Лудия кон и другите воини „примамки“ се метнаха на мустангите си и препускаха напред-назад по склона на Лодж Трайъл Ридж, като дразнеха войниците и ги разгневиха до такава степен, че те започнаха да стрелят безразборно. Куршумите рикошираха в скалите, а воините „примамки“ се оттеглиха бавно. Когато войниците забавяха хода си или спираха, Лудия кон слизаше от коня си и се преструваше, че поправя седлото или оглежда копитата му. Куршумите свистяха навсякъде около него, а после войниците се изкачиха на върха на хребета, за да прогонят воините „примамки“ надолу към Пино Крийк. „Примамките“, десет на брой, бяха единствените индианци, които се виждаха, и войниците пришпорваха конете си, за да ги заловят.
Когато воините „примамки“ прекосиха Пино Крийн, всичките осемдесет и един кавалеристи и пехотинци бяха вече в клопката. Сега „примамките“ се разделиха на две групи, всяка от които бързо пресече пътя на другата. Това бе сигналът за атака.
Малкия кон — шайенът, който преди година беше предупредил арапахите за приближаването на генерал Копър, имаше честта първи да даде сигнал на хората си, скрити в сухите дерета от западната страна. Той вдигна копието си и всички конни шайени и арапахи атакуваха — внезапният тропот на копитата им проехтя като гръмотевична буря.
От отсрещната страна се спуснаха сиуксите и за няколко минути индианците и пешите войници се смесиха в объркан ръкопашен бой. Скоро всички пехотинци бяха убити, но кавалеристите се оттеглиха в една скалиста височина към края на хребета. Те пуснаха конете си да избягат и се опитаха да се прикрият между заледените каменни блокове.
Него ден Малкия кон спечели слава, защото стигна на 40 фута от обсадените кавалеристи, като ловко прескачаше камъните и се криеше из деретата. Индианецът минеконжу Белия бик също се отличи в кървавото сражение на склона на хълма. Въоръжен само с лък и копие, той нападна един спешен кавалерист, който стреляше по него с карабината си. В пиктограмата, която Белия бик по-късно нарисува за събитието, той се изобразява облечен в червено бойно наметало в момента, когато изпраща стрела в сърцето на войника и го удря по главата с копието си, за да ознаменува победата си.
Към края на сражението шайените и арапахите, от едната страна, и сиуксите, от другата, бяха толкова близо едни до други, че започнаха да се обстрелват с рояци стрели. След това всичко свърши. Нито един войник не остана жив. Измежду мъртвите изскочи куче и един сиукс понечи да го улови, за да го вземе вкъщи, но шайенът Големия измамник каза: „Не оставяй кучето да избяга!“ — и някой прониза животното със стрела. Това беше сражението, което белите нарекоха фетермановото клане, а индианците — Битката на стоте убити.
Загубите на индианците бяха тежки — почти двеста убити и ранени. Поради силния студ те решиха да отнесат ранените обратно във временния лагер, където щяха да ги предпазят от замръзване. На следващия ден силна виелица задържа воините там във временни заслони, а когато утихна, те се върнаха в селищата си на Тонг.
Беше Луната на силния студ и за известно време нямаше да има повече сражения. Останалите живи войници във форта щяха да преглъщат горчивината от поражението. А ако те не вземеха от дума и продължаваха да стоят там до позеленяването на тревата напролет, войната щеше да продължи.
Фетермановото клане направи дълбоко впечатление на полковник Керингтън. Той бе ужасен, от обезобразяванията — изкормванията, отсечените крайници, „половите органи, отрязани и неприлично поставени върху труповете“. Полковникът размишляваше върху причините за тази диващина и накрая написа едно есе, като философстваше, че индианците са подтиквани от езическите си вярвания да извършват ужасяващи деяния, които остават завинаги врязани в паметта. Ако Керингтън беше огледал мястото на клането в Сенд Крийк, станало само две години преди фетермановото, щеше да види същите обезобразявания, извършени от войниците на полковник Чивингтън. Индианците, които устроиха засада на Фетерман, само подражаваха на враговете си — практика, която по време на война, пък и в мирно време, се смята за открита форма на ласкателство.
Фетермановото клане направи дълбоко впечатление и на правителството на Съединените щати. Това беше най-тежкото поражение, което армията бе понесла до момента в индианските войни, и второто в американската история, от което нямаше останали живи. Керинггън бе сменен от командния му пост, във фортовете из земите край река Паудър бяха изпратени подкрепления и нова комисия за мир тръгна от Вашингтон за форт Ларами.
Новата комисия се оглавяваше от Черните мустаци Джон Санбърн, който през 1865 г. убеди южните шайени на Черния котел да напуснат ловните си полета в Канзас и да живеят на юг от река Арканзас. Сайбърн и генерал Алфред Съли пристигнаха във форт Ларами през април 1867 г. и този път задачата им бе да накарат Червения облак и сиуксите да изоставят ловните си полета в земите край Паудър и да заживеят в резерват. Както и предната година, първи дойдоха сиуксите брюле — Петнистата опашка, Бързата мечка, Стоящия лос и Желязната черупка.
Малката врана и Убиеца на поните, които бяха повели отрядите си оглала надолу по Плат с надежда да намерят бизони, дойдоха да видят какви подаръци ще раздават комисарите. Мъжа, който се страхува, се яви като представител на Червения облак. Когато комисарите го запитаха дали Червения облак ще дойде да преговаря за мир, Мъжа, който се страхува, отговори, че вождът на оглалите няма да направи това, докато всички войници не напуснат земите край река Паудър.
По време на тези преговори Санбърн помоли Петнистата опашка да произнесе реч пред събраните индианци. Петнистата опашка посъветва слушателите си да прекратят войната срещу белите и да живеят в мир и щастие. За това той и неговите сиукси брюле получиха достатъчно барут и олово, за да ловуват за бизони по река Рипъбликън. Враждебно настроените оглали не получиха нищо. Мъжа, който се страхува, се върна при Червения облак, възобновил нападенията си по Боузмън Роуд. Малката рана и Убиеца на поните последваха сиуксите брюле в ловните полета за бизони и се присъединиха към стария си шайенски приятел Пуйчия крак. Мирната комисия на Черните мустаци Санбърн не постигна нищо.
Преди края на лятото Пуйчия крак и Убиеца на поните се свързаха с един военен командир, когото те нарекоха Твърдия задник, защото ги преследваше на големи разстояния в продължение на много часове, без да слиза от седлото. По-късно те щяха да го нарекат Дългата коса Къстър. Когато Къстър ги покани на преговори във форт Макферсън, те се явиха и приеха захар и кафе. Индианците казаха на Твърдия задник, че са приятели на белите, но не харесват Железния кон, който се движи по железни релси, свири, изпуска дим и плаши всичкия дивеч по долината на Плат. (Релсите на железопътната линия Юниън Пасифик бяха прокарани в територията на Западна Небраска през 1867 г.)
Това лято оглалите и шайените на няколко пъти прекосиха железопътната линия, докато търсеха бизони и антилопи. Понякога те виждаха железни коне да теглят с голяма скорост по линията дървени къщи на колела. Те се чудеха какво ли има в къщите и веднъж един шайен реши да улови с ласо Железния кон и да го свали от релсите. Вместо това Железния кон дръпна индианеца рязко от мустанга му и го повлече безмилостно, преди той да успее да се освободи от въжето си.
Спящия заек предложи друг начин да бъде уловен един от железните коне: „Ако можем да извием релсите и да ги раздалечим, Железния кон може да падне — каза той. — Тогава ще можем да видим какво има в дървените къщи на колела“. Така и сториха и зачакаха идването на влака. Разбира се, Железния кон падна на една страна и от него излезе много пушек. От влака изскочиха хора и индианците убиха всички с изключение на двама, които се измъкнаха и избягаха. След това индианците разбиха къщите на колела и намериха чували с брашно, захар и кафе, сандъци с обувки и бъчви с уиски. Те изпиха част от уискито и взеха да връзват краищата на топовете плат за опашките на конете си. Мустангите препускаха през прерията с дълги ленти от плат, които се разгъваха и развяваха след тях. След известно време индианците извадиха горещи въглища от повредения локомотив, подпалиха товарните вагони и се отдалечиха, преди войниците да дойдат, за да ги накажат.
