Краля на враните, който беше със сиуксите хънкпапа, казва: «Повечето наши воини се събраха точно срещу войниците, а после ние препуснахме срещу белите. В същото време воини препускаха от двете им прани и обикаляха около тях, докато ги обградиха напълно.» Тринадесетгодишният Черен лос, който наблюдаваше от другата страна на реката, виждаше голям облак прах да се извива над хълма и коне, които излизаха от него с празни седла.

«Димът от изстрелите и вдигнатият от конете прах забулиха хълма — казва Пте-Сан-Уасте-Уин — и войниците дадоха много изстрели, но сиуксите стреляха право в целта и войниците падаха мъртви. Жените прекосиха реката след мъжете от нашето село и когато се изкачихме на хълма, там нямаше живи войници, а Дългата коса лежеше мъртъв между останалите… Кръвта на нашите хора беше гореща, а сърцата им — зли, и този ден те не вземаха пленници.»

Краля на враните казва, че всички войници слезли от конете, когато индианците ги обградили: «Те се опитаха да се задържат на конете си, но когато започнахме да ги притискаме все повече, те пуснаха конете. Ние ги избутахме към нашия главен лагер и ги убихме всичките. Те не се отпуснаха и се биха храбро до последния воин.»

Според Червения кон към края на сражението с Къстър «тези войници започнаха да се държат глупаво, хвърляха си пушките и вдигаха ръце, като казваха: „Сиукси, имайте милост! Вземете ни в плен!“ Сиуксите не взеха нито един войник в плен, а ги избиха всичките. Само за няколко минути не остана жив войник.»

Дълго време след сражението Белия бик от минеконжу нарисува четири пиктограми, на които той бе вкопчен в един войник (според него Къстър). Между другите, които претендираха, че са убили Къстър, бяха Дъжд в лицето, Плоското бедро и Храбрата мечка. Червения кон твърди, че един неизвестен воин сантий с убил Къстър. Повечето индианци, които разказват за битката, заявяват, че никога не са виждали Къстър и не знаят кой го е убил. Ниското куче казва: «Преди да завърши битката, ние не знаехме, че той е белият вожд.»

В едно интервю, дадено в Канада година след битката, Седящия бик казва, че никога не е виждал Къстър, но други индианци го били видели и го познали точно преди да бъде убит. «Косата му не беше дълга както обикновено — казва Седящия бик. — Беше къса, с цвета на изгоряла от студа трева… Когато войниците оказваха последния отпор, Дългата коса стоеше като царевичина с нападали около нея кочани.» Но Седящия бик не казва кой е убил Къстър.

Един арапахски воин, който яздил с шайените, казва, че Къстър е бил убит от няколко индианци. «Той беше облечен в еленови кожи — блуза и панталони, и беше на колене, с ръце, опрени в земята. Бе прострелян в хълбока, а от устата му течеше кръв. Той сякаш наблюдаваше индианците, които се движеха около него. Четирима войници седяха наоколо му, но всички те бяха тежко ранени. Всички други войници бяха паднали. Тогава индианците стесниха кръга около него и аз не видях нищо повече.»

Независимо от това, кой го бе убил, Дългата коса, прокарал Пътя на крадците в Блак Хилс, бе мъртъв с всичките си хора. Войниците на Рино обаче, подсилени от частта на майор Фредерик Бентин, се окопаха на един хълм надолу по реката. Индианците обградиха хълма и наблюдаваха войниците през нощта, а на сутринта отново започнаха сражението. През деня изпратените от вождовете разузнавачи се върнаха и предупредиха, че още много войници вървят по посока на Литъл Бигхорн.

След съвет бе решено да се вдигне лагера. Воините бяха изразходвали повечето от боеприпасите си знаеха, че ще е глупаво да се опитат да се сражават с лъкове и стрели срещу толкова много войници. Казаха на жените да събират багажите и преди залез-слънце всички потеглиха нагоре по долината към планините Бигхорн. По пътя племената се разделяха и поемаха в различни посоки.

Когато белите хора на Изток научиха за поражението на Дългата коса, те го обявиха за клане и полудяха от яд. Те искаха да накажат всички индианци от Запада. Тъй като не можеше да отмъсти на Седящия бик и на бойните вождове, Великия съвет във Вашингтон реши да накаже тези индианци, които им бяха под ръка — хората, които си бяха стояли в резерватите и не бяха взели участие в сраженията. На 22 юли Великия воин Шърман бе упълномощен да установи военен контрол над всички резервати в страната на сиуксите и да се отнася към индианците като към военнопленници. На 15 август Великия съвет прие нов закон, съгласно който индианците трябваше ни се откажат от правата си върху земите по река Паудър и върху Блак Хилс. Белите направиха това, без да се съобразяват с договора от 1868 г., като твърдяха, че Индианците са го нарушили, като са започнали война със Съединените щати. Индианците от резерватите не разбираха обвиненията, защото не бяха нападнали войниците на Съединените щати. Същото се отнасяше и за хората на Седящия бик, които нападнаха, след като Къстър изпрати Рино да атакува индианските села. Аа да държи индианците от резерватите в мир, Великият баща изпрати през септември нова комисия, която трябваше чрез измами да накара вождовете, да подпишат юридическите документи за прехвърлянето на безмерните богатства на Блак Хилс в собственост на Яслите. Някои от членовете на комисията имаха голям опит в кражбата на индиански земи. По-специално Нютън Едмъндс, епископ Хенри Уипъл и преподобният Самюел Хинмън. В агенцията на Червения облак епископ Уипъл откри заседанието с молитва, след което председателят Джордж Менипени прочете условията, поставени от Конгреса. Тъй като условията бяха написани на обичайния мъгляв език на законодателите, епископ Уипъл се опита да ги предаде с изречения, които могат да бъдат преведени:

— От много години сърцето ми е пълно с топлина за чернения човек. Ние дойдохме, за да ви донесем послание от вашия Велик баща. Ето някои неща, които ни предаваме точно с неговите думи. Ние не можем да ги променим, дори една чертичка не можем да добавим… Когато тази година Великия съвет гласува родствата за продължаване на вашите доставки, той прие някои условия, три на брой, и докато не ги изпълните, Конгресът няма да гласува нови средства. Тези три условия са: първо, да се откажете от Блак Хилс и от земите на север от тези хълмове; второ, да получавате дажбите си на река Мисури и трето, да разрешите на Великия баща да прекара три пътя от река Мисури, през резервата, до новата страна, където се намират Блак Хилс… Великия баща каза, че сърцето му е пълно с нежност за неговите червени деца, и избра тази комисия от приятели на индианците, за да се създаде план по неговите указания, с оглед индианските племена да бъдат спасени и вместо да стават все по-малко и по-малко, докато и последният индианец не се изпрани пред собствения си гроб, да станат като белите хора, един голям и могъщ народ.“

Слушателите на епископ Уипъл смятаха, че отнемането на техните Блак Хилс и на ловните им полета и изместването им далеч по река Мисури е доста странен начин за спасяване на индианските племена. Повечето от вождовете съзнаваха, че вече е твърде късно да се спасят Блак Хилс, но те остро протестираха срещу преместването на резервата им на Мисури. „Аз мисля, ако хората ми бъдат преместени там — каза Червения облак, — всички те ще загинат. Там има страшно много зли хора и лошо уиски, затова не искам да отивам.“

Безчувствения каза, че белите мъже вече са разорили земите по река Мисури и индианците няма да могат да живеят там. „Човек пътува нагоре и надолу пой река Мисури и не вижда дървета — заяви той. — Може би ще види само къде е имало гори, които хората на Великия баща са унищожили.“