Златотърсачите не само останаха, но надойдоха и хиляди нови. Долината на Плат, която някога гъмжеше от бизони, започна да се изпълва със заселници, които наслагаха жалони и разкроиха за ранчо и рудници територията, определена от договора в Ларами за южните шайени и арапахите. Само десет години след сключването на договора Великия съвет във Вашингтон създаде територията Колорадо. Великия баща изпрати губернатор, а политиканите започнаха маневри за отнемане правата на индианците върху земите им.
През цялото това време шайените и арапахите спазваха мира и когато длъжностните лица от Съединените щати поканиха вождовете им във форт Уейз на река Арканзас за обсъждане на нов договор, много от тях приеха. Според направени по-късно изявления от вождовете на двете племена имало голямо различие между това, което им казали, че ще съдържа договора, и действително написаното в него. Вождовете останали с впечатлението, че шайените и арапахите ще запазят правата върху земите си и свободата да се придвижват и да ловят бизони, но ще трябва да се съгласят да живеят в една триъгълна част от територията между реките Сенд Крийк и Арканзас. Свободата на придвижване беше въпрос от жизнена важност, защото определеният за племената резерват почти не съдържаше дивеч, а земята можеше да се обработва само ако се напоява.
Сключването на договора във форт Уейз бе цяло тържество. Поради важността му комисарят по индианските въпроси полковник А. Грийнууд също се появи и раздаде медали, одеяла, захар и тютюн. Малкия бял човек (Уилям Бент), който бе взел съпруга от шайените, също беше тук, за да защитава индианските: интереси. Когато шайените посочиха, че само шест от техните четиридесет и четири вождове присъствуват, длъжностните лица отговориха, че останалите ще подпишат по-късно. Така никой от отсъствуващите не го подписа и по тази причина валидността на договора щеше да бъде под съмнение. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка подписаха за шайените, Малкия гарван, Бурята и Голямата уста — за арапахите. Този акт беше освидетелствуван от двама офицери от кавалерията на Съединените щати, Джон Седжуик и Дж. Стюърт. (Няколко месеца по-късно Седжуик и Стюърт, които убеждаваха индианците да живеят в мир, щяха да се бият един срещу друг в Гражданската война и по ирония на съдбата щяха да загинат само с няколко часа разлика в битката при Уилдърнъс.)
През първите години на Гражданската война на белите ловуващите шайени и арапахи все по-трудно избягваха срещите със сините куртки, които прочистваха района на юг от сиви куртки. Те бяха чули за неприятностите на навахите, а от приятели сиукси научиха за ужасната съдба на сантиите, които бяха дръзнали да се противопоставят на мощта на армията в Минесота. Вождовете на шайените и арапахите се опитваха да занимават младежите си с лов на бизони, далеч от маршрута на белите. С всяко изминало лято обаче броят и наглостта на сините куртки нарастваха. През пролетта на 1864 г. войниците обикаляха отдалечените ловни територии между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.
Същата година, когато тревата беше вече доста порасла, Римския нос и много шайенски воини кучета потеглиха на север за по-добър улов при братовчедите си — северните шайени в земите край река Паудър. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка обаче държаха отрядите си под Плат, както и Малкия гарван от арапахите. Те внимателно отбягваха войниците и белите ловци на бизони, като стояха далеч от фортовете, пътищата и поселищата.
През пролетта Черния котел и Мършавата мечка отидоха на юг до форт Ларнид (Канзас), за да търгуват. Само година преди това двамата вождове бяха поканени да посетят Великия баща Ейбрахам Линкълн във Вашингтон и те бяха сигурни, че войниците му във форт Ларнид ще се отнесат с тях добре. Президентът Линкълн им беше дал медали, за да ги носят на гърдите си, а полковник Грийнууд бе подарил на Черния котел знамето на Съединените щати — един голям гарнизонен флаг, по който белите звезди на тридесет и четирите щата бяха по-големи от блестящите в ясна нощ звезди по небето. Полковник Грийнууд му беше казал, че, докато знамето се развява, никой войник няма да стреля по него. Черния котел беше много горд със своето знаме и когато се намираше на продължителен стан, винаги го издигаше на един стълб над вигвама си.
В средата на май Черния котел и Мършавата мечка научиха, че войниците са нападнали няколко шайени до река Саут Плат. Те решиха да вдигнат лагера и да се придвижат на север, за да се присъединят за повече сила и сигурност към останалата част от племето. След еднодневен поход те установиха лагера си близо до Аш Крийк. На следната сутрин, съгласно обичая, ловците излязоха рано на лов, но бързо се върнаха. Те бяха видели войници с оръдия да се приближават до лагера.
Мършавата мечка обичаше авантюрите и каза на Черния котел, че ще отиде да посрещне войниците, за да разбере какво искат. Той закачи на палтото си медалите от Великия баща Линкълн, взе някои документи, които му бяха дадени във Вашингтон в уверение на това, че е добър приятел на Съединените щати, и яхна коня си, съпроводен от ескорт воини. Мършавата мечка се изкачи на един хълм близо до лагера и видя войниците да се приближават, разделени на четири кавалерийски отряда. В центъра им имаше две оръдия, а в тила на широк фронт се бяха разгърнали няколко фургона.
Вълчия вожд — един от младите воини, които съпровождаха Мършавата мечка, разказва по-късно, че като забелязали шайените, войниците се построили в боен ред.
„Мършавата мечка нареди на нас, воините, да останем по местата си — казва Вълчия вожд, — за да не тревожим войниците, а той тръгна напред, за да поздрави офицера и да покаже документите си… Когато вождът се намираше на двадесет или тридесет ярда от бойната линия, офицерът изкомандува с много силен глас и всички войници откриха огън по Мършавата мечка и по нас. Мършавата мечка падна от коня си точно пред войниците и Звезда, друг шайен, също се строполи от коня си. Войниците тръгнаха напред и стреляха отново по Мършавата мечка и по Звезда, които лежаха безпомощно на земята. Аз бях с група младежи малко настрана. Пред нас имаше отряд войници, но всички те стреляха по Мършавата мечка и шайените, които бяха близо до него. Те не ни обърнаха внимание, докато не почнахме да ги обстрелваме с лъкове и пушки. Бяха толкова близо, че ние простреляхме няколко от тях със стрели. Двама паднаха назад от конете си. По това време бъркотията бе голяма. Още шайени прииждаха на малки групи, а войниците се бяха скупчили и изглеждаха много изплашени. Те стреляха по нас с оръдията. Картечът удряше земята около нас, защото прицелът не беше добър.“
По време на боя Черния котел се появи на кон и започна да язди нагоре-надолу всред воините. „Спрете боя! — викаше той. — Не започвайте война!“ Доста време мина, преди шайените да се вслушат в думите му. „Не бяхме на себе си от яд — казва Вълчия вожд, — но накрая той спря боя. Войниците избягаха. Пленихме петнадесет кавалерийски коня със седла, юзди и дисаги. Няколко войници бяха убити. Мършавата мечка, Звезда и още един шайен също бяха убити, а много бяха ранени.“
Шайените бяха сигурни, че биха могли да убият всички войници и да пленят планинските им гаубици, защото в лагера имаше петстотин воини шайени срещу стотина войници. Затова много от младежите, разярени от хладнокръвното убийство на Мършавата мечка, преследваха отстъпващите войници и водиха с тях бой в движение чак до форт Ларнид.
Черния котел беше объркан от това неочаквано нападение. Той скърбеше за Мършавата мечка — бяха приятели от почти половин век. Спомняше си, как любопитството винаги бе създавало неприятности на Мършавата мечка. Веднъж, докато шайените бяха на приятелско посещение във форт Аткинсън на река Арканзас, Мършавата мечка забеляза блестящ лъскав пръстен върху ръката на една офицерска жена. Несъзнателно той й хвана ръката, за да разгледа пръстена. Съпругът се втурна и го удари с бича си. Мършавата мечка се обърна, метна се на коня си и препусна обратно към лагера на шайените. Той боядиса лицето си и яздеше из лагера, като призоваваше воините да нападнат форта.
