През отиващата си Лятна луна общо седемстотин воини на коне се отправиха на запад от Елк Крийк. По пътя Изатай направи заклинания и окуражаваше воините:
— Онези бели мъже не могат да ви убият — казва още той. — С моите заклинания ще спра куршумите им, когато нападнете, вие ще ги избиете всички.
Преди изгрев-слънце на 27 юни воините се приближиха плътно до Ъдоуби уолс и се подготвиха за мощна атака, която да унищожи всички ловци на бизони в базата им. „Ние атакувахме много бързо, като вдигахме облаци прах“ — казва впоследствие Куана Паркър. Земята бе осеяна от дупките на прерийните кучета и копитата на някои от мустангите попадаха в тях. Конете падаха и се търкаляха заедно с боядисаните си ездачи. Индианците срещнаха двама ловци, които се опитваха да избягат с фургона, като убиха и скалпираха и двамата. Стрелбата и тропотът на копитата разтревожиха белите мъже в паянтовите им постройки. Те откриха огън с далекобойните си пушки за лов на бизони. Индианците се оттеглиха и започнаха своята традиционна кръгова атака, като отделни воини връхлитаха, за да хвърлят копия или да стрелят в прозорците.
„Аз стигнах до паянтовите постройки с един друг команч — казва Куана. — Пробихме дупка в покрива, за да стреляме.“ На няколко пъти индианците се оттегляха да атакуват отново, като се надяваха да накарат ловците да изстрелят всичките си куршуми. При една от тези атаки конят на Куана бе застрелян под него и докато той търсеше прикритие, куршум засегна рамото му. Той пропълзя в един сливак и по-късно бе спасен.
„Ловците на бизони бяха прекалено силни за нас признава един от команческите воини. — Те се криеха зад кирпичените стени. На пушките си имаха мерници… Един от нашите бе съборен от коня си от заблуден куршум, изстрелян от около една миля разстояние. Той бе зашеметен, но остана жив.“
Рано следобед нападателите се оттеглиха извън обсега на мощните пушки за лов на бизони. Петнадесет воини бяха мъртви; много други — сериозно ранени. Индианците изляха яда и разочарованието си върху Изатай, който им бе обещал закрила срещу куршумите на белите мъже и голяма победа. Един ядосан шайен започна да шиба Изатай с плетения си бич и няколко други воини се готвеха да се присъединят към него, но Куана спря побоя. „Позорът на Изатай е достатъчно наказание — каза той.“ От този ден насетне Куана Паркър никога вече не повярва на заклинател.
След като вождовете се отказаха от безполезната обсада на Ъдоуби уолс, Самотния вълк и Сатанта отведоха воините си обратно към северното разклонение на Ред Ривър, за да присъствуват на танца на слънцето на кайовите. Естествено, те поканиха своите команчески и шайенски приятели да присъствуват. Това лято в центъра на тържествата на кайовите беше отпразнуването на връщането на Сатанта и Голямото дърво в резервата. Куахадите и шайените се скараха на хората от резервата за това, че празнуват, докато белите ловци нашественици унищожават бизонските им стада. Те призоваха всички кайови да се присъединят към войната за спасяването на бизоните.
Ритащата птица не искаше да ги слуша. Веднага след танца на слънцето той бързо събра последователите си и се върна в агенцията. Самотния вълк и хората му обаче бяха убедени, че дългът ги зове към решителните куахади.
Този път Сатанта не се присъедини към Самотния вълк. Като реши, че достатъчно дълго е предизвиквал късмета си, общителният, деен вожд без желание се запъти обратно към форт Сил. По пътя той поведе семейството си и няколко приятели надолу по река Рейни Маунтин Крийк на посещение в резервата Уичита, за да търгува с отглеждащите царевица индианци. Лятото беше приятно и той не бързаше да се връща във форт Сил, за да се явява на проверки и да получава дажби.
Към края на лятото изглеждаше, че в прериите всичко върви наопаки. Ден след ден слънцето изгаряше сухата земя и я правеше още по-суха, потоците спряха да текат, големи облаци скакалци се спускаха от оловното небе и поглъщаха прегорялата трева. Ако такова време бе дошло по тези земи преди няколко години, тропотът на милиони бизони, неистово търсещи води, би разтърсвал прерията. Но сега стадата ги нямаше, останала бе безкрайна пустиня, пълна с кости, черепи и гниещи копита. Повечето от белите ловци си заминаха. Отряди команчи, кайови, шайени и арапахи кръстосваха безспирно, ала срещнаха няколко малки стада. Повечето индианци трябваше да се върнат в резерватите, за да не гладуват.
В агенциите всичко бе объркано. Армията и Бюрото по индианските въпроси бяха в конфликт. Доставките не пристигаха. Някои агенти задържаха дажбите, за да накажат индианците, че бродят насам-натам без разрешение. Тук и там избухваха конфликти — воини и войници си разменяха изстрели. Към средата на юли половината от регистрираните в агенцията на форт Сил кайови и команчи бяха напуснали. Като че под влиянието на някаква тайнствена сила последните живеещи от бизоните племена бяха привлечени в сърцето на последното убежище на бизоните — местността Чайнабери Трийс в каньона Пало Дуро.
Пало Дуро не се забелязваше от равното. Каньонът беше извита пропаст, разсичаща прерията, оазис на извори, водопади и потоци, които поддържаха върбите и тревата зелени и сочни. В каньона можеше да се влезе само по няколко пътеки, прокарани от стадата бизони. Коронадо бе идвал тук през шестнадесетото столетие, но оттогава само няколко бели мъже бяха виждали или знаеха за съществуването на каньона.
Към края на лятото на 1874 г. индианците и бизоните намираха убежище там. Индианците убиваха само толкова животни, колкото да задоволят нуждите си за зимата. Те изрязваха внимателно месото и го сушаха на слънце, складираха костния мозък и подкожната тлъстина, обработваха сухожилията за корди на лъкове и нишки, от рогата правеха лъжички и чаши, а изплитаха въжета и колани от гривите, щавеха кожите за стени на вигвами, облекла и мокасини.
Преди започването на Луната на жълтите листа дъното на каньона край рекичката беше гора от вигвами на кайови, команчи и шайени — всички добре снабдени с храна до пролетта. Почти две хиляди коне пасяха заедно с бизоните тучната трева. Без страх жените отиваха да си вършат работата, а децата играеха край потоците. За Куана и куахадите това бе животът, който винаги бяха водили. За Самотния вълк, кайовите и другите бегълци от агенцията това бе начало на нов живот.
Такова предизвикателство към белия човек беше, естествено, нетърпимо за властите на изпразващите се резервати. Непримиримите куахади и техните съюзници едва бяха установили скритите си поселища за зимата, когато Великия воин Шърман започна да издава бойни заповеди. През септември на поход тръгнаха пет колони сини куртки. От форт Додж Мечото палто Нелсън Майлс удари на юг, от форт Кончо Трите пръста Макензи потегли на север. От форт Баскъм, Ню Мексико, майор Уилям Прайс тръгна на изток; от фортовете Сил и Ричардсън поеха полковниците Джон Дейвидсън и Джордж Бюел. Хиляди сини куртки, въоръжени с магазинни пушки и артилерия, бяха по следите на неколкостотин индианци, които искаха само да спасят бизоните си и да изживеят живота си на свобода.
Като използваха наемни разузнавачи индианци тонкави, кавалеристите на Макензи откриха голямото село в Пало Дуро на 26 септември. Кайовите на Самотния вълк понесоха яростта на първата атака. Макар и изненадани, воините се държаха достатъчно дълго, за да могат жените и децата да избягат, след което и те се оттеглиха под закрилата на гъстия облак барутен дим. Войниците на Макензи се придвижваха нагоре по реката, подпалваха вигвамите и унищожаваха зимните запаси на индианците. Към края на деня те наловиха повече от хиляда мустанга. Макензи заповяда на сините куртки да отведат животните в долината Туле и там да ги избият. Хиляда мъртви коне останаха за кръжащите лешояди.
Индианците се разпръснаха в прерията, без коне, без храна, дрехи или подслон. Хиляди сини куртки, идващи от четирите посоки, системно издавяха индианците, войнишките колони се пресрещаха и разделяха, докато хванаха ранените воини, после възрастните, после жените и децата.
