Седящия бик не вярваше, че с победата при Роузбъд се е изпълнило пророчеството за падащите в индианския лагер войници. След отстъплението на Трите звезди обаче ловните отряди не забелязваха сини куртки между Паудър и Бигхорн.

До сутринта на 24 юни те не знаеха, че Дългата коса Къстър дебне край Роузбъд. Но на следващата сутрин разузнавачите съобщиха, че войниците са преминали последния висок хребет между Роузбъд и индианския лагер и се движат към Литъл Бигхорн.

Новините за приближаването на Къстър дойдоха мри индианците по различни пътища: „Бях с четири жени близо до лагера да вадим дива ряпа — казва Червения кон (един от сиукските вождове с право да участвува на съвети). — Изведнъж една от жените ми показа облак прах, който се издигаше наблизо до лагера. Скоро след това видях, че войниците нападат селото. Побягнахме натам. Когато пристигнах, един човек ми каза да бързам към вигвама на съвета. Войниците атакуваха толкова бързо, че нямаше време за приказни. Ние излязохме от вигвама на съвета и викахме във всички посоки. Сиуксите се качваха на конете, вземаха пушки и започваха да се бият с войниците. Жените и децата се качваха на конете и потегляха с намерение да се отдалечат.“

Пте-Сан-Уасте-Уин — братовчедка на Седящия бик, бе една от младите жени, които същата сутрин вадели ряпа. Тя казва, че войниците са били на шест-осем мили, когато индианците ги забелязали за първи път. „Пие различавахме проблясването на сабите им и видяхме, че в отряда има твърде много войници.“ Войници, видени от Пте-Сан-Уасте-Уин и от другите индианци от средата на лагера, бяха от батальона на Къстър. Тези индианци не знаеха за изненадващата атака на майор Маркъс Рино срещу южния край на лагера, докато не чуха стрелбата откъм вигвамите на чернокраките сиукси. „Така беше, когато войниците ни връхлетяха. Куршумите им свистяха в коловете на вигвамите… Жените и децата пищяха, защото се страхуваха, че ще ги убият, но мъжете — хънкпапите и чернокраките, оглалите и минеконжу, се метнаха на конете си и препуснаха към вигвамите на чернокраките. Ние все още виждахме войниците на Дългата коса да напредват в далечината и нашите мъже, макар и изненадани, нападнати от неочаквана посока, да влизат в бой зад селото на чернокраките, като пееха бойната си песен.“

Черния лос, едно тринадесетгодишно момче оглала, плуваше с приятелите си в Литъл Бигхорн. Слънцето печеше право над главите им и беше много топло, когато чу глашатаят да вика в лагера на хънкпапите: „Нападателите идват! Те идват! Нападателите идват!“ Предупреждението бе повторено от един глашатай оглала и Черния лос чуваше как викът се носеше от лагер на лагер, на север, чак до шайенското село.

Ниското куче, един от вождовете на оглала, чу същия предупредителен вик.

„Не повярвах. Мислех, че е лъжлива тревога. Не мислех, че е възможно бели хора да ни нападнат, толкова бяхме силни… Макар и да не вярвах, че тревогата е истинска, се приготвих, без да губя време. Когато взех пушката си и излязох от вигвама, нападението бе започнало в този край на лагера, където бяха хънкпапите и Седящия бик.“

Желязната гръмотевица бе в лагера на минеконжу: „Не знаех нищо за атаката на Рино, докато хората му не дойдоха толкова близо, че куршумите им минаваха през лагера и всичко се обърка. Конете бяха толкова подплашени, че не можехме да ги уловим.“

Краля на враните, който бе в лагера на хънкпапите, казва, че конниците на Рино започнали да стрелят от около четиристотин ярда разстояние. Хънкпапите и чернокраките сиукси се оттеглили бавно пеша, за да дадат на жените и децата време да избягат на сигурно място. „Други индианци взеха конете ни. По това време ние вече имахме достатъчно воини, за да отблъснем белите.“

Близо до лагера на шайените, на три мили на север, Две луни поеше конете си: „Измих ги със студена вода, после поплувах. В лагера се върнах пеша. Когато стигнах до вигвама си, погледнах нагоре по Литъл Бигхорн към лагера на Седящия бик. Видях да се издига голям облак прах. Изглеждаше като вихрушка. Скоро един конник сиукс се втурна в лагера, като викаше: «Войниците идват! Много бели войници!»

Две луни заповяда на воините шайени да вземат конете си и каза на жените да се скрият вън от селото. «Препуснах бързо към лагера на Седящия бик. Там видях белите войници (хората на Рино) да се бият в редица. Индианците прикриваха низината. Те започнаха да изтласкват войниците. Всички се бяха смесили — сиукси, после войници, после още сиукси, и всички стреляха. Въздухът беше пълен с дим и прах. Аз видях войниците да се оттеглят и да се спускат към речното корито като бягащи бизони.»

Бойният вожд, който събра около себе си индианците и отби атаката на Рино, бе един мускулест, тридесет и шест годишен хънкпапа, с развит гръден кош, наречен Писи или Гал. Гал бе израснал с племето като сирак. Още като млад той се отличи като ловец и воин и Седящия бик го прие като по-малък свой брат. Няколко години преди битката при Бигхорн, комисарите се бяха опитали да убедят сиуксите да възприемат земеделския поминък като част от договора от 1868 г. Гал бе отишъл във форт Райе, за да говори от името на хънкпапите: «Родени сме голи — бе казал тон — и сме научени да ловуваме и да живеем от дивеча. Вие ни казвате, че трябва да се научим да обработваме земята, да живеем в къща и да приемем вашите навици. Да предположим, че хората, които живеят зад голямата вода, дойдат и ви кажат, че трябва да спрете да обработвате земята и убият добитъка ви и отнемат къщите и земите ви, какво ще направите? Няма ли да се биете с тях?» Десет години след тази реч нищо не промени мнението на Гал за самодоволната надменност на белия човек, а към лятото на 1876 г. той бе всеобщо признат от хънкпапите като заместник на Седящия бик и боен вожд на племето.

Първоначалният щурм на Рино свари няколко жени и деца на открито и куршумите на кавалеристите избиха семейството на Гал. «Това направи сърцето ми зло — каза той на един журналист няколко години по-късно. — След това аз убивах всичките си неприятели с томахавка.» Съвсем сбито описва Гал и тактиката, която използува, за да спре Рино. «Седящия бик и аз бяхме на мястото, където Рино атакува. Седящия бик беше кадемът. Набързо изпратихме жените и децата надолу по реката… Жените и децата хващаха конете, за да се качват мъжете на тях. Мъжете се качиха, отвърнаха на атаката на Рино, спряха го и го отблъснаха към гората.»

Или казано с военни термини, Гал нападна Рино във фланг и го накара да се изтегли в гората. После той подплаши Рино и го принуди да отстъпи набързо, а индианците превърнаха отстъплението му в безредно бягство. Това даде възможност на Гал да отклони стотици воини за фронтална атака срещу колоната на Къстър, докато Лудия кон и Две луни го удариха във фланг и тил.

Междувременно Пте-Сан-Уасте-Уин и другите жени наблюдаваха с тревога войниците на Дългата коса оттатък реката. «Аз чух звука на тръбата и видях колоната войници да завива наляво и да тръгва надолу по реката, където трябваше да стане атаката… Скоро видях няколко шайени да навлизат в реката, след това някои младежи от моя отряд, после и други, докато реката се изпълни със стотици воини, които отиваха нагоре към дефилето. Когато неколкостотин преминаха реката и стигнаха дефилето, другите, които бяха останали (все още доста многобройни), се изтеглиха от реката и зачакаха нападение. Аз знаех, че мъжете бойци на сиу, много стотици на брой, бяха скрити в дефилето зад хълма, към който се насочи Дългата коса, и че ще го нападнат от две страни.»

Убий орела, един от вождовете на чернокраките сиукси, по-късно каза, че нападението на индианците срещу колоната на Къстър е било «като ураган… като ядосани пчели, излитащи от кошер». Гърбицата, приятелят минеконжу на Гал и Лудия кон от времето на боевете за река Паудър казва, че първата силна индианска атака накарала дългокосия вожд и неговите войници да се объркат. «При първия удар на индианците конят ми бе убит и аз бях ранен — простреляха ме над коляното и куршумът излезе през бедрото; паднах и останах там.»