Докато лятото си отиваше, индианците организираха по горното течение на Паудър снабдителна база и скоро тяхната основна стратегия стана ясна — да направят пътуването по пътя трудно и опасно, да прекъснат снабдяването на войските на Керингтън, да ги изолират и да ги нападат.
Червения облак бе навсякъде, а съюзниците му се увеличаваха с всеки изминат ден. Черната мечка — вождът на арапахите, чието село бе разрушено от генерал Конър предното лято, уведоми Червения облак, че воините му горят от нетърпение да участвуват в сраженията. Дорестия кон, друг арапах, също се присъедини с воините си към съюза. Петнистата опашка, който все още вярваше в мира, отиде да лови бизони край Рипъбликън, но много от неговите воини брюле дойдоха на север, за да се присъединят към Червения облак. Там прекара лятото и Седящия бик. По-късно той нарисува пиктограма за залавянето на един принадлежащ на бели пътници покрай Паудър кон с разцепени уши. Там беше и Гал, един от по-младите хънкпапи. Заедно с индианеца минеконжу Гърбица и младия оглала Лудия кон той измисляше различни хитрости, за да дразни, ядосва и примамва войниците и преселниците в грижливо подготвени клопки.
В началото на август Керингтън реши, че форт Фил Кърни е достатъчно защитен и може да рискува отново да раздели силите си. По тази причина и в съответствие с инструкциите на Министерството на войната той отдели 150 души и ги изпрати на 90 мили северно, за да построят третия форт по Боузмън Роуд — форт С. Ф. Смит. По същото време той изпрати водачите Бриджър и Бекуърт да се свържат с Червения облак. Задачата беше трудна, но двамата ветерани от границата тръгнаха да търсят някой благосклонен посредник.
Бриджър получи изненадващи сведения от едно село на индианци кроу на север от Бигхорн. Въпреки че сиуксите бяха от няколко поколения насам врагове на кроу и ги бяха изместили от богатите им ловни полета, самият Червен облак им бе направил мирно посещение с надежда да ги убеди да се присъединят към индианския съюз. „Ние искаме да ни помогнете да унищожим белите“ — бил казал Червения облак. После вождът на сиуксите се похвалил, че когато падне снегът, ще блокира доставките на припаси за войниците, ще ги накара да напуснат фортовете си от глад и ще ги избие всичките. Бриджър дочу, че няколко индианци кроу са се съгласили да се присъединят към воините на Червения облак, но когато намери Бекуърт в друго село, той му каза, че вербува индианци кроу, желаещи да се бият срещу сиуксите на страната на войниците на Керингтън. (Жреческото теле Бекуърт не успя да се върне във форт Фил Кърни. Той умря внезапно в едно село на кроу, може би отровен от някой ревнив съпруг, но по-вероятно е от естествена смърт.)
В края на лятото силите на Червения облак бяха сто хиляди души. С помощта на приятелите си „готованците от Ларами“, те успяха да съберат малък запас от карабини и муниции, но мнозинството воини имаха само лъкове и стрели. Рано през есента Червения облак и другите вождове решиха да съсредоточат силите си срещу Малкия бял вожд и омразния форт на Пини. И тъй преди настъпването на студените луни те се придвижиха към Бигхорн и построиха лагерите си близо до горното течение на Тонг. Оттук беше лесно да се нападне форт Фил Кърпи.
По време на летните набези двама оглали, Високия гръбнак и Жълтия орел, се прочуха с добре обмислени бойни хитрости за измама на войниците, както и с дръзка езда и смелост при ръкопашните схватки, когато войниците попадаха в клопките им. Понякога Високия гръбнак и Жълтия орел обмисляха заедно с Лудия кон сложните си клопки. В началото на Луната на пукащите дървета те започнаха да тормозят дърварите в боровата гора и войниците, които охраняваха фургоните за превоза на дърва към форт Фил Кърни.
На 6 декември, когато студените въздушни течения нахлуваха надолу по склоновете на Бигхорн, Високия гръбнак и Жълтия орел взеха стотина воини и ги разпръснаха на различни места из пътя за боровата гора. Червения облак бе с друга група воини, които заеха позиции по хребетите на хълмовете. Те святкаха с огледалца и развяваха знамена, за да показват на Високия гръбнак и на причакващите му воини движението на войската. Преди края на деня индианците накараха сините куртки да се мятат във всички страни. По едно време Малкия бял вожд Керингтън излезе от форта и започна преследване. Като избра подходящия момент, Лудия кон слезе от коня си и се показа на пътеката непосредствено пред един от разгорещените кавалерийски офицери на Керингтън, който подгони индианеца с галопираща група ездачи. Щом войниците се проточиха в колона по един по тясната пътека, Жълтия орел и воините му изскочиха от своите скривалища в тила им. За секунди индианците се нахвърлиха като рояк пчели върху войниците. (В този бой бяха убити лейтенант Хорейшио Бингъм и сержант Дж. Боуърс, а няколко войници — тежко ранени.)
През нощта и през следващите няколко дни вождовете и воините коментираха в лагерите си колко глупаво бяха действували сините куртки. Червения облак бе уверен, че ако успеят да измъкнат от форта голям брой войници, хиляда индианци, въоръжени само с копия и стрели, ще могат да избият всички. През седмицата вождовете се съгласиха, че след началото на следващото пълнолуние ще подготвят голяма клопка на Малкия бял вожд и неговите войници.
Към третата седмица на декември всичко беше готово и около две хиляди воини напуснаха вигвамите си край Тонг и се отправиха на юг. Времето беше много студено и те носеха бизонски наметала с козината навътре, гамаши от тъмен вълнен плат, високи мокасини от бизонска кожа и червени одеяла, прикрепени към седлата им. Повечето яздеха товарни коне и водеха бързоногите си бойни мустанги завързани с въжета. Някои имаха карабини, но повечето бяха въоръжени с лъкове, стрели, ножове и копия. Те носеха достатъчно пемикан, а при удобен случай малки групи щяха да се отклоняват от пътя, да убиват по някой елен и да вземат толкова месо, колкото може да се носи под седлата.
На около десет мили северно от форт Фил Кърни те построиха временен лагер в три кръга — за сиуксите, шайените и арапахите. Между лагера и форта бе мястото, избрано за засадата — малката долина на Пино Крийк.
На 21 декември сутринта вождовете и племенните заклинатели решиха, че денят е благоприятен за победа. С първия сив лъч на утрото отряд воини потегли по много заобиколен път към пътеката за превоз на дърва, където щеше да се осъществи лъжливо нападение срещу фургоните. Десет младежи бяха вече избрани за опасната задача да привлекат вниманието на войниците — двама шайени, двама арапахи и по двама от трите сиукски клана (оглала, минеконжу и брюле). Командуваха ги Лудия кон, Гърбица и Малкия вълк. Докато воините „примамки“ яхнаха мустангите и се отправиха към Лодж Трайъл Ридж, основното ядро воини потегли надолу по Боузмън Роуд. Сенчестите страни на хребетите тук-там бяха покрити със сняг и лед, денят беше ясен, а въздухът — студен и сух. На около три мили от форта, където пътят вървеше по един тесен хребет и слизаше към Пино Крийк, те започнаха да подготвят голямата засада. Шайените и арапахите взеха западната страна. Една част от сиуксите се скриха в тревистата равнина на отсрещната страна; другите останаха на конете си, прикрити от два скалисти хребета. Към 10 часа сутринта почти две хиляди воини очакваха воините „примамки“ да доведат сините куртки в капана.
Докато бойният отряд извършваше лъжливото си нападение срещу кервана с дърва, Лудия кон и воините „примамки“ слязоха от конете си и в очакване се скриха на един склон срещу форта. При първите звуци на стрелбата рота войници изскочи от форта и се отправи в галоп да спасява дърварите. След като сините куртки се скриха от погледа им, воините „примамки“ се показаха на склона и тръгнаха надолу по посока на форта. Лудия кон размахваше червеното си одеяло и ту се показваше, ту се скриваше зад храсталаците, по бреговете на замръзналата река Пини. Това продължи няколко минути, после Малкия войнишки вожд във форта гръмна със своя голям топ. Воините „примамки“ се разпръснаха по склона, като подскачаха, бягаха в зигзаг и крещяха, за да накарат войниците да мислят, че са уплашени. По същото време бойната група се бе отдалечила от кервана с дърва и се връщаше обратно към Лодж Трайъл Ридж. След няколко минути войниците се впуснаха в преследване, някои на коне, други пеша. (Командваше ги капитан Уилям Фетерман, който имаше категорична заповед да не преследва отвъд Лодж Трайъл Ридж.)
