Тъй като воините шайени от юг искаха да отмъстят за близките си, избити в Сенд Крийк, повечето от тях бяха поканени да участвуват в похода. Римският нос от Кривите копия ги водеше и яздеше заедно с Червения облак, Тъпия нож и Стареца, който се страхува от конете си. Почти три хиляди воини образуваха бойния отряд. Между тях бяха и братята Бент, боядисани и облечени за бой.
На 24 юли те достигнаха хълмовете над моста ни Норт Плат. На отсрещната страна на моста имаше форт, пощенска станция и телеграфна служба. В укреплението се намираха около стотина войници. След като огледаха местността през биноклите си, вождовете решиха да изгорят моста, да прекосят реката през близкия брод и да обсадят поста. Но първо те щяха да се опитат да подмамят войниците да излязат навън, за да убият колкото може повече от тях.
Същия следобед десет индиански воини слязоха долу, но войниците не се решаваха да излязат. На следващата сутрин други воини подмамиха войниците да излязат на моста, но не успяха да ги накарат да се отдалечат повече. На третата сутрин, за изненада на индианците, взвод кавалеристи излезе от форта, прекоси моста и се отправи в тръс на запад. За секунди неколкостотин шайени и сиукси яхнаха мустангите си и като рояк пчели се спуснаха надолу по хълмовете към сините куртки. „Когато се врязахме във войската — казва Джордж Бент, — видях един офицер на дорест кон да препуска край мен през гъстите облаци прах и дим. Конят му се мъчеше да се освободи от него… В челото на лейтенанта стърчеше стрела и лицето му се обливаше в кръв. (Смъртно раненият офицер бе лейтенант Каспар Колинс.) Малко кавалеристи успяха да избягат и да стигнат до моста при взвода пехотинци, изпратени за подкрепление. Оръдията на форта прекратиха огъня по индианците.
Докато боят все още продължаваше, някои от индианците откриха защо кавалеристите бяха напуснали форта. Те бяха тръгнали да посрещат един фургони, който се приближаваше от запад. След няколко минути индианците обкръжиха кервана, но войниците се окопаха под фургоните и оказаха упорита съпротива. Още в първите минути на боя братът на Римския нос бе убит. Когато Римския нос научи това, той се разяри и поиска да си отмъсти. Той нареди на всички шайени да се приготвят за атака. «Ще накараме войниците да изпразнят пушките си» — извика той. Римския нос носеше амулетите си (пера и щит) и знаеше, че куршум не може да го удари. Той поведе шайените в кръг около фургоните и те заудряха мустангите си с камшици, за да препускат много бързо. Когато кръгът се затвори близо до фургоните, войниците изпразниха пушките си едновременно и тогава шайените атакуваха фургоните и убиха всички войници. Те бяха разочаровани от съдържанието на фургоните — там нямаше нищо друго, освен войнишки завивки и кухненски шкафове.
През нощта в лагера Червения облак и другите вождове решиха, че са накарали войниците да се страхуват от индианската мощ. И тъй, те се върнаха в земите при река Паудър с надежда, че сега белите ще спазват договора Ларами и ще престанат да навлизат без позволение в индианската територия на север от Плат.
Междувременно Черния котел и последните останки от южните шайени бяха преминали на юг от река Арканзас. Те се присъединиха към арапахите на Малкия гарван, които по това време бяха научили за клането в Сенд Крийк и скърбяха за погубените там приятели и роднини. През лятото на 1865 г. ловците им срещнаха само няколко бизона на юг от Арканзас, но се страхуваха да се върнат на север, където големи стада пасяха между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.
Късно през лятото пратеници и вестоносци започнаха да пристигат от всички посоки, за да търсят Черния котел и Малкия гарван. Изведнъж те бяха станали много важни личности. Няколко бели правителствени чиновници бяха дошли от Вашингтон, за да намерят шайените и арапахите и да им кажат, че Великия баща и неговият съвет са изпълнени със съчувствие към тях. Държавните служители искаха да сключат нов договор.
Макар, че шайените и арапахите бяха изгонени от Колорадо и заселници се настаниха по земите им, въпросът за собствеността на земята изглежда бе останал неизяснен. Според старите договори можеше да се докаже, че даже самият Денвър Сити е построен върху шайенска и арапахска земя. Правителството искаше всички индиански права върху земите в Колорадо да бъдат погасени, за да могат белите заселници да са сигурни, че са собственици на земята.
Черния котел и Малкия гарван не се съгласяваха да се срещнат с чиновниците, преди да получат вест от Малкия бял човек, Уилям Бент. Той им съобщи, че се е опитал да убеди Съединените щати да предоставят на индианците постоянни права върху «бизонските земи» между Смоуки Хил и Рипъбликън, но правителството отказало, тъй като било предвидено оттам да преминава път за пощенски коли, а впоследствие — железопътна линия, с която щели да надойдат още бели. Шайените и арапахите трябвало да живеят на юг от река Арканзас.
През Луната на изсъхналата трева Черния котел и Малкия гарван се срещнаха с комисарите при устието на Литъл Арканзас. Индианците познаваха двама от създателите на тези договори отпреди — Черните мустаци Санбърн и Белите мустаци Харни. Те смятаха Санбърн за приятел, но помнеха как Харни кла сиуксите брюле при Блу Уотър в Небраска през 1855 г. Тук бяха и агентите Мърфи и Левънуърт, както и един правдиво говорещ мъж — Джеймс Стийл. Хвърляча на ласо, Карсън, който бе отнел на навахите племенните им земи, също беше тук. Сивото одеяло Смит, който заедно с индианците бе преминал през изпитанието при Сенд Крийк, беше преводач, а Малкия бял човек дойде да помогне с каквото може.
«Ето ни тук, събрани заедно, арапахи и шайени — каза Черния котел. — Малко сме, но сме един народ». Всички мои приятели, индианците, които стоят настрана, се страхуват да дойдат тук. Страхуват се, че ще бъдат предадени, както бях аз.“
„Ще ни е много трудно да изоставим земята, която бог ни е дал — каза Малкия гарван. — Нашите приятели са погребани тук и съвсем не ни се иска да напуснем тези земи… За нас има нещо особено важно — тази тъпа банда войници, която срина вигвамите ни и уби нашите жени и деца. За нас това е несправедливо, там е Сенд Крийк, Бялата антилопа и много други вождове лежат там; нашите жени и деца лежат там. Там разрушиха вигвамите ни и ни отнеха конете и аз нямам намерение да отида в нова страна и да ги изоставя.“
Джеймс Стийл отговори: „Всички ние добре разбираме, че е трудно за един народ да напусне домовете си и гробовете на дедите си, но за ваше нещастие в страната ви е открито злато. Тук дойдоха да живеят много бели и повечето от тях са заклети врагове на индианците. Хора, които не ги е грижа за индианските интереси и които няма да се спрат пред никакво престъпление, за да забогатеят. Тези хора сега са в страната ви — във всички нейни части — и няма кътче, където да живеете и да се изхранвате. Постоянно ще се сблъсквате с тях. Последиците от това положение са, че ще бъдете под постоянната опасност да ви се налагат и ще трябва да прибягвате до оръжие за самозащита. При тези обстоятелства мнението на комисията е, че няма част от бившата ви страна, достатъчно обширна, за да живеете там в мир“.
Черния котел каза: „Когато бяха живи, нашите предци живееха в цялата тази страна. Те не знаеха, че вършат нещо нередно. След това те умряха и отидоха не зная къде. Ние всички загубихме пътя си… Вашият Велик баща ви е изпратил тук, за да ни предадете думите му и ние ги приемаме. Въпреки че войниците ни удариха, ние забравяме всичко това и сме щастливи да ви посрещнем с мир и приятелство, за това, за което сте дошли и за което президентът ви е изпратил аз не възразявам, а казвам «да»… Белите могат да ходят където си искат — ние няма да ги притесняваме. Аз искам да им предадете това… Ние сме от различни племена, но, изглежда, сме били едно цяло — белите и другите… Аз отново ви подавам ръка и се чувствувам щастлив. Хората, които са с нас, ще са доволни, че отново имаме мир, можем да спим спокойно и да живеем“.
И тъй, те се съгласиха да живеят на юг от Арканзас и да споделят земите на кайовите. На 14 октомври 1865 г. вождовете и първенците на останките от южните шайени и арапахите, подписаха новия договор и се съгласиха на вечен мир. Член втори от договора гласеше: „Освен това посочените тук индиански страни се съгласиха… че отсега нататък те съответно се отказват от всички претенции и права… в и по отношение на територията, определена, както следва: започваща от мястото, където се събират северният и южният ръкав на река Плат, оттам по северния ръкав до върха на предния хребет на Скалистите планини или до Ред Бют, след това на юг по хребета на Скалистите планини до изворите на река Арканзас, след това надолу по Арканзас до мястото, където тя се пресича със Симароун, и оттам насетне отново до началната точка; която територия те твърдят, че са притежавали досега и от собствеността върху която никога не са се отказвали“.
