Навахите уважаваха Карсън като боец, но презираха войниците му доброволци от Ню Мексико. Повечето от тях бяха мексиканци, а индианците ги гонеха от земите си от незапомнени времена. Навахите бяха десет пъти по-многобройни от мескалеросите и имаха едно голямо предимство — обширната и сурова област, пресечена от дълбоки каньони и стръмни дерета, от високи плата с отвесни скалисти страни, спускащи се в равнината. Каньонът де Чели, който прорязва на запад тридесет мили от планината Чуска, бе тяхната твърдина. Червените скални стени на каньона се стесняваха на места до петдесет ярда14 и се издигаха до височина повече от хиляда фута. Надвисналите издатини даваха чудесна възможност за укритие от нашествениците. На местата, където каньонът се разширяваше до няколко стотици ярда, навахите пасяха овцете и козите си, а на обработваемата земя отглеждаха царевица, пшеница, плодове и пъпеши. Те особено се гордееха с прасковените си градини, които бяха обект на специални грижи още от испанско време. През по-голямата част от годината водата в каньона течеше обилно, а тополата и американският клен даваха достатъчно дърва за горене.

Дори когато научиха, че Карсън с хиляда войници е достигнал Пуебло Колорадо и е наел за разузнавачи старите си приятели ютите, навахите изразиха само презрението си. Вождовете припомниха на своя народ как едно време бяха прогонили испанците от земите си.

„Ако американците дойдат, за да ни отведат, ние ще ги избием“ — обещаваха вождовете, но взеха мерки за безопасността на жените и децата. Те знаеха, че наемниците юти ще се опитат да ги пленят, за да ги продадат на богати мексиканци.

Към края на юли Карсън достигна форт Дифайънс, даде му името на стария индиански неприятел Кенби и започна да изпраща разузнавателни отряди. Сигурно той не е бил изненадан, че съвсем малко навахи са били открити. Той знаеше, че единственият начин да бъдат победени индианците е да се унищожи реколтата и добитъкът и да се изгори земята им. На 25 юли Карсън изпрати майор Джоузеф Къмингс да излови добитъка, който открие, и да събере или изгори царевичните и житните посеви покрай Бонито. Когато навахите разбраха какво прави Къмингс с провизиите им за зимата, те белязаха този човек. Малко по-късно, докато Къмингс яздеше коня си, снайпер навах стреля по него и го уби на място. Освен това, навахите нападнаха заграденото място за добитъка близо до форт Кенби, върнаха си част от овцете и козите и откраднаха любимия кон на Хвърляча на ласо.

Тези инциденти засегнаха и нараниха много повече генерал Карлтън, отколкото Карсън, който беше живял с индианците достатъчно дълго, за да може да оцени дръзката им съпротива. На 18 август генералът реши да „стимулира усърдието“ на войските си, като определи парична награда за заловен индиански добитък. Той обяви, че ще се плаща по двадесет долара за „всеки здрав и годен кон или муле“ и по един долар за овца, докарани във военните складове на форт Кенби.

Тъй като заплатата на войниците беше по-малко от двадесет долара месечно, предложената награда наистина ги стимулира и скоро тя бе разпространена и върху малкото индианци, които войниците успяваха да убият. За да демонстрират воинските си способности, те започнаха да режат привързания с червен шнур кок, който навахите носеха. Индианците не можеха да повярват, че Кит Карсън разрешава скалпирането, което те смятаха за варварски обичай, въведен от испанците. (Европейците може и да са, а може и да не са въвели скалпирането в Новия свят, но испанските, френските, холандските и английските заселници направиха този обичай популярен, като предлагаха награди за скалповете на своите противници.)

Макар Карсън да продължаваше методичното унищожаване на зърнените посеви и на засетите с боб и тиква площи, движението му бе прекалено бавно, за да задоволи генерал Карлтън. През септември генералът заповяда, че отсега нататък всеки навах от мъжки пол ще бъде убиван или пленяван, щом бъде забелязан. Той написа на Карсън точните думи, които трябваше да казва на пленените навахи: „Кажете им: Идете в Боске Редондо или ще ви преследваме и унищожим. Няма да сключим мир с вас при никакви други условия. Започната веднъж, войната срещу вас може да продължи с години, докато не се подчините или не бъдете унищожени. Няма да има повече разговори по въпроса.“

Приблизително по същото време генералът писа до Министерството на войната във Вашингтон и поиска още един кавалерийски полк. „Необходими са още войници, — заяви той. — Тъй като на запад близо до територията на навахите бе открито злато, трябват достатъчно войници, за да изхвърлим индианците и да охраняваме хората, които отиват към и в мините… Провидението наистина ни помага… Златото е под краката ни и трябва само да се наведем, за да го приберем.“

Карлтън подстрекаваше подчинения си с болезнена настойчивост и Кит Карсън ускори програмата си за изгорена земя и към есента бе унищожил повечето от стадата и посевите между форт Кенби и каньона де Чели. На 17 октомври двама навахи с бяло знаме се появиха във форт Уингейт. Единият от тях беше Ел Сордо, пратеник на братята си Делгадито и Барбонсито и техните петстотин последователи. Ел Сордо каза, че храната им се свършила, че са принудени да ядат шишарки; останали са без дрехи и одеяла и не смеят да палят огньове и да се стоплят, защото се страхуват от разузнавателните отряди на войниците. Съобщи, че не желае да отиват далеч, чак до Боскс, но са съгласни да построят колибите си близо до форт Уингейт, където постоянно да бъдат под надзора на войниците, както подобава на мирни индианци. До девет дни Делгадито и Барбонсито ще доведат петстотин души. Вождовете са готови да отидат в Санта Фе, да се срещнат със Звездния вожд и да молят за мир.

Капитан Рафаел Чакон, командир на форт Уингейт, предаде компромисното предложение на генерал Карлтън, който отговори:

„Навахите нямат избор: те трябва да се съгласят или да отидат в Боске Редондо, или да останат в страната си във война.“

Като нямаше друга възможност, отговорен за страдащите от студа и глада жени и деца, Делгадито се предаде. Барбонсито, Ел Сордо и много от воините останаха в планините, за да видят какво ще стане със съплеменниците им.

Тези, които се предадоха, бяха изпратени в Боске Редондо. Карлтън нареди да бъде отделено специално внимание на първите пленници — да им дават най-големите дажби и най-добрия подслон по време на пътуването и след пристигането им в Боске.

Безплодната равнина на Пекос всяваше страх, но Делгадито бе впечатлен от доброжелателството на войниците. Когато Звездния вожд му съобщи, че може да се завърне във форт Уивтейт със семейството си, ако се съгласи да убеди другите вождове на навахите, че животът в Боске е за предпочитане пред глада и студа, Делгадито прие. По същото време генералът заповяда на Кит Карсън да навлезе в каньон де Чели, да унищожи храната и добитъка и убие или плени навахите в последната им твърдина.

В подготовка за похода до Чели Карсън събра стадо товарни животни, за да пренасят провизиите му, но на 13 декември Барбонсито и воините му връхлетяха върху стадото и подгониха мулетата към каньона, където щяха да ги използуват за храна през зимата. Карсън изпрати два отряда войници да ги преследват, но навахите се разделиха на няколко малки групи и се изплъзнаха под прикритието на силна снежна буря. Кавалеристите на лейтенант Донасиано Монтоя се натъкнаха на малък лагер, нападнаха го, завряха навахите в кедровия гъсталак плениха тринадесет жени и деца. Лейтенантът докладва: „Един индианец бе прострелян в дясната страна, но успя да избяга в преплетения гъсталак. Синът му, десетгодишно момче, твърде интелигентно за индианец, бе заловено малко по-късно. То съобщи, че баща му е умрял в скалите на близкото дере.“

Без мулета за пренасяне на провизиите му Кит Карсън съобщи на генерал Карлтъи, че походът до каньона де Чели трябва да се отложи. Генералът незабавно отговори: „Няма да отлагате похода поради липса на транспорт. Ще накарате хората да носят одеялата си и ако е необходимо, храна за три-четири дни в раниците си.“