На 6 януари 1864 г. войниците излязоха от форт Кенби. Капитан Албърт Пфайфър водеше малък отряд, който трябваше да навлезе в източния край на каньон де Чели. Кит Карсън командуваше по-големия отряд, който пък трябваше да настъпи от западния край. Земята бе покрита с шест инча сняг, температурата беше под нулата. Войниците се придвижваха бавно.

След седмица Пфайфър навлезе в каньона. От издатини и укрития стотици полугладни навахи обсипваха войниците с камъни, дънери, испански ругатни, но не можеха да ги спрат. Хората на Пфайфър разрушиха колибите, унищожиха хранителните запаси и добитъка. Те убиха трима навахи, които попаднаха в обсега на мускетите им, намериха двама стари навахи, умрели от студ, и заловиха деветнадесет жени и деца.

Междувременно Карсън установи лагера си в западния кран и изпращаше, разузнавачи по високите части на каньона. На 12 януари един от патрулите му срещна група навахи и уби единадесет от тях. След още два дни двата отряда се срещнаха. Целият каньон бе прекосен без голямо сражение.

Същата вечер трима навахи с бяло знаме се приближиха до лагера на войниците. Те съобщиха на Карсън, че хората гладуват и мръзнат, че предпочитат да се предадат, отколкото да умрат.

„Имате време до утре сутринта — отговори Карсън. — След това моите войници ще ви изловят.“

На сутринта шестдесет окъсани и изтощени навахи се явиха в лагера и се предадоха.

Преди да се завърне във форт Кеиби, Карсън заповяда да се унищожи всичко индианско в каньона, включително и хубавите праскови — повече от пет хиляди дръвчета. Навахите можеха да простят на Хвърляча на ласо, че се бие с тях като войник, че ги пленява, дори не унищожава хранителните им запаси, но постъпката, която те никога не му простиха, бе отсичането на любимите им овошки.

През следващите няколко седмици новината за влизането на войниците в каньон де Чели се разпространи по скритите лагери на навахите и те се обезсърчиха.

„Ние се бихме за тази страна, защото не искахме да я загубим — каза по-късно Мануелито. — Но загубихме почти всичко… Американският народ е прекалено могъщ, за да се борим с него. Когато трябваше да се сражаваме няколко дни поред, не ни тежеше, но скоро се изтощихме и войниците ни се умориха от глад.“

С добрите си отзиви за условията в Боске Редондо Делгадито убеди още 680 навахи да се предадат във форт Уингейт на 31 януари. Суровата зима и липсата на храна принудиха други да се явят във форт Кенби. Към средата на февруари 1200 гладни и лишени от всичко индианци се събраха там. Армията им отпускаше крайно оскъдни дажби — най-възрастните и най-малките започнаха да измират. На 21 февруари пристигна Ереро Гранде с отряда си и пленниците станаха 1500. Към началото на март в двата форта се бяха предали 3000 души, а северните пътища бяха изпълнени с уплашени навахи, които прииждаха по замръзналия сняг. Но вождовете рикос — Мануелито, Барбонсито и Армихо, отказаха да прекратят борбата. Заедно с хората си те останаха в планините, решени да не се предават.

През март започна дългият поход на навахите към форт Съмнър и Боске Редондо. Първата група от 1430 души пристигна във форт Съмнър на 13 март. Десет души умряха по време на прехода; три деца бяха отвлечени вероятно от войници мексиканци от охраната.

Междувременно втората група от 2400 души напусна форт Кенби вече в намален състав — 126 души умряха във форта. Дългият керван включваше 30 фургона, 3000 овце и 473 коня. Навахите бяха достатъчно твърди, за да понасят мразовитото време, глада, дизентерията, подигравките на войниците и дългото пътуване, но не можеха да понесат носталгията и това, че загубиха земите си. Те плачеха и 197 от тях умряха, преди да достигнат жестоката си цел.

На 20 март още 800 навахи напуснаха форт Кенби, повечето от тях жени, деца и старци. Армията им отпусна само 23 фургона.

„На втория ден от пътуването — докладва командващият офицер — започна страшна снежна буря, която бушува четири дни с необичайна сила. Тя причини големи страдания на индианците, много от които бяха почти голи и, естествено, не издържаха подобна буря.“

Когато те достигнаха Лос Пинос, под Албюкърки, армията пренасочи фургоните за други цели и навахите трябваше да нощуват на открито. Когато пътуването се възобнови, няколко деца бяха изчезнали.

„По тези места — коментира един лейтенант — офицерите, които отговаряха за индианците, трябваше да бъдат крайно бдителни, защото инак децата на индианците щяха да бъдат отвлечени и продадени.“

Тази група достигна Боске на 13 май 1864 г.

„Напуснах форт Кенби с 800 души и получих още 146 на път за форт Съмнър, като общият им брой стана 946. От тях около 110 умряха.“

В края на април един от устоялите до този момент вождове — Армихо, се яви във форт Кенби и съобщи на командира (капитан Ейса Кери), че след няколко дни пристигнат Мануелито и навахите, които бяха прекарали зимата далеч на север край реките Литъл Колорадо и Сан Хуан. Отрядът на Армихо (повече от 400 души) се яви след няколко дни, но Мануелито спря хората си на няколко мили от форта в една местност, наречена Келитас, и изпрати човек да съобщи на командира, че иска да разговаря с него. По време на последвалите преговори Мануелито заяви, че хората му желаят да останат близо до форта, да засеят посевите си и да пасат овцете си, както са правили винаги.

„За вас има само едно място, където можете да отидете, и това е Боске“ — отговори капитан Кери.

— Защо трябва да отиваме в Боске? — запита Мануелито. — Ние никога не сме грабили или убивали и винаги сме спазвали мира, както бяхме обещали на генерал Кенби.

Той добави, че хората му се опасяват, че ги събират в Боске, за да могат войниците да ги застрелят както във форт Фаунтлерой през 1861 г. Кери отговори, че това не е вярно, но Мануелито отказа да се предаде с хората си, преди да е разговарял със стария си приятел Ереро Гранде и някои от другите вождове на навахите, които са били в Боске.

Когато генерал Карлтън научи, че има вероятност Мануелито да се предаде, той изпрати четирима внимателно подбрани навахи от Боске (но не и Ереро Гранде), за да повлияят на колебаещия се военен вожд. Те не успяха да убедят Мануелито. През една юнска нощ след техния разговор. Мануелито и отрядът му изчезнаха от Келитас и се върнаха обратно в скривалищата си покрай Литъл Колорадо.

През септември той научи, че старият му съюзник Барбонсито е пленен в каньон де Чели. Сега той, Мануелито, бе последният от вождовете рикос на свобода и съзнаваше, че войниците ще го търсят навсякъде.

През есента навахите, избягали от Боске Редондо, започнаха да се връщат в родните си земи с ужасяващи разкази за това, което става с хората там. Мястото е окаяно, казваха те. Войниците ги мушкали с щикове, гледали да ги натикат в оградени със стени празни места, където командирите постоянно ги броели и записвали числата в малки книжки. Командирите им обещавали дрехи, одеяла и по-добра храна, но обещанията си оставали само на думи. Всичките тополи и месните били отсечени и за горене останали само корените им. За да се предпазят от дъжда и слънцето, индианците трябвало да копаят дупки в песъчливата почва и да ги покриват с изплетени от трева рогозки. Живеели като прерийни кучета в бърлогите си. С няколкото сечива, дадени им от войниците, те разкопали низината на река Пекос и посадили зърнени култури, но наводненията, сушата и насекомите унищожили реколтата и сега всички били на половин дажба. Поради голямото струпване на хора болестите започнали да отнасят по-слабите. Мястото било ужасно и въпреки че под бдителното око на войниците бягството е трудно и опасно, мнозина рискували живота си, за да се махнат оттам.

Междувременно Звездния вожд Карлтън бе убедил викария на Санта Фе да отслужи благодарствен молебен за успешно завършилото изселване на навахите в Боске, извършено от армията. На началниците си във Вашингтон генералът описа мястото като „един чудесен резерват… няма причина те (навахите) да не бъдат най-щастливите, преуспяващи и осигурени индианци в Съединените щати… Във всички случаи да ги храним, ще бъде по-евтино, отколкото да се бием с тях.“