Беше януари, Луната на силния студ. Времето, когато прерийните индианци по традиция поддържаха огньове в колибите си, разказваха през дългите вечери предания и спяха до късно сутрин. Но сега беше лошо време и докато новината за клането в Сенд Крийк се разпространяваше по прериите, шайените, арапахите и сиуксите изпращаха по всички посоки пратеници, призоваващи за отмъстителна война срещу белите убийци.

Когато Жълтата жена и младите братя Бент пристигнаха при близките си на река Рипъбликън, шайените имаха подкрепата на хиляди съчувстващи съюзници — сиуксите брюле на Петнистата опашка, сиуксите отдала на Убиеца на поните и големите отряди северци и арапахи. Воините кучета на шайените (сега предвождани от Високия бик), които отказаха да отидат в Сенд Крийк, бяха там, както и Римския нос с млади воини, негови последователи. Докато шайените скърбяха за своите мъртъвци, вождовете на племената пушеха лулата на войната и планираха стратегията си.

За няколкото часа безчинства в Сенд Крийк Чивингтън и войниците му разбиха живота или властта на всеки шайенски или арапахски вожд, който се беше обявявал за мир с белите. След бягството на преживелите клането индианците отхвърлиха Черния котел и Лявата ръка и се обърнаха към бойните вождове, за да ги спасят от унищожение.

По същото време държавните служители на Съединените щати настояваха да се разследват действията на губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Въпреки че съзнаваха, че е късно да се предотврати всеобща индианска война, те изпратиха Жреческото теле Бекуърт като пратеник при Черния котел да види дали има някаква възможност за мир.

Бекуърт намери шайените, но веднага научи, че Черния котел е заминал в неизвестна посока, придружен от шепа близки хора и старци. Сега главен вожд бе Крак във водата.

„Влязох във вигвама на Крак във водата — казва Бекуърт. — Вождът ми рече: «За какво си дошъл тук Жреческо теле? Водиш ли отново белите, за да довършат семействата ни?» Отговорих му, че искам да говоря с него и нека свика съвет. Вождовете се събраха след малко и поискаха да узнаят за какво съм дошъл. Казах им, че съм тук, за да ги убедя да сключат мир с белите, които са многобройни като листата на дърветата.

Ние знаем това — беше единодушният отговор на съвета, — но за какво да живеем? Белите отнеха страната ни и избиха дивеча! Не им стигна това, та избиха и жените, и децата ни. Вече няма да има мир. Искаме да срещнем семействата си в Страната на духовете. Ние обичахме белите, докато разбрахме, че те ни измамиха и ограбиха всичко, което имахме. Вече вдигнахме бойната томахавка и ще я държим до смърт.

След това те ме запитаха защо съм отишъл в Сенд Крийк с войниците и съм им показвал пътя Отговорих им, че ако не бях направил това, вождът на белите щеше да ме обеси. «Върви и стой при белите си братя, а ние ще се бием до смърт!» — казаха те. Аз се подчиних на заповедта и се върнах обратно; исках да приключа с тази работа.“

През януари 1865 г. съюзът на шайените, арапахите и сиуксите предприе серия набези по Саут Плат. Те атакуваха върволици от фургони, пощенски станции и малки военни постове, изгориха град Джулесбърг и скалпираха белите му защитници, за да отмъстят за скалпирането на индианците в Сенд Криик. Разкъсаха телеграфни жици на мили разстояние, нападаха и грабеха по целия път край Плат и блокираха всички връзки и доставки на стоки. Когато недостигът на храни започна да расте, в Денвър избухна паника.

Когато се върнаха в зимния си лагер в Биг Тимбърс на река Рипъбликън, воините отпразнуваха първите си акции за отмъщение с голям танц. Снегът покриваше прериите, но вождовете съзнаваха, че скоро от всички страни ще надойдат войници с техните гръмогласни топове. Докато танците продължаваха, вождовете се събраха на съвет, за да решат как да избегнат преследването на войниците. Черния котел беше тук и предложи да се отиде на юг, под Арканзас, където летата са дълги, а бизоните — в изобилие. Повечето от останалите вождове настояха да отидат на север, отвъд Плат, и да се присъединят към близките си по земите край река Паудър. Те бяха уверени, че войниците няма да посмеят да навлязат в тази обширна твърдина на сиуксите тетони и северните шайени. Преди съветът да завърши, съюзниците решиха да проводят пратеници към Паудър, за да съобщят на племената там за предстоящото си пристигане.

Черния котел обаче не беше съгласен да отиде на север и около четиристотин шайени — главно старци, жени и няколко тежко ранени воини, се съгласиха да го последват на юг. Един ден преди вдигането на лагера Джордж Бент се сбогува с последните останки от народа на майка си, южните шайени, „Обиколих вигвамите и стиснах ръцете на Черния котел и на всичките ми приятели. Под водачеството на Черния котел тези хора заминаха на юг от Арканзас и се присъединиха към южните арапахи, кайовите и команчите.“

Заедно с около три хиляди сиукси и арапахи, шайените (включително Жълтата жена и братята Бент) се придвижиха на север, прогонени в страна, която само някои от тях бяха виждали преди това. По време на прехода имаха няколко схватки с войници, излезли от форт Ларами. Но индианците бяха прекалено силни — те отхвърляха войниците като койоти, които се зъбят на могъщо стадо бизони.

Когато достигнаха земите при река Паудър, южните шайени бяха посрещнати от сродниците си, северните шайени. На южняците, които имаха платнени навои и одеяла, закупени от белите, северняците им изглеждаха много диви с дрехите от бизонска и навои от еленова кожа. Косите на северните шайени бяха сплетени на плитки и привързани с ленти от боядисана в червено еленова кожа, те носеха на главите си гарванови пера и използуваха толкова много сиукски думи, че южните шайени трудно ги разбираха. Утринната звезда, един от главните вождове на северните шайени, беше живял и ловувал толкова дълго със сиуксите, че почти всички го наричаха със сиукското му име Тъпия нож.

Отначало южняците установиха лагера си на Паудър на около половин миля от северняците, но посещенията между двата лагера зачестиха и те скоро решиха да лагеруват заедно. Подредиха вигвамите си в старовремския племенен кръг, като родовете бяха близо един до друг. От този момент насетне, между шайените почти не се говореше за южняци и северняци.

През пролетта на 1865 г., когато мустангите им бяха изпратени за по-добра паша отвъд река Тонг, те стануваха близо до сиуксите оглала на Червения облак. Шайените от юга никога не бяха виждали толкова много индианци в един лагер — повече от осем хиляди. Дните и нощите бяха изпълнени с лов и обреди, празненства и танци. Джордж Бент по-късно разказва, че е привлякъл сиукса Младежа, който се страхува от конете си, в своя шайенски род, Кривите копия — това показва колко близки са били сиуксите и шайените по това време.

Макар всяко племе да спазваше своите закони и обичаи, индианците свикнаха да се осъзнават като един народ, уверени в своята мощ и сигурни в правото си да живеят както си искат. Бели нашественици ги предизвикваха на изток, в Дакота, и на юг, покрай Плат, но те бяха готови да посрещнат всяка заплаха. „Великия дух е създал и белите, и индианците — казва Червения облак. — Мисля, че той е създал първо индианците. Той ме е създал в тази земя и тя ми принадлежи. Белият човек е създаден отвъд великите води и там е страната му. Когато той прекоси морето, аз му отстъпих място. Сега белите са навсякъде около мен. Остана ми малко парче земя. Великия дух ми каза да го запазя.“

През пролетта индианците изпратиха разузнавачи на юг, за да следят войниците, които охраняваха пътищата и телеграфните жици покрай Плат. Разузнавачите съобщиха, че войниците са повече от обикновено и някои от тях кръстосват на север, край Боузманс Трайъл, в земите около Паудър. Червения облак и другите вождове решиха, че е време да дадат урок на войниците те щяха да ги ударят в най-северната точка, до която бяха стигнали — мястото, наричано от белите Плат Бридж Стейшън.