърмата и вдигна далекогледа. През стъклото различи висок слаб мъж на носовата платформа на предната галера — и той се взираше в него през далекогледа.

— El Brasero — прошепна Агирес с неприкрито отвращение.

Игнаций Мартинес видя наблюдаващия го Агирес и дебелите му сластолюбиви устни се изкривиха в триумфална усмивка. Безмилостните му хлътнали жълти очи горяха от фанатизъм. Дългият му аристократичен нос се сбърчи, сякаш доловил някаква неприятна миризма.

— Капитан Блекторн — измърка той на червенобрадия мъж, който стоеше до него. — Слезте при гребците. Кажете им, че ще бъдат освободени, ако хванем плячката си.

Капитанът сви рамене и изпълни заповедта. Знаеше много добре, че Мартинес няма намерение да спази обещанието си и че това е просто жестока измама.

El Brasero на испански означаваше мангал. Мартинес си бе спечелил това прозвище заради ревността, с която предаваше на огъня еретиците по време на публичните аутодафета. Присъстваше на почти всяко quemerdo, мястото на изгаряне. Използваше всякакви средства, включително подкупи, за да си осигури честта да запали кладата. Въпреки че официалната му титла бе обществен обвинител и съветник на Инквизицията, Мартинес бе успял да убеди началниците си да го назначат за инквизитор, натоварен специално с преследването на баските. Тъкмо това бе изключително доходно занимание. Инквизицията незабавно конфискуваше имуществото на обвинения. Заграбеното богатство финансираше затворите, тайната полиция, залите за мъчения, армията и бюрокрацията на Инквизицията, а самите инквизитори ставаха богаташи.

Баските бяха овладели изкуството на мореплаването и корабостроенето до такова съвършенство, че никой не можеше да се мери с тях. Агирес бе плавал десетки пъти до тайните риболовни райони през Западното море на лов за китове или треска. Баските си бяха родени търговци и мнозина като Агирес бяха натрупали богатство, като продаваха китова мас и риба. Корабостроителницата му на река Нервион пускаше на вода съдове от всякакъв тип и размери. Агирес много добре си даваше сметка за Инквизицията и нейните изстъпления, но пък и бе прекалено зает да движи множеството си начинания и да се наслаждава на рядката компания на прекрасната си жена и двете си деца, за да й обръща особено внимание. Докато не му се случи при едно завръщане лично да се убеди, че Мартинес и Инквизицията са злини, които не бива да се подминават с лека ръка.

Разярена тълпа посрещна натоварените с риба кораби, когато приближиха доковете да изпразнят трюмовете си. Хората викаха Агирес и го молеха за помощ. Инквизицията бе арестувала няколко местни жени и ги бе обявила за вещици. Съпругата му бе сред отведените. Заедно с останалите тя бе съдена, призната за виновна и предстоеше да бъде преместена от тъмницата до мястото за изгаряне.

Агирес успокои тълпата и отиде направо в центъра на провинцията. Макар да бе влиятелен човек, молбите му затворничките да бъдат освободени останаха нечути. Чиновниците казаха, че не могат да направят нищо — това било църковен, а не светски въпрос. Някои прошепнаха, че ако се опълчели срещу Светата служба, ще изложат на опасност собствения си живот и имущество. И добавяха с ужас: „El Brasero“.

Агирес пое лично нещата и събра стотина свои хора. Нападнаха конвоя, отвеждащ осъдените вещици на кладата, и освободиха жените без нито един изстрел. Още докато държеше съпругата си в обятията си, Агирес знаеше, че El Brasero е организирал арестите и процесите единствено с цел да сложи ръка върху него и богатството му.

Подозираше, че Инквизицията има и още по-основателни причини да насочи вниманието си към него. Година преди това съветът на старейшините го бе определил за разпоредител на най-свещените реликви в родината му. Един ден те можеха да се използват, за да вдигнат баските на въстание срещу Испания. Засега се пазеха на сигурно място в един сандък, закътан в тайно скривалище в богатата къща на Агирес. Може би Мартинес бе чул за тях. Навсякъде гъмжеше от доносници. Може би Мартинес си бе дал сметка, че свещените реликви могат да раздухат религиозния фанатизъм по същия начин, по който Свещеният Граал бе станал причина за кървавите кръстоносни походи. А всичко, което обединяваше баските, представляваше заплаха за Инквизицията.

Мартинес не реагира на освобождаването на жените. Агирес не беше глупак. El Brasero щеше да нанесе удара едва след като е събрал и последната улика срещу жертвата си. Агирес използва това време. Изпрати най-бързата си каравела в Сан Себастиан под предлог, че се нуждае от ремонт. Не пожали средства, за да се сдобие със собствена армия от шпиони, сред които имаше и хора от антуража на инквизитора, и ясно даде да се разбере, че най-голямата награда ще получи онзи, който го предупреди за предстоящия му арест. След това се зае с обичайните си дела и чакаше, като гледаше да не се отдалечава от дома си — там бе заобиколен от стражи, всички до един калени в битки.

Изминаха няколко спокойни месеца, но една нощ един от шпионите му — работеше за самата Инквизиция — препусна с всички сили към дома му и заблъска на вратата. Мартинес бе тръгнал начело на група войници да го арестува. Агирес възнагради щедро човека и задейства внимателно замисления план. Целуна жена си за сбогом и й обеща, че ще се видят в Португалия. Докато семейството му бягаше в закритата карета с по-голямата част от богатството им, отрядът на Инквизицията се втурна да преследва нарочно пусната примамка из пущинаците. Агирес стигна до брега заедно с въоръжената си свита. Под прикритието на нощта каравелата се отдели от кея, вдигна платна и се насочи на север.

По изгрев малка флота от бойни галери се появи от мъглата в опит да пресече пътя на каравелата. Благодарение на ловкостта си като моряк Агирес се изплъзна от лапите на преследвачите и постоянният бриз понесе кораба на север покрай крайбрежието на Франция. Агирес пое курс към Дания, откъдето щеше да завие на запад към Гренландия, Исландия и Голямата земя отвъд. Но недалеч от Британските острови вятърът отслабна и Агирес и хората му се озоваха насред неподвижен въздух…

Трите галери наближаваха като нападащи хищници. Агирес бе твърдо решен, ако е необходимо, да се бие до смърт, въпреки че най-силното му желание бе да се измъкне жив.

Заповяда на стрелците да се приготвят. В подготовката на каравелата бе пожертвал въоръжение за скорост и огнева мощ за подвижност.

Стандартната аркебуза представляваше тромаво, зареждано през цевта оръжие с фитил, което се закрепваше на преносима стойка, и за обслужването й бяха необходими двама души. Стрелците на каравелата бяха въоръжени с по-малки и по-леки версии, с които можеше да се справи и сам човек. Хората му бяха изключително точни и рядко пропускаха целта. За тежка артилерия Агирес се бе спрял на две бронзови оръдия, които можеха да се придвижват на стойки с колела. Артилеристите бяха тренирани да зареждат, насочват и стрелят с точността на часовников механизъм — нещо нечувано за повечето кораби.

Гребците видимо оставаха без сили и каравелата приличаше на пълзяща в меласа муха. Галерите се бяха приближили почти на един изстрел разстояние. Стрелците им можеха с лекота да се справят с гребците. Агирес реши, че хората му трябва да останат в лодките. Докато корабът се движеше, разполагаше поне с някакъв минимален контрол. Викна на мъжете да продължават да гребат и тъкмо се обръщаше да помогне на артилеристите, когато изострените му сетива доловиха съвсем лек полъх — предвестник на вятър. Най-малкото платно се размърда като крилото на ранена птица. После отново увисна неподвижно.

Огледа морето с надеждата да види характерното за наближаващия вятър набраздяване на повърхността — и чу рева на бомбардата.