Накрая, на 19 юли 1881 г., Седящия бик и 186 от останалите му последователи прекосиха границата и влязоха на коне във форт Бъфорд. Вождът носеше дрипава басмена риза, чифт изпокъсани навои и мръсно одеяло. Когато предаваше карабината си „Уинчестър“ на командуващия офицер, той изглеждаше стар и победен. Вместо да го изпрати в агенцията на хънкпапа в Стендинг Рок, армията наруши обещанието си да го помилва и го задържа във форт Рендъл като военнопленник.

— В края на лятото на 1881 г. завръщането на Седящия бик бе засенчено от убийството на Петнистата опашка. Убиецът не беше бял, а един от хората на Петнистата опашка, Кучето врана. Без каквото и да било предупреждение Кучето врана застреля прочутия вожд на брюле, докато той яздеше по една пътека в резервата Роузбъд.

Белите чиновници в агенцията определиха убийството като края на една свада заради жена, но приятелите на Петнистата опашка твърдяха, че е имало заговор за сломяване властта на вождовете и прехвърлянето й върху хора, които отстъпват пред волята на агентите от Бюрото по индианските въпроси. Червения облак смяташе, че е намерен подъл убиец за ликвидирането на Петнистата опашка, защото вождът твърдо отстояваше необходимостта от подобряване на условията за хората си.

— Приписаха това на индианците, защото индианец го извърши — каза Червения облак, — но кой изпрати индианеца?

След като бурята около смъртта на Петнистата опашка позатихна, навсякъде по големия резерват сиуксите насочиха вниманието си към присъствието на Седящия бик във форт Рендъл. Множество вождове и заместниците им дойдоха да го посетят, да му пожелаят щастие и да го уважат. Репортьори идваха, за да го интервюират. Вместо да бъде победен и забравен, както си мислеше, Седящия бик се прочу. През 1882 г. представители от различните сиукски агенции дойдоха при него за съвет във връзка с едно ново правителствено предложение за раздробяване на големия резерват на по-малки части и за продаване на около половината от земята за заселване с бели. Седящия бик ги посъветва да не я продават. Сиуксите нямаха излишна земя.

Въпреки съпротивата си през 1882 г. сиуксите едва не изгубиха 14 000 квадратни мили територия при срещата си с една комисия, ръководена от Нютън Едмъндс — специалист по отнемане на индиански земи чрез преговори. Колегите му бяха Питър Шанън — адвокат от граничната област, и Джеймс Телър — брат на новия министър на вътрешните работи. Придружаваше ги като „специален преводач“ не друг, а преподобният Самюел Хинмън, който от времето на Малката врана беше мисионер при сиуксите. Хинмън смяташе, че индианците имат нужда от по-малко земя и повече християнска вяра.

Докато комисията пътуваше от агенция на агенция, Хинмън разправяше на вождовете, че е тук, за да разпредели в отделни части на резервата шест агенции. Това е необходимо, казваше той, за да могат отделните племена на сиуксите да претендират за тези райони като за своя собственост и да ги владеят, докато са живи.

— След като определим резерватите — каза Хинмън на Червения облак, — Великия баща ще ви даде 25 хиляди крави и хиляда бика.

За да получат добитъка обаче, сиуксите трябваше да подпишат някакви книжа, които комисарите носеха със себе си. Тъй като никой от сиуксите не можеше да чете, те не знаеха, че се отказват от 14 000 квадратни мили земя в замяна на обещаните крави и бикове.

В агенциите, където сиуксите не искаха да подписват каквото и да е, Хинмън или ги придумваше, или ги заплашваше. С оглед да увеличи броя на подписите, той караше дори и седемгодишни момчета да подписват документите (според договора само пълнолетните индианци от мъжки пол имаха право да подписват). На срещата при рекичката Ундид Ний в резервата Пайн Ридж Хинмън каза ма индианците, че ако не подпишат, няма да получават повече дажби и ренти, а освен това ще бъдат изпратени в Индианската територия.

Много от по-възрастните сиукси, които бяха виждали как границите на земята им се свиваха, след като индианците „докоснеха писалката“ до подобни документи, се съпротивляваха упорито срещу подписването, но заплахите на Хинмън ги накараха да отстъпят. След като церемонията по подписването бе завършена и комисарите си заминаха, Жълтата коса взе топка глина и подигравателно я поднесе на агента на Пайн Ридж доктор66 Валънтайн Макгиликъди:

— Ние се отказахме почти от цялата си земя — каза Жълтата коса. — По-добре е да вземеш сега и остатъка — ето, аз ти го давам.

В началото на 1883 г. Едмъндс и Хинмън пропътуваха разстоянието до Вашингтон с вързопите си, пълни с подписи, и успяха да прокарат в Конгреса законопроект, съгласно който около половината земя на големия резерват се отстъпваше на Съединените щати. За щастие сиуксите имаха достатъчно приятели въз Вашингтон, които поставиха законопроекта под въпрос и посочиха, че дори ако всички подписи са законни, Едмъндс и Хинмън пак не са получили необходимото съгласие на три четвърти от всички пълнолетни сиукси от мъжки пол.

Друга комисия, ръководена от сенатора Хенри Доуис, бе незабавно изпратена в Дакота, за да разследва методите, използувани от Едмъндс и Хинман. Членовете й скоро разкриха нечестността на предшествениците си.

По време на разследването Доуис запита Червения облак дали смята, че Хинмън е честен човек.

— Господин Хинмън заблуждава вас, големите хора — отговори Червения облак. — Той ви е разказал сума работи и сега вие идвате тук да разпитвате за тях.

Червеното куче свидетелствува, че Хинмън обещал да им даде крави и бикове, но не споменал нищо за отстъпване на сиукски земи в замяна. Малката рана каза:

— Господин Хинмън ни каза, че както е сега резерватът, никой индианец не може да различи собствената си земя и че Великия баща и неговият съвет смятат, че е по-добре да направят отделни резервати и това е причината, поради която подписваме хартията.

— Каза ли ви той, че Великия баща ще вземе това, което остава? — запита сенаторът Доуис.

— Не, сър. Той не каза нищо такова.

Когато Бялата гръмотевица каза, че хартията, която са подписали, е къс измама, сенаторът го запита какво има предвид под „измама“.

— Измама е, защото дойдоха да вземат земята ни евтино. Това наричам аз измама.

— Значи ли това, че тукашните индианци биха отстъпили земята, ако им заплатят повече за нея? — запита Доуис.

— Не, сър. Те изобщо няма да искат да го сторят — отговори Бялата гръмотевица. — Земята ни тук е най-скъпото нещо, което имаме на света. Хората вземат земята и забогатяват от нея и за нас, индианците, е много важно да я задържим.

Малко преди комисията на Доуис да дойде в Дакота, освободиха Седящия бик от затвора във форт Рендъл и го прехвърлиха в агенцията на хънкпапа в Стендинг Рок. На 22 август, когато комисарите пристигнаха там, за да изслушат, свидетелски показания, той дойде от определения му лагер на река Гранд в главната сграда на агенцията, за да участвува в съвета. Комисарите умишлено не обърнаха внимание, че присъствува най-прочутият жив сиукски вожд и поискаха показания първо от Бягащата антилопа, а после от младия Джон Грас, син на стария Грас — вожда на чернокраките сиукси.

Най-накрая сенаторът Доуис се обърна към преводача и каза:

— Попитай Седящия бик дали има да каже нещо на този комитет.

— Разбира се, че ще говоря, ако пожелаете — отговори Седящия бик. — Предполагам, че трябва да приказват само хората, които сте си избрали да чуете.

— Предполагаме, че индианците са избрали хора, които говорят от тяхно име — каза Доуис, — по всеки, който желае да приказва, или всеки, който индианците тук посочат, ще бъде с удоволствие изслушан, ако има какво да каже.

— Знаеш ли кой съм, та ми говориш така?

— Зная, че ти си Седящия бик и ако имаш да кажеш нещо, ще те изслушаме с удоволствие.

— Познаваш ли ме? Знаеш ли кой съм?

— Знам, че си Седящия бик.

— Казваш, че знаеш, че съм Седящия бик, но знаеш ли какъв е моят пост?