— Ja — каза той с любезна усмивка.

— Господин Йепсен? Аз съм Кърт Остин. Приятел съм на професор Йоргенсен.

— О, господин Остин. Заповядайте. — Червендалестият стисна ръката на Кърт като опитен търговец на автомобили, посрещащ потенциалния си клиент, и го въведе в обзаведената по селски дневна. — Професор Йоргенсен се обади и каза, че идвате. Доста път е от Торсхавн дотук. Ще пийнете ли нещо?

— Не, благодаря. Може би по-късно.

Йепсен кимна.

— Идвате да ловите риба ли?

— Казват, че на вашите острови можеш да ловиш риба и на сухо.

— Не точно, но е почти също толкова добра — ухили се Йепсен.

— Участвах в една спасителна операция при Торсхавн и реших, че риболовът е добър начин да си почина.

— Спасителна операция? Остин! — Йепсен изхъмка. — Трябваше да се сетя. Вие сте американецът, който спаси датските моряци. Видях ви по телевизията. Истинско чудо. Само гледайте какво ще стане, когато селото разбере, че ми гостува знаменитост.

— Надявах се на малко уединение.

— Разбирам. Но няма начин да запазим посещението ви в тайна.

— Срещнах само една жена, пред черквата. Много мила жена.

— А, сигурно е вдовицата на свещеника. Тя е пощаджийка — и главната клюкарка. Значи вече всички знаят, че сте тук.

— Това там долу ли е хижата на професора?

— Да — отвърна Йепсен и свали един ключ от забит в стената пирон. — Елате да ви я покажа.

— Приятели ли сте с професор Йоргенсен? — попита Йепсен, докато слизаха по отъпканата пътека.

— Познаваме се от няколко години. Той е прочут ихтиолог.

— Да, зная. За мен е огромна чест, че отсяда тук. А сега и вие.

Спряха пред хижата. От верандата се разкриваше изглед към пристанището и живописната флотилия рибарски лодки.

— Рибар ли сте, господин Йепсен?

— В малко селище като това оцеляваш, като вършиш какво ли не. Давам хижата под наем. Разходите ми не са особено големи.

Влязоха. Имаше само една стая с легло, освен нея баня с тоалетна и кухненски бокс с малка маса и два стола. Бе тясно, но изглеждаше удобно.

— В килера има рибарски принадлежности — каза Йепсен. — Ако ви трябва водач за риболов или обиколки, само кажете. Мога да проследя произхода си до времето на викингите — никой не познава района по-добре от мен.

— Благодаря, но последните дни бях сред доста хора. Предпочитам да прекарам известно време сам. Доколкото разбрах, към хижата има и лодка.

— Третата от края на кея — каза Йепсен. — Ключовете са в запалването.

— Благодаря — каза Остин. — Ако нямате нищо против, бих искал да си разопаковам багажа и да се поразтъпча из селото.

— Облечете се топло — каза Йепсен, докато тръгваше към вратата. — Тук времето се променя бързо.

Остин го послуша и след като си оправи багажа, нахлузи анорака върху пуловера си. Излезе, застана на верандата и вдиша дълбоко студения въздух.

Склонът плавно се спускаше към морето. От хижата имаше чудесна гледка към залива и кея. Остин се качи по пътеката до волвото и подкара към селото.

Най-напред спря на оживения рибарски кей. Върволица траулери разтоварваха улова си под облак пронизително крещящи морски птици. Намери лодката на мястото, където му бе обяснил Йепсен. Бе здрава, дълга шест метра и с извити бордове. Той провери двигателя — оказа се сравнително чист и нов. Ключът бе пъхнат в запалването, точно както бе казал Йепсен. Пусна мотора и го заслуша няколко минути. След като се увери, че работи равномерно, го изключи и закрачи обратно към колата. По пътя срещна вдовицата на свещеника.

— Здравейте, американецо — каза тя с широка дружелюбна усмивка. — Видяхте ли се с Гунар?

— Да. Благодаря, че ме упътихте.

Жената държеше увита във вестник риба.

— Дойдох да взема нещо за вечеря. Аз съм Пиа Кнутсен.

Здрависаха се. Ръката на Пиа бе топла и силна.

— Много ми е приятно. Аз съм Кърт Остин. Тук е много красиво. Скаалсхавн е прекрасно място. Всъщност какво означава името му?

— Разговаряте с неофициалния историк на селото. Скаалсхавн означава „Заливът на черепа“.

Остин погледна към морето.

— Заливът с форма на череп ли е?

— О, не! Просто когато се заселили тук, викингите открили черепи в едни пещери.

— Значи тук е имало хора преди викингите?

— Може да са били ирландски монаси, а може би и още по-стари. Пещерите са от другата страна на носа, при някогашното пристанище на първата китоловна станция. С разрастването на риболова пристанището станало прекалено малко и затова хората се преместили тук.

— Искам да се поразходя. Откъде мога да огледам околността най-добре?

— От птичите скали се вижда на километри. Тръгнете по пътеката зад селото. — Тя посочи. — Ще минете през ливадите покрай няколко красиви водопада и покрай едно езеро.

След като подминете останките от старата ферма, пътеката се изкачва стръмно нагоре и стига до скалите. Терасите са на височина почти петстотин метра. Гледайте купчините камъни да са от лявата ви страна. Пътеката се спуска много стръмно. Не се приближавайте до ръба, защото понякога вълните са много високи и могат да ви отнесат.

— Ще внимавам.

— И се облечете топло. Времето тук се мени много бързо.

— Гунар вече ме предупреди. Изглежда доста запознат с района. Местен ли е?

— Иска всички да си мислят, че може да проследи произхода си до Ерик Рижия — изсумтя тя. — От Копенхаген е. Засели се тук преди година-две.

— Добре ли го познавате?

— И още как — каза тя и завъртя красивите си очи. — Опита се да ме вкара в леглото си, но не съм закъсала чак толкова.

Пиа изглеждаше много добре и Остин никак не се изненада на мераците на Йепсен. Но все пак не бе дошъл тук, за да се занимава с местните пикантни истории.

— Чух, че нагоре по брега имало някакъв рибарник.

— Да, ще го видите от скалите. Грозни сгради от бетон и метал. Целият залив е преграден с мрежите им. Отглеждат рибата и я изнасят. Местните рибари се сърдят. Риболовът около старото пристанище започна да не върви. Никой от селото не работи там. Дори Гунар.

— Значи е работил за рибовъдната ферма?

— В началото. Покрай строежите. Със спечелените пари купи къщите и сега живее от наемите.

— Много посетители ли имате? — Остин гледаше как в пристанището влиза елегантна синя яхта.

— Рибари и любители на птиците. — Тя проследи погледа му. — Като хората на онази хубава яхта. Била на някакъв богат испанец. Ей, да дойде чак от Испания да лови риба тук!

— Говорите много добре английски.

— Учим го в училище наравно с датския. А и със съпруга ми живяхме известно време в Англия. Сега не ми се случва често да говоря на английски. — Тя вдигна рибата към носа на Остин. — Защо не дойдете на вечеря? Тъкмо ще си поопресня английския.

— Няма ли да ви създам грижи?

— Не, разбира се. Елате, като се върнете от разходката. Къщата ми е зад черквата.

Разбраха се дай отиде на гости и Остин подкара към началото на маршрута. Чакълената пътека се изкачваше плавно през обсипани с цветя ливади, после мина покрай малко, почти идеално кръгло езеро, направено сякаш от студен кристал. На километър и половина от езерото Остин стигна останките на стара ферма и гробище.

Пътеката стана по-стръмна и се различаваше по-трудно. Той спази съвета на Пиа и последва грижливо натрупаните купчини камъни, които бележеха пътя. Можеше да различи стада овце — бяха толкова далеч, че приличаха на прашинки. В далечината се извисяваха планини с каскади водопади — приличаха на сватбени воали.

Пътеката водеше към скалите. В небето над тях безброй птици се рееха грациозно на издигащите се въздушни потоци. Високи скали се издигаха от морето и плоските им върхове се губеха в мъглата. Остин задъвка едно десертно блокче и си помисли, че Фарьорските острови са сякаш най-извънземното място в целия свят.

Продължи да се изкачва, докато не стигна хребета. Оттам се разкриваше панорамен изглед към назъбения бряг. Заоблен нос разделяше Скаалсхавн от един по-малък съседен тесен залив. Покрай брега на старото пристанище се виждаха десетки спретнато подредени постройки. Докато ги гледаше, на бузата му капна капка. От планините се спускаха тъмни облаци и закриха слънцето. Той заслиза надолу. Макар че пътеката минаваше на зигзаг, наклонът си бе стръмен и Остин трябваше да върви бавно, докато не стигна по-равен участък. Докато слезе до морето, заваля силно. Той продължи към светлините на селото и скоро стигна до колата.