Някои правителствени чиновници искаха да изселят всички тетони в Индианската територия, други — да установят агенции по река Мисури. След сериозни протести от страна на Червения облак и Петнистата опашка накрая бе постигнат компромис. Оглалите на Червения облак бяха заселени в югозападния ъгъл на резервата, в Уази Аханхан, Пайн Ридж. Тук различните отряди оглали установиха постоянните си лагери по течащите на север към река Уайт рекички Иелоу Медисин, Поркюпайн Тейл и Ундид Ний. На изток от Пайн Ридж Петнистата опашка и неговите сиукси брюле се заселиха покрай река Литъл Уайт, а агенцията им се наричаше Роузбъд. За останалите сиукски племена бяха установени четири агенции — Лоуър Брюле, Кроу Крийк, Шайен Ривър и Стендинг Рок. Агенциите щяха да останат там около век, но по-голямата част от тридесет и петте хиляди квадратни мили на големия сиукски резерват постепенно щеше да бъде иззета от индианците.

Докато тетоните се заселваха в новите си села, голяма вълна емигранти от северна Европа се изля в източна Дакота и се нахвърли върху границата на големия сиукски резерват по река Мисури. В Бисмарк на Мисури отиващата в западна посока железопътна линия бе спряна заради резервата. Пътуващите за Монтана и Северозапада заселници шумно настояваха да се построят пътища през резервата. Посредници, алчни за евтина земя, която да продават с големи печалби на заселниците, крояха планове за разрушаването на големия сиукски резерват.

Навремето сиуксите биха се сражавали, за да задържат всички тези натрапници вън от територията си, но сега те бяха обезоръжени, нямаха коне, нямаха дори какво да ядат и обличат. Техният най-голям жив военен водач Седящия бик бе изгнаник в Канада. Той и неговите три хиляди последователи бяха свободни, въоръжени и на коне. Някой ден те може би щяха да се върнат.

Подобно на свободния в Мексико Херонимо, Седящия бик, свободен в Канада, бе нещо непоносимо за правителството на Съединените щати, един опасен символ на подривна дейност. Армията полагаше неистови усилия да накара вожда на хънкпапа и последователите му да се върнат под нейния контрол. Накрая, през септември 1877 г., Министерството на войната уреди с правителството на Канада генерал Алфред Тери да прекоси границата, придружен от извънредна комисия и от Кралската канадска конна полиция, и да се отправи към форт Уолш. Там Тери трябваше да се срещне със Седящия бик и да му обещае пълна амнистия, ако предаде всичките си огнестрелни оръжия и коне и отведе обратно хората си в големия сиукски резерват в агенцията на хънкпапа Стендинг Рок. Отначало Седящия бик не искаше да се среща с Едната звезда Тери: „Няма смисъл да се приказва с тези американци — каза той на комисаря Джеймс Маклиод от конната полиция. — Всички те са лъжци и човек не може да вярва на нищо, което казват.“ Само настояването на комисаря Маклиод, който се надяваше да накара Седящия бик да напусне Канада, накрая принуди индианеца да се яви на 17 октомври на съвет във форт Уолш.

Едната звезда Тери произнесе кратко встъпително слово:

— Този ваш отряд — каза той на Седящия бик — е единственият, който не се е предал. Ние извървяхме стотици мили, за да ви донесем това послание от Великия баща, който, както сме ви казвали и преди, желае да живее в мир с всички свои чеда. Твърде много бяла и индианска кръв се проля. Време е кръвопролитието да престане.

— Какво сме направили, та искате да спрем? — отвърна Седящия бик. — Нищо не сме направили. Вашите хора все ни подтикваха към всички тези безредици. Нямаше къде другаде да отидем и затова потърсихме убежище в тази страна… Бих искал да знам защо сте дошли тук… Дошли сте да пи лъготите, но ние не искаме да слушаме. Не желая да се обръщате към мен с такива думи, искам да кажа да лъжете в къщата на моята Баба (кралица Виктория). Не казвайте дума повече. Върнете се там, откъдето сте дошли… Вие ме изгонихте от тази част на страната, която сами ми бяхте дали. Дошъл съм тук, за да остана при тези хора, и имам намерение да остана тук.

Седящия бик даде възможност на няколко от неговите последователи да говорят, включително на един сантий и един янктон, които се бяха присъединили към отряда му. Техните думи подсилиха казаното от него. След това Седящия бик направи нещо много необичайно — той представи на съвета жена, Тази, която говори само веднъж. Някои индианци казваха впоследствие, че умишлено са оскърбили Тери, като дали възможност на жена да говори с посетителя. „Аз бях в страната ти — каза тя на Тери — и исках да отгледам децата си там, но не ми дадоха никаква възможност. Дойдох в тази страна, за да отгледам децата си и да имам малко мир. Това е всичко, което имам да ти кажа. Искам да се върнеш там, откъдето си дошъл. Това са хората, при които ще остана и с които ще отгледам децата си.“

След завършването на съвета Едната звезда Тери разбра, че е безполезно да се обръща повече към Седящия бик. Последната му надежда бе комисарят Маклиод, който прие да разясни на индианците хънкпапа позицията на канадското правителство по въпроса. Маклиод съобщи на Седящия бик, че правителството на Нейно величество го смята за американски индианец, потърсил убежище в Канада, следователно той не може да претендира, че е британски индианец.

— Не можеш да очакваш нищо от правителството на Нейно величество — каза той — освен закрила, при условие, че спазваш реда. Единствената ти надежда са бизоните и не е далеч времето, когато и този източник няма да го има. Не трябва да прекосявате границата с враждебни намерения. Ако го направите, ваши врагове ще бъдат не само американците, но и конната полиция, и британското правителство.

Нищо от това, което каза Маклиод, не промени решението на Седящия бик. Той щеше да остане в земите на Бабата.

На следващата сутрин Едната звезда Тери тръгна обратно за Съединените щати. „Присъствието близо до границата на голяма група индианци — наши заклети врагове — предупреди той Министерството на войната, — е постоянна заплаха за мира в нашите индиански територии.“

Изгнаниците на Седящия бик останаха в Канада четири години и ако правителството на тази страна бе показало по-голяма готовност за сътрудничество, те вероятно щяха да изживеят живота си в равнините на Съскачеуан. От самото начало обаче правителството на Нейно величество смяташе Седящия бик за потенциален източник на неприятности, за гост с твърде големи разноски, тъй като разположиха допълнителна конна полиция, за да го наблюдава. От време на време той ставаше повод за шеги в парламента. На 18 февруари 1878 г. един член на Канадската камара на общините зададе въпрос относно допълнителните разходи, които правителството е направило „заради това, че Седящия бик прекоси нашата граница“.

Обикновено това бе равнището на дискусиите в канадския парламент, когато възникваше проблема за изгнаниците сиукси. Не се предлагаше каквато и да е помощ — дори храна и дрехи, и през лютите зими индианците страдаха без подслон и одеяла. Имаше съвсем малко дивеч; месото никога не стигаше, нямаше достатъчно кожи за дрехи и стени на вигвами. Носталгията изглежда се отразяваше на младите повече, отколкото на старите. „Ние започнахме да усещаме мъка по страната ни, където сме били щастливи“ — казва един от младите оглали. Сезоните се изнизваха и заедно с тях няколко гладни и окъсани семейства потеглиха на юг през границата, за да се предадат в сиукските агенции в Дакота.

Седящия бик молеше канадците да дадат на хората му резерват, където да могат да се хранят, но все му отговаряха, че не е британски поданик и следователно няма право на земя за резерват. През суровата зима на 1880 г. много коне замръзнаха във виелиците и когато дойде пролетта, все повече изгнаници тръгваха пеша на юг. Няколко от най-верните помощници на Седящия бик, включително Гал и Краля на враните, не издържаха и се запътиха към големия сиукски резерват.